Решение № 869 от 26.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 869 гр. Пловдив, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20255330100547 по описа за 2025 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни: главни- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД и евентуален- по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата В. Д. А., ЕГН: **********, от град П., ул. „*********“ № ***, вх. ***, ет.

***, ап. ***, е предявила против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 4046, представлявано от изпълнителния директор Г. Т. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, ет. 2, ап. 40- 46, представлявано от управителя П. Д., искове за признаване на установено, че договор за паричен заем № ***********/ 10.06.2024 г., както и договор за предоставяне на гаранция № ***********/ 10.06.2024 г., са нищожни.

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че отделни клаузи от договорите са нищожни.

В исковата молба се твърди, че с първия ответник бил сключен договор за паричен заем № ************/ 10.06.2024 г., за сумата от 2 000 лева, при ГЛП- 45 % и ГПР- 55, 98 %, за срок от 48 седмици, с краен падеж- 13.05.2025 г., с общо дължима сума в размер на 2 460, 96 лева. Според чл. 4 от договора се предвиждало обезпечение- поръчители, банкова гаранция или одобрено дружество- гарант. В тази връзка бил подписан и договор с втория ответник, по който се дължало възнаграждение в размер на 1 763, 04 лева, платимо разсрочено с вноските по погасителния план на кредита. Така общото задължение по заема 1 ставало 4 224 лева. Договорът за кредит бил потребителски, а ищецът имал правен интерес от установителния иск. Твърди се обаче, че договорът за кредит бил недействителен. На първо място, изискването за обезпечение било на практика неосъществимо, а поставените условия за поръчители и банкова гаранция- практически неизпълними, поради което потребителят бил принуден да избере дружеството гарант, за да получи искания финансов ресурс. Второ- ГПР не отговарял на действително приложения, защото в него не била включена сумата по обезпечението. Така се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, а и това представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д ал. 1 и 2 т. 1 от ЗЗП. Потребителят нямал точна информация за реалните разходи по заема, бил поставен в положение да тълкува клаузите от договора и бил подведен от кредитора. Двата договора били свързани, като те били сключени в нарушение на добрите нрави и принципите на справедливостта и еквивалентността на насрещните престации. Недействителен бил и договорът за предоставяне на гаранция- той бил лишен от правно основание, сключен в ущърб на потребителя и обезпечавал нищожна кредитна сделка. С този договор не се целяло да се обезпечи кредита, потребителят не получавал никаква услуга срещу плащаното от него възнаграждение, а кредиторът плащал вземането сам на себе си. Клаузата за обезпечение била неравноправна, тя предоставяла допълнителна печалба на кредитора, като размерът й бил близък до главницата. Ответниците били „свързани лица“, като заплащането на възнаграждение на поръчителя противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение. Действителният размер на ГПР надхвърлял петкратния размер на законната лихва и с възнаграждението за гаранцията кредитът значително се оскъпявал.

Тъй като и двата договора се явявали недействителни, по тях се дължало единствено връщането на заетата сума, без други разходи. Моли да се признае за установено, че договорите за кредит и за поръчителство към него са нищожни. Претендира разноски, като моли независимо от изхода на спора разноски да не се възлагат в тежест на ищеца, в която връзка цитира съдебна практика на СЕС. С допълнителна молба мотивира правен интерес от установителен иск, като посочва, че имало извършени плащания, но не можел да посочи в какъв точно размер. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от първия ответник, с който се оспорва иска. Твърди се, че договорът за кредит бил действителен и не страдал от посочените в исковата молба пороци. Лихвата била фиксирана и посочен в %- 45 и конкретна сума- 460, 96 лева. ГПР отразявал общата дължима сума към момента на сключване на договора и бил в рамките на законовия лимит. Възнаграждението за поръчителство не било включено в общата дължима сума, защото не било част от разходите по кредита. Тези разходи не били известни към момента на сключване на договора, а предоставянето на обезпечение не било условие за предаване на заемната сума. Кредиторът нямал задължение при промяна на условията по договора да посочва нов ГПР. Това не представлявало заблуждаваща търговска практика, защото ищецът сам се бил обърнал към дружеството за кредитиране и имал предварително информация за условията по обезпечението, като можел да направи своя информиран избор. Изискването за обезпечение не противоречало на закона, като клиентът имал право на избор- да осигури банкова гаранция или поръчителство, като сам избрал 2 одобрения длъжник. Клаузата за обезпечение била индивидуално уговорена, била направена и предварителна оценка на кредитоспособността на лицето, нямало заобикаляне в изискванията на специалния ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от втория ответник, с който исковете се оспорват. Твърди се, че договорът за гаранция не бил акцесорен към договора за кредит, като той представлявал договор за услуга и за него не били приложими правилата на ЗПК.

