Решение № 562 от 09.08.2019, Административен съд - Пазарджик

РЕПУБЛИКА

БЪЛГАРИЯ

АДМИНИСТРАТИВЕН

СЪД ПАЗАРДЖИК

РЕШЕНИЕ

№ 562 / 9.8.2019г.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ПАЗАРДЖИК, II състав в открито съдебно заседание на дванадесети юли през две хиляди и деветнадесетата година в състав:

СЪДИЯ : ГЕОРГИ ПЕТРОВ при секретаря АНТОАНЕТА МЕТАНОВА, като разгледа докладваното от съдията докладчик Петров адм. дело №432 по описа на съда за 2019 год., за да се произнесе взе предвид следното:

I. За характера на производството, исковете и становищата на страните:

1. Производството е по реда на Глава

Единадесета от Административно процесуалния кодекс във връзка.

2. Образувано е по искова претенция, заявена от „Доверие ГППМП“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Пазарджик, ул. „Батак“, № 6, с посочен съдебен адрес ***, адв.

Ж. Д., да бъде осъдена Национална здравноосигурителна каса, със седалище и адрес на управление, гр. София, ул. „Кричим“, № 1, да заплати на дружеството сумата от 150,00лв. имуществени вреди, представляващи извършени разноски за адвокатско възнаграждение по н.а.х.д. № 233 по описа на Районен съд Пазарджик за 2014 г., в производството по което с Решение от 31.03.2014г. е отменено Наказателно постановление № 439 от 28.11.2013г. на Директора на Регионална здравноосигурителна каса Пазарджик, както и обезщетение за забавено плащане на исковата сума в размер на законната лихва за периода от 18.04.2014г.(влизане в сила на съдебното решение), до окончателното й изплащане.

Поддържа се, че въпросната сума от 150,00лв., е фактически заплатено възнаграждение за адвокатска защита, поради което са налице реално претърпени щети от ищеца, в резултат на противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо се в издаването на несъответно на закона Наказателно постановление № 439 от 28.11.2013г. на Директора на Регионална здравноосигурителна каса Пазарджик

3. Директора на ответната Регионална здравноосигурителна каса, гр. Пазарджик поддържа, чрез процесуалния си представител юрк. М. е на становище, че исковата претенция е изцяло неоснователна.

Основното, поддържано по делото възражение е, че ищеца не установява да е фактически извършил разхода по заплащане на адвокатско възнаграждение, който се твърди да е пряка е непосредствено причинена вреда от издаването на отмененото Наказателно постановление № 439 от 28.11.2013г.

Поддържа се също така, че заплащането на адвокатско възнаграждение не е непосредствена вреда, пряко произтичаща от издаването на процесното наказателно постановление.

Иска се обезщетителните претенции да бъдат изцяло отхвърлени, като в полза на ответника се присъдят сторените разноски по възнаграждение на вещо лице и юрисконсултско възнаграждение.

4. Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура Пазарджик дава заключение, че исковата претенции е недоказана и следователно основателна.

II. За фактите :

5. Производството по адм. н. дело № 233 по описа на Районен съд Пазарджик за 2014г. е било сложено в ход по жалба на „Доверие ГППМП“ООД, гр. Пазарджик, срещу Наказателно постановление № 439 от 28.11.2013г. на Директора на Регионална здравноосигурителна каса Пазарджик с което на основание чл. 152, ал. 2, І.А, т. 1, във връзка с чл. 130, т. 1 от Националния рамков договор 2012 г. за медицински дейности и във връзка с чл. 55, ал. 2, т. 5 и чл. 105, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 50,00лв.

За защита на правата и законно установените си интереси, дружеството е упълномощило свой процесуален представител по делото, като защита е била фактически осъществена в хода на производството от адвокат Ж.Д.Д..

Според представения по а.н.дело №233 по описа на

Районен съд Пазарджик за 2014г., Договор за правна защита и съдействие от 17.03.2014г., за осъщественото процесуално представителство дружеството е заплатило в брой на адв. Д. сумата от 150,00лв.

С Решение № 228 от 31.03.2014г., постановено по адм. н. дело № 233 по описа за 2014г., Пазарджишки районен съд е отменил изцяло Наказателно постановление № 439 от 28.11.2013г. на Директора на РЗОК Пазарджик.

Решението не е обжалвано и съответно е влезнало в законна сила на 29.04.2014г.

6. В хода на настоящото производство, по искане на ответната страна бе изслушано и прието без заявени резерви от страните, заключение по съдебно счетоводна експертиза.

Според вещото лице Д., сумата в размер на

150,00лв. по договор за правна защита и съдействие от 17.03.2014г. не е осчетоводена като разход в счетоводството на „Доверие ГППМП“ ООД.

III. За правото:

7. Несъмнено е, че задължението за заплащане на разноски извършени в хода на конкретно съдебно, исково или административно производство, представлява по правната си същност елемент от съдържанието на облигационно отношение между страните в процеса, по силата на което едната от тях, чиято поддържана в процеса позиция е била призната от съда за основателна, има правото да иска от противната страна, да й заплати направените разноски.

Правоотношението съдържа всички белези на облигационното отношение, доколкото се регулира посредством метода на равнопоставеност, има имуществен характер, като в съдържанието му влизат право да се иска от насрещната страна определено поведение - заплащането на разноските и корелативното на това право, задължение на противната страна да плати тези разноски. Тези права и задължения са релативни. Правоотношението има едностранен характер. Негов обект е парична сума, която включва само направените по делото разноски – държавните такси, разноските по производството(възнаграждение за вещо лице, разноски по призоваване на свидетели и пр.) и възнаграждението за един адвокат, ако страната е имала такъв или юрисконсултско възнаграждение, ако такова е осъществено.

