Решение № 883 от 22.11.2020, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

Номер 883

19.11.2020 г.

Град Пловдив

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Пловдив

IX състав

На 22.10.2020 година в публично заседание в следния състав:

Секретар:

Председател: Виолета К. Шипоклиева

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Костадин Б. Иванов

Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Въззивно гражданско дело № 20205300501959 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на по въззивна жалба на Т. П. А. и Д. Т. Р. , чрез адв. Г.К., против решение № 2216 от 02.07.2020 г. по гр. дело № 10812/ 2019 г. по описа на РС – Пловдив, XIV гр. състав, в частта, с която са отхвърлени исковите претенции с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за осъждането на ответното дружество „Таймлес криб“ ЕООД да заплати на всяка от жалбоподателките сумата от по 1 473 лв. – обезщетение за неоснователно ползване на собствените им идеални части от четвърти жилищен етаж от сграда, находяща се в ***, за времето от 20.06.2014 г. до 31.03.2016 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба – 20.06.2019 г. до окончателното погасяване, както и в частта на разноските съответстваща на посочения отхвърлителен диспозитив.

В останалата част, вкл. и в частта относно исковете по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за разликата над 1 473 лв. до пълния претендиран размер и за периода от 01.08.2013 г. до 20.06.2014 г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.

В жалбата се твърди, че за да отхвърли исковата претенция районният съд неправилно бил приел, че между ответното дружество като наемател и съсобственика П.Ш. – в лично качество, като наемодател, бил сключен неформален договор за наем, доколкото ответното дружество не било навеждало такива твърдения. Последното било възразило, че е ползвало последния етаж въз основа на допълнително сключено наемно правоотношение с всички наемодатели по договор за наем от 01.06.2013 г., 1 действащи чрез пълномощник – П.Ш.. В т.н. се сочи, че като се е позовал на нетвърдян факт, съдът бил допуснал нарушение на принципите на диспозитивното и служебното начало в гражданския процес, както и на чл.

235, ал. 2 от ГПК, като по този начин бил допуснал съществено процесуално нарушение и е засегнал правото на защита на ищците като ги е лишил от възможността да се бранят срещу ненаведени от ответната страна възражения. Допълнително се излагат и подробни съображения за това, че ответното дружество било ползвало процесния етаж без правно основание, като в т.н. се оспорва наличието на наемно правоотношение между страните, вкл. и между П.Ш. и дружеството. В хода на проведеното о.с.з. се излагат съображения в подкрепа на въззивната жалба.

Въз основа на горното се моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и да се уважат исковите претенции, по начина, посочен във въззивната жалба. Претендират се разноски и за двете инстанции, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „Таймлес криб“ ЕООД, чрез адв. М.Б., с който се излагат съображения в подкрепа на атакуваното решение. Въззиваемият счита, че съдът не бил нарушил принципа на диспозитивното начало, доколкото е постановил своето решение въз основа на направена от него правна интерпретация на установените по делото факти. Излагат се подробни аргументи относно наличието на наемно правоотношение между страните, явяващо се правно основание за ответното дружество да ползва процесния имот. В т.н. се сочи, че в случая не се установявало обедняване на ищците от факта на ползването на имота от ответника, доколкото било безспорно, че управителят на ответното дружество бил допуснат до процесния имот от пълномощника на ищците П.Ш.. Сочи се, че макар Ш. да не е имал правомощия да отдава под наем целия обект, то това не опорочавало наемното правоотношение, което представлявало отделен действителен неформален договор за наем на етаж, сключен с един от съсобствениците. Следователно в случая не било налице неоснователно обогатяване на ответното дружество, а на съсобственика, отдал общата вещ под наем, като ищците следвало да претендират от последния ползите, от които били лишени, съобразно припадащите им се части. В заключение сочи, че поради наличието на договорна обвързаност между страните не бил приложим институтът на неоснователното обогатяване, а също не се доказвало и обедняване на ищците. По изложените съображения се моли атакуваното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадено против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се явява допустима и подлежи 2 на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с търсената защита.

Съгласно чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени служебно.

Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.

235 ал. 2 ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира за установено следното :

Районният съд е бил сезиран с искова молба на Т. П. А. и Д. Т. Р. , с която, наред с други искания, са били предявени от двете и искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на „Таймлес криб“ ЕООД, ЕИК 201750042, да заплати на всяка от ищците сумата от 2 183,33 лв. – обезщетение за ползването на по 5/24 ид.ч. от четвърти жилищен етаж от сграда в *** за периода от м. 08.2013 г. до 30.03.2016г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба – 20.06.2019 г. до окончателното й погасяване.

