Решение № 597 от 08.05.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 597 гр. София, 08.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Иванка Иванова при участието на секретаря Ирена М. Дянкова като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231000502814 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 267118 от 23.12.2021 г. по гр.д. № 14261/2018 г. Софийски градски съд, ГО, I-1 състав признал за установено по отношение на Д. Й. П., ЕГН **********, по иска на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, предявен по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 430 ТЗ вр. чл. 79, ал.

1 ЗЗД, че дължи сумата 200 000 лв., представляваща част от главница по договор за кредит № HL 64933/20.02.2014 г., ведно със законната лихва от 22.05.2018г. до изплащането, и отхвърлил предявения иск по чл. 422 ГПК за сумата 165.60 лв., представляваща нотариални разноски за периода 09.03.2018 г. - 20.05.2018 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 8 054.61 лв. – разноски за исковото производство, и сумата 8 234.48 лв. – разноски за заповедното производство. На основание чл.

78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1.86 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 268300/11.02.2022 г. от ответника Д. Й. П., починал на 24.02.2022 г., след подаване на жалбата, и на негово място на основание чл. 227 ГПК конституирани наследниците му по 1 закон Н. Д. П., ЕГН **********, и Я. Д. П., ЕГН **********, малолетни, действащи чрез законния им представител и тяхна майка Б. Н. О., ЕГН **********. Съгласно молба-уточнение на жалбата от 01.10.2025 г., първоинстанционното решение се обжалва в частта, с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК частичен иск с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е уважен. В жалбата са наведени доводи за недопустимост, евентуално – за неправилност на решението в обжалваната част като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Съдът правилно приел, че клаузите, с които било договорено сумата по кредита да се получи от кредитополучателя в различна валута от договорената е нищожна, но в противоречие с това и необосновано направил решаващ извод, че кредитополучателят дължи връщане на сумата, която се е задължил да плаща след превалутирането й по силата на силата на нищожното споразумение от 2014 г. Д. П. сключил един договор за кредит, за да закупи недвижимия имот, който ипотекирал като обезпечение на вземането на банката – договор за кредит № HL 33630/22.02.2008 г., със споразумения към него. Невярно било приетото от съда, че сумата в размер на 384 219 лева е усвоена от Д. П.. По силата на договора от 2008 г. той имал право да получи сума в евро, а се задължил да я връща в швейцарски франкове. Това задължение било уговорено в чл. 1 от договор № HL 33630/22.02.2008 г. и представлявало неговия предмет. Тази клауза била неравноправна, тъй като поставяла Д. П. в неизгодно положение като кредитополучател по договора и като такава била нищожна. Това означавало, че целият договор за кредит е нищожен. Съгласно чл. 366 ЗЗД, спогодбата по нищожен договор също била нищожна. Съдът правилно приел, че договорът за рефинансиране от 2014 г. има характер на спогодба. Тази спогодба била нищожна. Банката-ищец не можела да се ползва от привилегията по чл. 417 ГПК и да събира вземанията си по правилата на заповедното производство по нищожен договор за банков кредит и нищожна спогодба. Недопустимостта на молбата по чл. 417 ГПК определяла недопустимостта и на установителния иск по чл. 422 ГПК. Поради това моли съда да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част и да прекрати производството по делото. Евентуално поддържа, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно. Клаузите на чл. 1, чл. 2, чл. 3, чл. 6, чл. 21, чл. 22 и чл. 23 от договор № HL 33630/22.02.2008 г., които определяли 2 неговата същност, били нищожни като неравноправни, както правилно приел и СГС. В противоречие със събраните доказателства и извода, че договорът за кредит, а оттам – и договорът за рефинансиране са нищожни в частта, с която на кредитополучателя е вменено задължение да връща кредит, получен в евро, в левовата му стойност, изчислена чрез съотношението евро-швейцарски франк-лев, съдът приел, че установителният иск за цялата претендирана сума от 200 000 лева е основателен. Не можело да се приеме, че кредитополучателят дължи плащане по нищожни клаузи. Същият би дължал на банката единствено неплатената сума от получения кредит в евро, но такава претенция не била предявена от ищеца – заявител в заповедното производство. Съдът не можел да замести волята на страните в договора, нито тази на ищеца и да формира вместо него исковата претенция. Необоснован бил и изводът на съда, че към деня на сключване на договора за рефинансиране задължението на кредитополучателя до договора от 2008 г. възлизало на 221 159.61 швейцарски франка. В тази сума като главница съдът незаконосъобразно включил лихви, без да е ясно как са изчислени, както и такси и суми по застраховки, което предполагало плащане на лихва върху лихва и/или лихва върху такса и сума по застраховка. Съдът не изяснил и не посочил в мотивите си защо уважава частичен иск в размер на 200 000 лева от „установен“ от него общ размер на задължението от 355 921.01 лв., но при заявен от ищеца общ размер на задължението от 445 922.65 лв. Поради това се иска от съда да обезсили, евентуално – да отмени първоинстанционното решение и вместо това да отхвърли предявения частичен иск.

