Решение № 5868 от 13.04.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5868 гр. София, 13.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.

ДРАНЧОВСКА при участието на секретаря ЛЮБОМИРА Г. СЕРАФИМОВА като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА

Гражданско дело № 20211110129311 по описа за 2021 година като разгледа гр.д. № 29311 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са главен и евентуални отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ищцата Р. Х. С. твърди, че в сключила с ответника договор за паричен заем „Бяла карта“ от 18.03.2014 г., по силата на който е получила револвиращ кредит с лимит от 400 лв., усвоен чрез платежен инструмент (платежна карта № 404235). Счита договора за нищожен поради нарушение на разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото в клаузите не се съдържали всички данни, формиращи размера на ГПР, който бил посочен невярно, както и условията за прилагане на възнаградителната лихва, чийто размер бил определен в противоречие с добрите нрави. При условията на евентуалност намира за нищожни отделни клаузи от сделката – чл. 9, ал. 3, чл. 10, ал. 1 и чл. 15, ал. 4 (съобразно молба-уточнение от 15.12.2022 г.), регламентиращи задължения за кумулирано плащане на такса револвинг, увеличен размер на възнаградителната лихва и законна лихва в случай на забава в нарушение на чл. 33 ЗПК и разпоредбите за развноправност по ЗЗП. Поддържа, че за периода 19.03.2014 г. – 04.03.2020 г. е платила по договора суми в общ размер от 10302,94 лв., като счита, че платените в периода 07.05.2016 г. – 04.03.2020 г. възнаградителни лихви са получени без основание. Ето защо иска да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем „Бяла карта“ от 18.03.2014 г. поради нарушение на императивни правни норми на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и да бъде осъден ответника да й заплати сумата от 1250 лв., 1 представляваща платени при липса на основание по нищожния договор възнаградителни лихви за периода 07.05.2016 г. – 04.03.2020 г., а при условията на евентуалност моли да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл. 9, ал. 3, чл. 10, ал. 1 и чл. 15, ал. 4 от същия договор поради нарушение на имепративни правни норми на ЗПК и ЗЗП.

Ответникът „А-------“ ООД намира, че исковете са недопустими, тъй като кредитор по процесното правоотношение, считано от 21.12.2020 г. и към настоящия момент, е „А---------“ ООД, с когото ответникът е сключил договор за цесия, за който ищцата е била уведомена.

По същество оспорва исковете при твърдение, че договорът за заем е действителен, поради което не се дължи връщане на събраните суми. Счита, че уговореният лихвен процент не противоречи на добрите нрави, а към датата на сключване на договора не е съществувало законово ограничения в размера на ГПР (въведено с изменение на ЗПК, считано от 23.07.2014 г.), като начинът на формирането му е бил подробно описан в приложимите към договора общи условия, които ищцата е получила.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На първо място, във връзка с възраженията на ответника за недопустимост на исковете настоящият съдебен състав намира, че същите са неоснователни. Наличието на пасивна процесуална легитимация като предпоставка за допустимост на производството се обуславя от твърденията на ищеца и спорното право, което се претендира от него и което предопределя рамките на правния спор. В настоящия случай в исковата молба се съдържат твърдения, че е налице облигационно правоотношение между ищеца и ответника „А-------“ ООД, поради което именно той се явява пасивно легитимиран да участва в производството, а дали тези твърдения отговарят на обективната действителност е въпрос по основателността на претенцията, който следва да се реши с крайния акт по съществото на спора. От друга страна, ищцата несъмнено има правен интерес да предяви претенциите си срещу ответното дружество, което е било кредитор по правоотношението през процесния период 07.05.2016 г. – 04.03.2020 г. (твърдяната цесия е извършена след тази дата), тъй като именно ответникът е получил плащане на възнаградителната лихва, чието връщане се претендира от ищцата предвид твърдяната нищожност на договора. Ето защо, предявените искове са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

По главния отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД

В тежест на ищцата по този иск е да докаже възникването на облигационно правоотношение между страните по договор за заем с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивни правни норми или на добрите нрави, водещо до нищожност на 2 цялата сделка.

Между страните не се спори, а и от приложените писмени доказателства се установява, че между тях е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит „Бяла карта“ от 18.03.2014 г. – първоначално заемател по договора е било „И-----------------“ АД, но по делото няма спор, че скоро след това вземанията по договора са били валидно прехвърлени на ответното дружество, което е встъпило в правоотношението в качеството си на кредитодател. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, кредитодателят се задължава да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер от 400 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно условията на договора – при минимална месечна погасителна вноска от 15 % от максималния размер на кредита, но не повече от общото възникнало задължение на кредитополучателя към 1-во число на съответния месец (чл. 3, ал. 1, т. 1), ведно с възнаградителна лихва във фиксиран размер от 6 % месечно, респ. 72 % годишно (чл. 9, ал. 1 и чл. 3, ал. 1, т. 5). Договорът е сключен за неопределен срок, като влиза в сила след активиране на картата, което се е случило на 19.03.2014 г. с първото извършено теглене от нея (видно от заключението на ССЕ).

Подписаното съглашение несъмнено представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, като настоящият съдебен състав не констатира наличие на нарушение на някоя от императивните разпоредби на ЗПК, обуславящи по смисъла на чл. 22 ЗПК нищожност на целия договор. Договорът е сключен в писмена форма в изпълнение на изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК в актуалната редакция на разпоредбата към датата на сключване на договора – 18.03.2014 г. (преди измененията на закона, влезли в сила занапред, считано от 23.07.2014 г.), като са посочени общият размер на кредита и условията на усвояването му; кредитът не е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима; посочен е лихвеният процент по кредита (6 % месечно, респ. 72 % годишно), който е постоянна величина и не е променлив; посочен е годишният процент на разходите по кредита (108 %), като договорът е сключен с неопределен срок, поради което разпоредбата на т. 12 на чл. 11, ал. 1 също е неприложима. Във връзка с доводите в исковата молба следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в случая не е нарушена – договорът е сключен преди приемането на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което към процесното правоотношение не е приложим максимално допустим размер на годишния процент на разходите; същият е изрично посочен в чл. 3, ал. 1, т. 7 от договора – 108 %, а начинът на формирането му и допусканията, при които същият е изчислен, са посочени в приложимите към договора общи условия – раздел II, чл. 5 (л. 78 от делото, на гърба).

