Решение № 442 от 02.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 442 гр. Пловдив, 02.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Николинка Г. Цветкова Въззивно гражданско дело № 20245300500233 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 чрез юрисконсулт Г. Г. против решение № 1485/03.04.2023г., постановено по гр. д. № 9140 по описа за 2022г. на Пловдивски районен съд, с което се признава за установено в отношенията между страните Б. Б. Д., ЕГН ********** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, че сключеният между тях договор № 680132 от 04.11.2018г. е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.Осъжда се „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 да заплати на Б. Б. Д., ЕГН ********** сумата от 250 лева деловодни разноски в производството по делото.Осъжда се „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. Е. И., сумата от 490 лева – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по гр. д. № 9140/2022г. по описа на РС Пловдив.

С определение № 13173 от 14.12.2023г. е оставена без уважение молбата на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 с правно основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решение № 1485/03.04.2023г. в частта за разноските, постановено по 1 делото.

С въззивната жалба решението се обжалва в цялост като неправилно.Оспорва се извода за нищожност на процесния договор, тъй като същият отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 от ЗПК.Неправилно районният съд приел, без да изложи мотиви, че таксата „гарант“ следва да бъде включена в ГПР.Излагат се подробни доводи в подкрепа на поддържаното, че сключването на договор за гаранция е допълнителна услуга, която не е задължително условие за получаване на кредита, че сключването на този договор касае самостоятелно правоотношение към което въззивникът няма отношение.Като неправилен се оспорва и изводът на съда, че установените факти по делото сочат и на безспорен извод за заблуждаваща търговска практика.Моли се за отмяна на оспорваното решение, вместо което се иска да се постанови друго, с което искът да бъде отхвърлен.Прави се и възражение за липса на предпоставките по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. и злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на ищцата, поради което се оспорва размера на присъденото възнаграждение.

С писмения отговор на въззивната жалба същата се оспорва като неоснователна.Решението на районния съд се счита правилно, законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, както и с трайно установената съдебна практика.Моли се въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна, а оспорваното решение като правилно да бъде потвърдено.Претендират се разноски.

Пловдивският окръжен съд като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Въззивната жалбата е подадена в срока по чл. 259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм съдържание е редовна, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Предявеният иск пред първоинстанционния съд, предмет на разглеждане и в настоящето производство, е за приемане за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор № 680132/04.11.2018г. за предоставяне на потребителски кредит, е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК. При условията на евентуалност се иска прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит като неравноправна по см. на чл. 143, т. 9 ЗЗП и нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.

Районният съд е приел след преценка на събраните по делото доказателства, че посоченият в договора годишен процент на разходите от 49, 85 % и общо дължимата 2 сума – 1 230 лева, не отговарят на действителните такива.Посочените в договора за заем по-ниски стойности представляват невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП.Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Поради това същият е счетен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД и главният иск е уважен.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК въззивният съд намира, че същото е валидно и допустимо.Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материално-правни норми, като въззивната инстанция се произнесе по правния спор, предмет на делото.

Между страните не е спорно сключването на процесния договор за паричен заем № 680132 на 04.11.2018г., въз основа на който „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406 е предоставило на Б. Б. Д., ЕГН **********, паричен заем в размер на 1000 лева, платим съгласно погасителен план към договора на 12 вноски, при лихвен процент – 23 %, обща сума за връщане – 1 230 лева, при посочен ГПР – 0 %. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на дружеството.С одобряването от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението, не може да се отмени, нито от кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.Със сключването на договора кредитополучателят потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи, както физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да бъде одобрен от кредитора в процедурата по кандидатстване за кредит.Кредитополучателят декларирал, че е запознат, че всеки одобрен от кредитора поръчител дава еднаква възможност на кредитополучателя да получи кредит при едни и същи търговски условия.

Съгласно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза в първоинстанционното производство, неоспорена от страните, размера на ГПР, изчислен съобразно формулата, опредЕ. по силата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, при кредит в размер на 1000 лева, платим на 12 вноски и включен разход договорна лихва в размер на 230 лева, ГПР възлиза на 49, 09 %. При размер на кредита 1000 лв., платим на 12 вноски и включен разход договорна лихва в размер на 230 лв. и такса банкова гаранция в размер на 770 лева, ГПР възлиза на 321, 16 %.

При тези данни настоящият състав намира оплакванията на жалбоподателя за 3 неоснователни по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които и тази на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.Съгласно цитираната разпоредба договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.Процесният договор за кредит формално отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в същия е посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.Размерите на същите обаче, посочени в договора, не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.В случая от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза в първоинстанционното производство, което настоящата инстанция цени като компетентно и обосновано изготвено, е установено, че процента, с който би се оскъпил кредита с постигнатата договорка за заплащане на такса за банкова гаранция, е 321, 16 %.При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита, не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения.Да се приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР.В процесния случай е налице 4 именно такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.Според настоящия състав договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по см. на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.

16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като риска от невръщането на кредита следа да се калкулира в уговорената по договора лихва.Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.В случая според настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително уговорените такива и са нищожни.Поради това не може да бъде направен и извод, че за потребителя в процесния случай съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита.Поради това съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК този договор се явява нищожен.