Възнаграждението било насрещната престация по обезпечението, като предвиждането му не противоречало на закона. Договорът за гаранция бил сключен след договора за кредит, поради което в последния нямало как този разход да се включи в ГПР. Нямало и заобикаляне на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, защото договорът за гаранция бил сключен по инициатива на ищеца.

Ответникът бил вписан в регистъра на БНБ като търговец, предоставящ гаранционни сделки по занятие и в договора за предоставяне на гаранция не били нарушени принципите на справедливост и еквивалентност на престациите. Ищецът, който кандидатствал за кредит, сам избрал този вид обезпечение, направил своя информиран избор и бил предварително уведомен за условията по гаранцията. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Също прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат.

В с.з. ответниците не се явяват и не се представляват.

В срока за отговор се предявяват насрещни искове от първия ответник „Изи Асет Мениджмънт” АД- главни и евентуален, за осъждане на потребителя да изпълни задълженията си по договора за кредит. Посочва се, че според договора за кредит била отпусната и усвоена сума в размер на 2 000 лева, платима на 24 двуседмични вноски, с краен падеж- 13.05.2025 г. и ГЛП- 45 % и общо дължима сума от 2 460, 96 лева. Предвид неизпълнение на задълженията по договора, за периода 23.07.2024 г.- 01.04.2025 г. били падежирали: главница- 1 591, 68 лева и възнаградителна лихва- 382, 58 лева. В тази връзка се предявява иск за тези падежирали суми за главница и лихва. Ако пък се приемело, че кредитът е нищожен, то тогава се дължала чистата стойност на полученото или сумата от 1 820, 92 лева (разлика между получено и платено), която се претендира, ведно със законната лихва. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на първия ответник, в който се посочва, че същият бил недопустим и целял единствено присъждане на разноски на страната. Уважаването на установителния иск за нищожност на кредита водел до същия правен ефект като насрещния иск. Посочва, че при недействителност на договора, по смисъла на чл. 23 от ЗПК потребителят връщал само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви. Не оспорва получаването на заемната сума, но оспорва дължимостта на възнаградителната лихва, договорната неустойка, таксите и законната лихва. Нищожните клаузи не можели да бъдат заместени от императивни правила на закона. Поддържа становището си за недействителност на договорите, както и за неравноправния характер на клаузите в тях.

3

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, е бил сключен договор за паричен заем № *******/ 10.06.2024 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 2 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 24 двуседмични вноски, с краен падеж- 13.05.2025 г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 45 %, при ГПР- 55, 98 % и общ размер на всички плащания- 2 460, 96 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, пък е сключен договор за предоставяне на гаранция № ********/ 10.06.2024 г., с който ищецът възлага на този ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:

131576434, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 763, 04 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция, както и СЕФ.

Представен е РКО от 10.06.2024 г., според който на ищеца е предоставена в заем сумата от 2 000 лева.

Приета е разписка от 29.07.2024 г. от *****, според която ищцата е заплатила по кредита сумата от 100 лева.

Представена е и справка от първия ответник, според която по договора за кредит е заплатена сумата само от 179, 08 лева.

Допълнително е представена и справка, според която в полза на втория ответник е била заплатена още и сумата от 146, 92 лева- гаранция по поръчителството.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е 4 недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.