Правоотношението възниква, като последица от влязлото в сила съдебно решение, в което съдът е присъдил в полза на съответната страна, сторените от нея разноски.

8. В част от доктрината и съдебната практика се счита, че тази материалноправна отговорност е деликтна по естеството си, безвиновна е, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по делото.

Това становище не може да бъде споделено.

Упражняването на право на иск, респективно на правото на жалба срещу административен акт и съответно, осъществяването на право на участие и защита в процеса на ответната по иска или по жалбата страна, явно не могат да бъдат квалифицирани като противоправно поведение, включително когато се окаже че иска, жалбата или пък респективно, осъществената процесуална защита срещу тях са неоснователни. Използваната в доктрината квалификацията „неоснователно предизвикан правен спор“, като описание на елемент от фактическия състав с проявлението на който се свързва пораждането на задължението за заплащане на разноски, не превръща воденето на съдебен процес или защита на ответника в съдебния процес в противоправна дейност, нито пък облигаторното задължение за поемане на разноските по съдебното уреждане на спорния между правните субекти въпрос в осъществяване на юридическа отговорност за извършен деликт в резултат на който за една от страните са причинени подлежащи на обезщетяване вреди.

9. В този смисъл, би могло да се каже, че разноските по разрешаването на спорен между правните субекти въпрос са подобни на разноските по сключването или изпълнението на договор (примерно по чл. 186 от ЗЗД) или пък на разноските по сключване на извънсъдебна или съдебна спогодба (чл. 78, ал. 9 от ГПК, чл. 20 и чл. 178 от АПК).

Поради тази причина, не е възможно да се приеме, че възлагането от съда на задължение за заплащане на разноски съставлява осъществяване на юридическа, деликтна отговорност.

Все в тази насока, в контекста на принципа

„per argumentum a contrario“, трябва да се съобрази, правилото на чл. 3, изр. първо от ГПК, според което участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави, както и правилото на чл. 91, изр. първо, предл. първо от ГПК, според което страна, която неоснователно причини отлагане на делото, понася независимо от изхода му разноските за новото заседание.

Ето, това именно са случаите в които осъждането за заплащане на разноски съставлява осъществяване на деликтна отговорност за виновно(вкл. при условията на небрежност във втората хипотеза) предприето поведение от страната в съдебния процес.

10. С оглед изложеното до тук, трябва да се посочи, че искането за присъждане на разноски в съдебния процес и искането за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди имат различно основание. Това ще рече, че искането за присъждане на разноски, извършени в съдебно производство по обжалване на наказателно постановление, не могат да се търсят под формата на претърпени вреди в друго, отделно исково производство по реда на ЗОДОВ. Такъв иск, би следвало да се определи като недоказан, защото макар и фактически извършени от лицето и довели до намаляване на неговата имуществена сфера, тези разноски не са вреди от осъществено противоправно поведение на другото лице от което се искат и присъждането им не може да бъде форма на осъществяване на неговата юридическа, гражданска отговорност.

Поради тази причина, разноските следва да бъдат присъдени именно в съдебното производство в хода на което те са извършени.

11. Пречки това да бъде сторено не се откриват, нито в ЗАНН, нито пък НПК. Действително в ЗАНН, липсват нарочни правила относно присъждането на разноски, но това разбира се в никакъв случай не трябва да бъде разбирано като забрана това да бъде сторено. При положение, че законодателя е считал, че такава рестриктивна мярка трябва да бъде приложена, тоест разноски в производството по чл. 63 от ЗАНН да не бъдат присъждани, разбира се той несъмнено би възвел в правна норма това разрешение, което в твърде съществена степен засяга правата и защитимите интереси на страната, чиято позиция в процеса е призната за основателна от съда с постановения от него краен съдебен акт.

Такава забрана обаче няма установена, нито в

ЗАНН, нито пък НПК, към който препраща чл. 84 от ЗАНН. Според чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител. Цитираният текст, повече от очевидно не съдържа каквото и да е ограничение или забрана, на признатият за невинен да не бъдат присъдени разноските, които той е заплатил в хода на съдебното производство (а не държавата, т.е. съда или прокуратурата са извършили).

Достатъчно в тази насока е да се съобрази, нормата на чл. 190, ал. 2 от НПК според която, за присъдените разноски се издава изпълнителен лист от първоинстанционния съд.

Очевидно е че законодателят е уредил възможността за присъждане на разноски в хода на наказателното съдебно производство и не я е ограничил единствено до разноските които се възлагат в тяжест на частният тъжител. Както се посочи, обратното разрешение е твърде рестриктивно и в съществена степен засяга правата на страните в съдебния процес, поради което без съмнение би било изрично установено в процесуалния закон.

12. Впрочем, разбирането, че не е допустимо прилагане по аналогия на правилата установени в чл. 143 от АПК, поради което разноски не може да бъдат присъждани в съдебното производство по обжалване на наказателно постановление, има за последица пораждането на необходимостта от водене на подобно на настоящото, ново исково производство по реда на ЗОДОВ(като единствена друга възможност за защита на правата), което след отмяната на наказателното постановление е с отнапред известе́н резултат, но в хода на което отново се извършват деловодни разноски и те отново се възлагат в тяжест на административно наказващият орган. Прилагането на закона по този начин е в явно и нетърпимо противоречие с функциите които би трябвало да осъществява правното регулиране на обществените отношения.