Решение № 176 от 12.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 176 гр. София, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100506958 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М. Й. Б. срещу решение № 789/16.01.2025г., постановено по гр. д. № 20850/2024г. на СРС, 47 с-в, в частта, в която са отхвърлени предявените от М. Й. Б., ЕГН: **********, с адрес гр. **** № 6, **, ет.

4, ****, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „****“ № **** – 46 искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за разликата над присъдените суми до пълните предявени размери.

В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал математическа грешка при изчисленията на сумите, подлежащи на връщане. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат уважени, като основателни и доказани.

Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Подадена е и насрещна въззивна жалба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД срещу решение № 789/16.01.2025г., постановено по гр. д. № 20850/2024г. на СРС, 47 с-в, в 1 частта, в която „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „****“ № **** - 46, е осъдено да заплати на М. Й. Б., ЕГН: **********, с адрес гр. ****, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 179,44 лева, недължимо платена по Договор за паричен заем № 3844484/05.06.2020 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, сумата от 666,59 лева, недължимо платена сума по Договор за паричен заем № 4650588/24.11.2022 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, сумата от 149,34 лева, недължимо платена по Договор за предоставяне на поръчителство № 3844484/05.06.2020 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, и сумата от 364,71 лева, недължимо платена по Договор за предоставяне на поръчителство № 4650588/24.11.2022 г., сключен с Файненшъл България“ ЕООД.

В насрещната жалба са развити доводи за неправилност на решението в обжалваната част. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че решението е постановено без участието на една от страните по правоотношението. Излага доводи, че не е материалноправно легитимирано да отговаря по исковете за връщане на суми по договорите за гаранция и поръчителство. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално допустима, а разгледани по същество – неоснователни.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материалноправни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

2

СРС е бил сезиран с искове с правно основание чл. 55 ЗЗД. В тежест на ищеца по предявените искове е да докаже плащане, а в тежест на ответника е да установи, че са налице основания за задържане на сумата.

Районният съд е приел, че е налице нищожност на договорите за кредит, както и на договора за поръчителство и договора за гаранция. Във възивните жалби на двете страни не са наведени оплаквания в тази връзка, поради което въззивният съд следва да обсъди единствено какъв е размерът на сумата, която подлежи на връщане, във връзка с оплакванията във въззивата жалба на ищцата.

В хипотезата на установена недействителност на потребителските договори, потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и/или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

От приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по Договор за паричен заем № 3844484/05.06.2020 г. са заплатени общо 1429,44 лева, а по договора за представяне на поръчителство във връзка с този договор за заем – 149.34 лв. Или общо платеното по договора за заем и поръчителство възлиза на 1578.78 лв. Чистата стойност на получената сума по този договор е 1250 лв.

Следователно надплатената и подлежаща на връщане е общата сума от 328.78 лв.

/1578.78 лв. – 1250 лв./. От тази сума 149.34 лв. са платени по договора за поръчителство и 179.44 лв. недължимо платени лихви по договора.

По Договор за паричен заем № 4650588/24.11.2022 г. са заплатени общо 6166,59 лева, а по договора за гаранция във връзка с този договор за заем - 1261.40 лв. Или общо платеното по договора за заем и гаранция възлиза на 7427.99 лв. Чистата стойност на получената сума по този договор за заем е 5500 лв. Следователно, надвнесена е сумата от 1927.99 лв. /7427.99 лв. – 5500 лв./. От тази сума 1261.40 лв. е надплатена по договора за гаранция, видно от приетата ССЕ, а 666.59 лв. представляват надплатени възнаградителни лихви.

Въззивникът – ищец, в проведеното пред СРС на 29.10.2024г. съдебно заседание е направил искане за допускане на увеличение на предявените искове във връзка с договора за заем от 24.11.2022г., както следва: 1563.28 лв. – платена лихва и 364.71 лв. гаранция по договора. В този смисъл и СРС е допуснал поисканото увеличение. Оттам идва и объркването на ищеца. Действително по този договор за заем и договора за гаранция, подписан във връзка с него, е надвнесена сума в общ размер на 1927.99 лв., но в съдебно заседание ищецът е направил искане за присъждане на различни от установените от вещото лице суми по ССЕ за надвнесена лихва и възнаграждение за гаранция. С оглед диспозитивното начало, правилно СРС е уважил иска за надплатената сума по договор за гаранция до заявения размер от ищеца от 364.71 лв., а искът за надвнесени възнаградителни лихви е присъден до установения от вещото лице размер.

3

Ето защо, въззивната жалба на жалбоподателя М. Б. е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

По направените във въззивната жалба на „Изи Асет мениджмънт“ АД оплаквания, съдът намира следното.

За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

В конкретния случай договорите за кредит и поръчителство, респективно гарант, са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, на една и съща дата, заведени са под един номер, предоставен е един погасителен план и е уговорено плащане в полза на „Изи Асет мениджмънт“ АД. Същевременно от извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител „Файненшъл България" ЕООД, е „Изи Асет Мениджмънт“ АД, тоест ответникът и кредиторът по правоотношенията по предоставяне на паричен заем са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 и 6 от ДР на ТЗ.

Обсъдената съвкупност от обстоятелства води до извод, че се касае за „скрито“ възнаграждение за кредитора по договора за паричен заем. Този извод се подкрепя и от факта, че претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство произтича от договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД и е платимо също на последния.

Възнаграждението на гаранта е разсрочено на погасителни вноски, чиито падежни дати съвпадат изцяло с падежите на погасителните вноски по договорите за потребителски кредит. "Изи Асет Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор и всички други вземания на гаранта по договора – чл. 3, ал. 1 от договора.

В този смисъл, от съвкупната преценка на тези данни, чрез сключването на договора за поръчителство и договора за гарант се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК, като се преследва забранена от закона цел – неоснователното обогатяване на кредитора и оскъпяване на кредита. С договора за поръчителство и с договора за гарант не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД 4 кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Насочването към учредяване на обезпечение от свързано дружество финансов-гарант, което не събира възнаграждението си предварително, а го добавя към погасителната вноска към заема, води до извода, че възнаграждението за поръчителя съставлява разход, пряко свързан с процесния договор за кредит и е известен на кредитора при подписването му, т. е. това възнаграждение представлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар недобросъвестно да не е бил отразен като такъв в ГПР по договора за кредит. На практика ищецът се е задължил да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт" АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител "Файненшъл България" ЕООД, а последният всъщност не е поел задължение по договора, още повече, че не се представя договор за поръчителство, сключен между кредитора и дружеството гарант. Със сключването на договора с „Файненшъл България“ се цели едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ГПК, което от своя страна води до недействителност на оспореното правоотношение, респективно на уговорената в него клауза за заплащане на възнаграждение на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Ето защо, в заключение въззивният съд намира, че договорът за поръчителство и гарант не носи белезите на такъв, доколкото дружеството – гарант не носи риска от неизпълнение, не получава реално уговореното възнаграждение, не упражнява и суброгационните си права при плащане. Уговарянето на допълнително възнаграждение чрез процесния договор за поръчителство представлява нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на " Изи Асет Мениджмънт" АД кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Доколкото в тези хипотези се цели постигане на забранен от закона правен резултат чрез използване на законни средства (съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона), то договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 19, ал. 4 ГПК и обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не може да доведе до неговото саниране.

Разпечатката съдържа 39 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6c399023-abcb-493b-a288-e56758f1b536