Общите условия не са изрично подписани от ищцата, но подобно изискване не е съществувало към датата на сключване на договора (чл. 11, ал. 2 ЗПК и чл. 147а ЗЗП са влезли в сила на 23.07.2014 г. и не се ползват с обратна сила), а с подписването на договора Р. Х. С. е удостоверила, че е запозната с приложимите общи условия и е получила копие от тях (чл. 1, ал. 1 от договора).

3

Съдът намира, че клаузата за уговаряне на размер на възнаградителната лихва също не е нищожна и не води до недействителност на целия заемен договор. Посочен е фиксиран размер от 6 % месечно, респ. 72 % годишно, като не може да се приеме че същият противоречи на добрите нрави – размерът не е прекомерен при уговорения неопределен срок и възможността на кредитополучателя да усвоява ежемесечно суми в малък размер – до 400 лв., респ. възможно най-високата месечна лихва е в размер на едва 24 лв. В допълнение следва да се отбележи, че от волята на ищцата зависи да погаси всички усвоени до момента суми за главница и да не дължи каквато и да било възнаградителна лихва до следващото теглене на суми от картата (което се е случило в хода на правоотношението в периода 16.06.2014 г. – 03.07.2014 г., видно от заключението на ССЕ), като същевременно през това време договорът продължава да действа между страните и кредитополучателят разполага с възможността да се ползва от предоставените средства до размера на разрешения кредитен лимит. Изложеното показва, че страните по правоотношението не са били неравноправни що се отнася до дължимата възнаградителна лихва, като фиксираният размер сам по себе си не би могъл да обоснове неравноправно третиране на потребителя като икономически по-слабия участник в оборота. При пълно неизпълнение по договора за заем, включително при неплащане на дължимата минимална месечна погасителна вноска, възнаградителната лихва ще се натрупа до размер на усвоената главница след период от 17 месеца, което показва, че размерът й не е прекомерен, като същият има за цел и да мотивира и стимулира длъжника-заемател към изпълнение на задължението си, без да изпада в продължителна забава, за да ограничи нарастването на задължението за лихва.

С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че по делото е доказано сключването на процесния договор за паричен заем при липса на нарушение на императивни правни норми или на добрите нрави, което да обоснове нищожност на цялата сделка, поради което предявеният отрицателен установителен иск за прогласяване нищожността на този договор се явява неоснователен и следва да се отхвърли.

По евентуалните отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД

Предвид неоснователността на главната претенция следва да се разгледат по същество евентуалните искове за нищожност на посочените в уточнителната молба на ищцата от 15.12.2022 г. договорни клаузи на чл. 9, ал. 3, чл. 10, ал. 1 и чл. 15, ал. 4. В тежест на ищцата по тези искове е да установи, че в сключения между страните договор се съдържат клаузи с посоченото съдържание, което противоречи на императивни правни норми.

Съгласно клаузата на чл. 9, ал. 3 от договора, в случай, че до пето число на календарния месец, следващ месеца на усвояване на кредита, кредитополучателят не погаси усвоената главница и начислената за периода лихва, като продължи да ползва кредита след пето число на съответния месец, той дължи такса револвинг в размер на 8 % от усвоения размер на кредита към последно число на предходния месец. Тази такса се дължи за всеки следващ месец, през който кредитополучателят ползва кредита и се начислява на шесто число на 4 месеца върху общия размер на усвоения кредит до последно число на предходния месец, който не е погасен до пето число на следващия месец. Видно е, че уговорената „такса револвинг“ на практика представлява допълнително възнаграждение, освен възнаградителната лихва от 6 % месечно, за предоставения на кредитополучателя заем, без срещу нея да се дължи допълнително поведение от страна на кредитодателя. По този начин дължимото на кредитора месечно възнаграждение нараства до 14 %, респ. 168 % годишно, като същото се начислява без оглед на изпълнението на задължението на заемателя да внася минимални погасителни вноски – по-високото възнаграждение ще се дължи до момента, в който длъжникът погаси изцяло усвоения размер на кредита и натрупаната възнаградителна лихва. Съдът намира, че така уговорена клаузата за „такса револвинг“ е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и поради противоречие с добрите нрави, тъй като увеличава прекомерно дължимото от заемателя възнаграждение, нарушава изискването за добросъвестност и води до неравноправно третиране на потребителя като икономически послабия участник в оборота с оглед прекомерното облагодетелстване на заемателя, без последният да е извършил допълнителни разходи, които да обуславят по-високото възнаграждение за отпуснатите в заем парични средства. На практика на длъжника се вменява задължение да връща усвояваните от него суми по револвиращия кредит всеки месец в пълен размер, като ако не го направи, дългът му нараства и се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника, което противоречи на целта на сключения заемен договор, при който заемателят би следвало да разполага за определен период от време с паричните средства в рамките на разрешения кредитен лимит и единствено да дължи на насрещната страна заплащане на минимална погасителна вноска и цена за ползването на парите – уговорената възнаградителна лихва в допустимия размер от 6 % месечно. С оглед на изложеното, съдът намира клаузата на чл. 9, ал. 3 за нищожна, поради което предявеният отрицателен установителен иск в тази част е основателен.