С доклада си по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК съдът е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че дружеството е ползвало четвъртия жилищен етаж през процесния период. Прието е за установено още, че ищците са собственици на четвъртия жилищен етаж от сградата с адрес *** при квоти от по 5/24 ид.ч. за всяка, като страните не са оспорвали това обстоятелство, нито в хода на първоинстанционното производство, нито пред въззивната инстанция. Съсобственик на ищците в процесния четвърти жилищен етаж е бил и П.Ш.. Прието е също така, че пълномощникът на ищците П.Ш. е разполагал с представителна власт по отношение на идеалните части от апартамента на втория и третия жилищни етажи, но не и по отношение на четвъртия жилищен етаж. Не е спорен и фактът, че процесния четвърти жилищен етаж (пети фактически) не е бил обхванат от сключения между страните договор за наем от 01.06.2013 г., обекти на който са били само втори и трети жилищни етажи от сградата с адрес ***, и който договор е прекратен на 09.02.2016 г. след изтичане на срока за освобождаване на етажите, даден с нотариална покана, връчена на ответното дружество на 01.02.2016 г.

Спорно по делото е дали ответното дружество е ползвало процесния четвърти жилищен етаж на правно основание – неформален устен договор за 3 наем, както се сочи в отговора на исковата молба, или без основание, както се твърди от ищците. В този смисъл с доклада по делото са дадени указания на ответното дружество и е разпределена доказателствената тежест от страна на районния съд, като по инициатива на „Таймлес криб“ ЕООД са допуснати до разпит двама свидетели.

Св. Р.М. – бивша служителка на дружеството от лятото на 2014 г., е изложила лични впечатления, че ответното дружество е ползвало три етажа, вкл. и последния, като е извършван ремонт на балкона на четвъртия етаж, заради теч. Твърди, че управителят на ответното дружество – Й.П., е имал ключ за четвъртия етаж, като на 31 март наемодателите били сменили бравите и на най-горния етаж. От управителя Й.П. знае, че първо били наети първите два етажа, а по-късно и останалите, като е имало устна уговорка между управителя на дружеството и П.Ш. за четвъртия етаж. Знаела също, че Й.П. е заплащал наем за трите етажа, но не била виждала разписки за заплащането на наема за четвъртия етаж. В останалата част показанията на свидетелката са неотносими към конкретния спор и не са ползвани от въззивния съд. Св. К.Г., чиито показания също кредитирани и ползвани от съда, доколкото той заявява относими към спора факти, а именно, че дружеството е ползвало и трите етажа, вкл. и последния, като управителят Й.П. му бил казал, че двамата с хазяина имали уговорка дружеството да ползва четвъртия етаж, но свидетелят не знае повече подробности.

По делото е прието и заключение по назначената съдебно-техническа експертиза, съгласно която пазарния наем на процесния четвърти жилищен етаж от сградата с адрес ***, за периода от 01.08.2013 г. – 31.03.2016 г. е в размер на общо 10 480,00 лв., като видно от мотивната част на заключението месечният наем за 2014 г. е в размер на 316,10 лв., а за 2015 г. и 2016 г. – 340,40 лв. Заключението не е оспорено от страните, същото е пълно, ясно и непротиворечиво и е изготвено от специалист в съответната област на науката, поради което е кредитирано от настоящия съд.

За да отхвърли исковата претенция с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД първата инстанция е приела, че е налице неформален договор за наем на процесния етаж, сключен между ответното дружество и единия от съсобствениците – П.Ш., действащ в лично качество, а не като пълномощник, и който не притежава права, позволяващи му да управлява еднолично цялата съсобствена вещ – процесния четвърти жилищен етаж. При тази облигационна връзка се сочи, че било без значение чия собственост е вещта, стига наемодателят да осигурява възможността да се ползва наетият обект. В мотивите на атакувания акт е изложено и принципно правилното становище, че когато наемодателят на недвижим имот е сключил наемен договор от свое име за целия обект, само той има вземане за наема от наемателя в пълния му размер, като правото на останалите съсобственици върху припадащите се части от наема, съобразно притежаваната от тях идеална част от имота, се изразява във вземане срещу наемодателя, упражняващ като ползвател правото на собственост на другите съсобственици и събиращ целия наем.

4

Следователно, районният съд е прие, че не е налице неоснователно обогатяване на ответника, а по отношение на наемодателя, който упражнявал правото на другите съсобственици върху етажа.

Настоящата въззивна инстанция, като съобрази гореизложената фактическа обстановка, намира за правилни правните изводи на първоинстанционния съд, въз основа на които е отхвърлил претенциите на ищците с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, като съображенията за това са следните:

В мотивната част на атакуваното решение са изложени принципни положения относно общата забрана за неоснователно обогатяване, уредена в чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и задължителните указания дадени с ППВС № 1/79 г. за наличието на необходима връзка, почиваща на общи факти, между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, които общи положения изцяло се споделят от настоящия съд. Споделя се и приетото касателно наличието на връзка между обедняването на ищеца, който е лишен от ползването на собствения си имот, и обогатяването на ползващия имота несобственик – ответник, както и размера на това обедняване, респ. обогатяване, доколкото тези изводи са съобразени с трайната съдебна практика (вж. Тълкувателно решение № 82 от 28.II.1975 г. по гр. д. № 74/74 г., ОСГК, Решение № 433 от 22.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5902/2007 г., IV г. о., ГК, Решение № 110 от 22.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2127/2008 г., IV г. о., ГК, Решение № 509 от 25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 142/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 185 от 4.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 937/2017 г., III г. о., ГК, др.). По изложените съображение настоящата инстанция препраща на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на районни съд в разглежданата част.