Пълномощникът адв. М. Я. претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Съображения излага в писмена защита от 06.03.2026 г.

Въззиваемата страна „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК 000694749, чрез пълномощника й адв. Х. И. от САК с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба. Твърденията за нищожност на договора за рефинансиране на основание чл. 366 ЗЗД поради наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит от 2008 г. били неотносими за спора. През 2014 г. бил сключен нов договор за банков кредит, който, макар целеви – рефинансиране на друг договор за банков кредит, не можел да бъде приравнен на допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит. Евентуално поддържа, че в договора за кредит от 3

2008 г. не били налице неравноправни клаузи. Излагат се твърдения за законосъобразност на изводите на първостепенния съд относно целия размер на задължението и размера на неплатеното задължение. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Съображения излага в писмена защита от 27.02.2026 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 165.60 лв. – разноски за нотариални такси, е влязло в сила като необжалвано.

Предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК частичен иск с правно основание чл.

430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 200 000 лв. – част от главница по договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит № HL 64933/20.02.2014 г., в общ размер 384 219 лв. Ищецът твърди, че поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя да заплаща дължимите месечни вноски, банката обявила кредита за предсрочно изискуем, за което длъжникът бил уведомен с нотариална покана от 07.03.2018 г., получена на 27.04.2018 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 417 ГПК на 22.05.2018 г. до окончателното плащане. За вземането е издадена заповед от 16.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 32434/2018 г. на СРС, 31 състав.

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.

4

Възражението срещу издадената заповед по чл. 417 ГПК е подадено в срока по чл. 414 ГПК, а установителният иск е предявен в срока по чл. 415 ГПК и същият е допустим. Доводите в жалбата за недопустимост на иска са неоснователни. Производството за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 ГПК, инициирано от субект, който е сред изрично и изчерпателно изброените в чл. 417, т. 2 ГПК субекти, не е недопустимо, а евентуалната липса на предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 2 ГПК е релевантна за законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, не и за допустимостта на исковото производство, инициирано от заявителя при спазване на предвидения в чл. 415 ГПК едномесечен срок (в този смисъл практиката на ВКС - решение № 2 от 01.03.2022 г. по т.д. № 2310/2020 г., I ТО, решение № 58 от 17.06.2020 г. по т.д. № 1131/2019 г., ІІ ТО и др.). Дали договорът за кредит за рефинансиране е нищожен е въпрос, който би могъл да има значение за основателността, но не и за допустимостта на иска.

С оглед доводите в жалбата и при извършената служебно проверка по реда на чл. 7, ал. 3 ГПК, въззивният съд намира първоинстанционното решение за частично неправилно по следните съображения:

От фактическа страна по делото се установява, че на 22.02.2008 г. между ищеца „Юробанк България“ АД (с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“) и Д. Й. П., като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № НL 33630/22.02.2008 г.

Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, банката предоставя на кредитополучателя кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 127 600 евро, по курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита. Според чл. 1, ал. 3, в деня на усвояване на кредита страните подписват Приложение № 1 към договора, представляващо неразделна част от него, в което посочват приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката, както и конкретно определения съобразно този курс размер на кредита в швейцарски франкове. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 3, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя в банката, а съгласно чл. 2, ал. 5 усвоеният кредит в швейцарски франкове се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на 5 усвояването, като се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в евро. С чл. 3, ал. 1 страните уговорили, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1.65 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове е в размер на 4.5 %. Съгласно чл. 3, ал. 5, действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят.