Присъда № 25 от 30.04.2025, Районен съд - Добрич

МОТИВИ към присъда № 25/30.04.2025 г. по н.о.х.д. № 1358 по описа на Добричкия районен съд за 2024 г.

С присъда № 11 от 15.04.2024 г. по н.о.х.д. № 1147/2023 г. по описа на Районен съд Добрич, трети съдебен състав е признал подсъдимия Н. Г. Н. за виновен в извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК, като му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, изпълнението на което е било отложено за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, както и наказание глоба в размер на 500 (петстотин) лева.

На основание чл. 343г във вр. с чл. 343б, ал. 3 във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК, съдът наложил на подсъдимия наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година, като на основание чл. 54, ал. 1 от НК приспаднал времето, през което подсъдимият е бил лишен по административен ред от възможността да упражнява това право, считано от 17.10.2023 г.

На основание чл. 343б, ал. 5 във вр. с ал. 3 от НК във вр. с чл. 53, ал. 1, б.

„а“ от НК, съдът отнел в полза на държавата моторното превозно средство – лек автомобил марка „***“, модел „***“, рама № ***, без регистрационни табели, (оставен на съхранение на паркинг в ОД на МВР - Добрич), ведно с ключ за автомобила (на съхранение във Второ РУ Добрич), послужил за извършване на престъплението, собственост на подсъдимия.

С присъдата съдът постановил вещественото доказателство - 1 бр.

„Дрегер Дръг Тест 5000“, след влизане в сила на присъдата да бъде унищожено по надлежния ред.

С решение № 116 от 05.12.2024 г. по в.н.о.х.д. № 216/2024 г., Окръжен съд Добрич отменил присъда № 11 от 15.04.2024 г. по н.о.х.д. № 1147/2023 г. по описа на Районен съд Добрич само в частта, с която на основание чл. 343б, ал. 5 във вр. с ал. 3 от НК във вр. с чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК, е отнет в полза на държавата лек автомобил марка „***“, модел „***“, рама № ***, без регистрационни табели, ведно с ключ за автомобила, собственост на подсъдимия и върнал делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание.

С решението въззивният съд потвърдил присъдата в останалата й част.

След получаване на делото в Районен съд Добрич е било образувано производството по настоящото дело – н.о.х.д. № 1358/2024 г. по описа на Районен съд Добрич.

В съдебно заседание страните не правят доказателствени искания.

В съдебно заседание по пренията представителят на държавното обвинение пледира, че са налице основанията за отнемане в полза на държавата на лекия автомобил марка „***“, модел „***“. Навеждат се доводи, че лекият автомобил е собственост на Н. Г. Н. и е послужил за извършване на престъплението по чл. 343б, ал. 3 от НК, поради което и на основание чл. 343б, ал. 5 от НК, следва да бъде отнет в полза на държавата.

Защитникът на осъдения Н. пледира процесният автомобил да не бъде 1 отнеман. Сочи се, че едно такова отнемане в полза на държавата би противоречало на принципите, както на вътрешното, така и на международното право. Навеждат се доводи, че нормата на чл. 343б, ал. 5 от НК е в противоречие както с разпоредбата на чл. 4, ал. 1, предложение 1 от Конституцията на Република България, така и с Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ).

По пренията, на даденото му право на лична защита, Н. заявява, че се придържа към казаното от защитника си.

На дадената му последна дума осъденият Н. заявява, че няма какво да каже.

След като обсъди и прецени събрания доказателствен материал, съдът прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Върховната съдебна инстанция с дълга давност е имала възможност да дефинира термина „вещ, послужила за извършване на престъплението“ в свое Тълкувателно решение № 84 от 01.12.1960 г. по н.д. № 78/1960 г. на ОСНК на ВС, чийто постулати са валидни и към момента. Видно от юридическите изводи в цитираното решение, такава вещ се явява „средство“, а не „предмет“ на престъплението. Съобразно Тълкувателно решение № 18 от 14.11.1977 г. по н.д. № 13/1976 г. на ОСНК на ВС, моторното превозно средство при престъпленията по транспорта е предмет, а не средство на престъплението, тъй като то е елемент на засегнатите обществени отношения, така щото при неговата липса престъпление не би било налице. Не по същия начин стои въпросът при „средство“ на престъплението, което не е елемент на засегнатите обществени отношения и стои вън от него.

В този смисъл и предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че при този вид транспортни престъпления, моторното превозно средство е винаги техен „предмет“, поради което законодателният подход в разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК е порочен, определяйки моторното превозно средство с думи, относими към „средство“. Въпреки това, съдът намира, че спор относно тяхната природа не би могло да има, имайки предвид и цитираната по-горе тълкувателна дейност на върховната инстанция, а използваната от законодателя дума „послужило“ не води до противоречие с Конституцията на Република България.

Изхождайки от това принципно положение досежно правната природа на моторното превозно средство при престъплението по чл. 343б, ал. 3 от НК, съдът счита, че в конкретния случай отнемането на процесното моторно превозно средство следва да бъде преценявано на плоскостта на разпоредбата на член 53, ал. 1, буква „б “ от НК, а не по реда на ал. 1, б. „а“ от същата разпоредба, доколкото и отнемането му е изрично предвидено в особената част на НК, а именно в член 343б, ал. 5 от НК. Същевременно твърди се, а и се установява, че се касае за умишлено престъпление, като моторното превозно средство безспорно е собственост на лице, признато за виновно в извършване на престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК.

На второ място, съдът счита, че нормата на 343б, ал. 5 от НК е пропорционална с оглед на инкриминираната престъпна дейност и целите, които преследва. Съдът счита, че принципът за пропорционалност, залегнал в мотивите на Решение № 8 от 15.11.2019 г. на Конституционния съд, е спазен.

2

Репресивната мярка е приета в отговор на пътния травматизъм в държавата, критериите, при които се налага са обективни, ясни, недискриминиращи, като нормата на член 53 от НК не е наказание. Правната доктрина и съдебна практика са безпротиворечиви, че тази мярка притежава санкционен, превантивен характер, но не е наказание, въпреки репресивния си елемент.

Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че отнемането по цитирания текст се прилага независимо и отделно от наказателната отговорност, въпреки че това винаги се осъществява само при извършено престъпление. Мерките по чл. 53 от НК са отговор, държавна реакция с елемент на държавна принуда при регулиране на определени обществени отношения, каквито са процесните – безопасността на транспорта. Не на последно място, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи, че нито първостепенният, нито въззивният съд имат правна възможност да упражняват инцидентен, спорадичен контрол за конституционосъобразност на законите. Това правомощие по силата на действащата нормативна уредба е предоставено единствено на Конституционния съд, съобразно чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията на Република България. Искане от оправомощен субект в този смисъл е депозирано, като делото е висящо пред компетентния арбитър.

Досежно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България (за която защитата твърди, че с отнемането на моторното превозно средство ще бъде нарушена), съдът намира, че нормата е прекомерно обща и не установява дефинитивни признаци за неспазването й в конкретния случай, даже напротив. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България „Република България е правова държава. Тя се управлява съобразно Конституцията и законите на страната“, като за съда е непонятно как в случая би била нарушена тази разпоредба, при положение, че отнемането на моторното превозно средство при извършено престъпление по чл. 343б, ал. 3 от НК е предвидено изрично в закон - Наказателния кодекс на Република България. Относно чл. 17 от Конституцията на Република България, то съгласно нормативния акт с най - висша сила, конкретно в ал. 3 на цитираната разпоредба, частната собственост е неприкосновена. Както е посочил и Конституционният съд в Решение № 12 от 30.09.2021 г. по к.д. № 10/2021 г., това правило обаче не е безусловно, като прогласеният в Конституцията принцип на неприкосновеност на частната собственост не изключва правната възможност за нейното ограничаване. Отново в цитираното решение Конституционният съд е посочил и при какви условия това е допустимо, а именно - когато ограниченията са уредени с нормативен акт с ранг на закон, преследват легитимна конституционна цел и са пропорционални на защитата на въздигнати от Конституцията на Република България ценности, поради което и са направени с оглед постигане на правоугодни и допустими цели – в този смисъл е становището на Конституционния съд в Решение № 12 от 30.09.2021 г. по к.д. № 10/2021 г.

Отново в това решение, Конституционният съд сочи като пример за такова ограничение, непротиворечащо на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България, отнемането по смисъла на чл. 53, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ от НК, като подчертава, че „по силата на тези разпоредби независимо от наказателната отговорност се отнемат вещи, собственост на виновния, които са били предназначени или са послужили за извършване на 3 умишлено престъпление, както и вещите, предмет на умишлено престъпление.“ Според Конституционния съд „единствено в ал. 2 на чл. 53 от НК е предвидена възможност отнемането да е насочено към вещи, които не са собственост на дееца, но това се отнася само за вещи, предмет или средство на престъплението, притежаването на които е забранено“, с което според Конституционния съд дори в тази хипотеза „е съхранен балансът между неприкосновеността на частната собственост и оправданата намеса на държавата в защита на обществения интерес“. Конкретният случай попада под хипотезата на член 53, ал. 1, буква „б“ от НК във вр. с чл. 343б, ал. 5 от НК, като настоящият съд счита, че така приетата от законодателя допълнителна наказателна репресия е наложителна, така щото да се осъществи превенция срещу транспортните престъпления, които са с висока степен на обществена опасност (което е видно и от лаконичните мотиви към законопроекта, с който е въведена тази мярка) и тази репресия преследва легитимна и съобразена с Конституцията на Република България цел - опазване живота и здравето на участниците в движението, която дейност поначало е с висока степен на риск, поради което и намира, че с въвеждането на тази мярка не е нарушен принципът за пропорционалност, тъй като опазването на живота и здравето на участниците в движението по пътищата и намаляването на пътния травматизъм, е цел с голяма значимост, която позволява въвеждането на такива ограничения в правото на собственост. Освен това преценката за пропорционалност следва да се прави от законодателя, така както това е сторено и в конкретния случай с разпоредбата на чл. 343б, ал. 5 от НК, която норма не е „наказание“, а мярка, която мярка настоящият съдебен състав намира за удачна, общественополезна и преди всичко за приета от законодателя по установения ред, в кръга на компетенциите му. Още повече и както бе посочено, пропорционалността на мярката се следи и определя от Народното събрание, което според съда, видно от мотивите към законопроекта е сторено. Като такава, тя е част от позитивното действащо право и следва да бъде приложена. Твърдяната от защитата на осъдения за противоречаща на Конституцията разпоредба на чл. 343б, ал. 5 от НК и към момента е част от позитивното действащо право, а спорът пред Конституционния съд е все още висящ. Съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България, в случай, че нормата бъде обявена за противоконституционна, тя не се прилага „ex nunc“, а силата на присъдено нещо на съдебните актове, влезли в сила, не се разколебава.

Като взе предвид изложеното по-горе и в контекста на конкретния казус, съдът счита следното:

Престъплението по чл. 343б, ал. 3 от НК е регламентирано в глава XI от НК, озаглавена „Общоопасни престъпления“, раздел II, озаглавен „Престъпления по транспорта и съобщенията“ и гласи: „Който управлява моторно превозно средство след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена по надлежния ред, се наказва с лишаване от свобода от една до три години и с глоба от петстотин до хиляда и петстотин лева“.