Решение № 260679 от 01.02.2021, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 01.02.2021 год.

В ИМЕТО

НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Димитринка

Костадинова-Младенова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4613 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 15.02.2019 год., постановено по гр.дело №15699/2018 год. по описа на СРС, ГО, 30 с-в, „М.“ ЕАД е осъдено да заплати на З.П.М. по иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 150 лв., представляваща направени разноски за адвокат за изготвяне на жалба за сезиране на СРП за неправомерни действия на ответника по изпълнително дело №2017790040181 по описа на частен съдебен изпълнител Р.М.В., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 08.03.2018 год. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 400 лв. и ответникът „М.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца З.П.М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 90 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл.

78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК сумата от 50 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „А.Б.“ ЕАД /с предишно наименование „М.“ ЕАД/. Жалбоподателят поддържа, че по делото било безспорно, че между него и етажните собственици на сграда, находяща се в гр.София, ж.к.“************“, бул.“********, е бил сключен договор за наем от 06.06.2011 год., че ищецът е образувал процесното изпълнително дело, по което длъжници били етажните собственици. В качеството си на трето задължено лице ответното дружество било получило запорно съобщение по изпълнителното дело на 10.11.2017 год., като не се спорело, че на 23.11.2017 год. превел по сметка на частния съдебен изпълнител дължимата по изпълнителното дело сума в размер на 2 131.68 лв. Предмет на доказване по предявения иск по чл. 49 ЗЗД бил както фактическия състав по чл. 45 ЗЗД, така и факта на възлагането на работата. В разглеждания случай се претендирало ангажиране на отговорността на ответника поради несвоевременното плащане на суми по сметката на частния съдебен изпълнител. Действително имало закъснение в плащането, но то не можело да се приеме за противоправно, а било свързано с възможност кредиторът да получи още едно вземане от длъжниците в размер на лихвата за забава. Не била установена и причинна връзка между извършване на плащането и сезирането на прокуратурата. Видно било от постановлението на СРП, че било отказано образуването на досъдебно производство, тъй като прокуратурата нямала правомощие да решава спорове между кредитора и длъжника във връзка с точното изпълнение на задълженията. В случая ответникът бил трето лице и изпълнявал вместо длъжника, като бил обвързан от договорното правоотношение с него.

Следователно не били налице елементите на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД.

Освен това по делото не били ангажирани доказателства /а именно адвокатско пълномощно, документ за заплащане на адвокатски хонорар/ от страна на ищеца, че реално е направил разходи по сезирането на СРП. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата З.П.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че ответникът не бил изпълнил в срок разпореждане на частния съдебен изпълнител и затова бил сезирал СРП.

Прокуратурата можела да налага санкции при неизпълнение на съдебен акт или на разпореждане на частен съдебен изпълнител. Именно поради това ответникът бил изпълнил своето задължение, като причинната връзка между неговото неизпълнение и сезирането на СРП била очевидна. По делото бил представен договора за правна помощ. В случая ответникът бил нарушил чл. 507 ГПК и чл. 296 НК и следвало да носи отговорност.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия,като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Основният обективен елемент от правопораждащият фактически състав на деликтната отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.

В разглеждания случай в исковата молба е налице позоваване на увреждащо противоправно поведение /бездействие/ на служители на ответното дружество, изразяващи се в неизпълнение на задължението по чл. 508 ГПК в качеството му на трето задължено лице по изпълнително дело №2017790040181 по описа на частен съдебен изпълнител Р.М.В., с рег.№790 на КЧСИ, по което ищецът бил взискател.

Безспорно е във въззивното производство, че горепосоченото изпълнително дело е било образувано по молба на ищеца въз основа на изпълнителен лист от 26.09.2017 год., издаден по гр.дело №16159/2017 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, срещу етажните собственици на сграда, находяща се в в гр.София, ж.к.“************“, бул.“********, за сумата от 2 131.68 лв., от които 1 480 лв. – присъдени разноски, 350 лв. – разноски по изпълнителното дело и 301.68 лв. – такси и разноски по ТТРЗЧСИ.

На 11.10.2017 год. на ответника било връчено запорно съобщение, с което бил наложен запор върху всички вземания по договор за наем от 06.06.2011 год., които длъжникът има към него, до погасяване на задължението към взискателя, като на основание чл. 507, ал. 2 и 3 ГПК на ответника било забранено да предава запорираните до посочения размер суми на длъжника и на основание чл. 508, ал. 1 и 2 ГПК бил поканен в 3-дневен срок да съобщи дали признава а основателно вземането, готов ли е да плати, както и и дали е наложен запор и по други изпълнителни листове на това вземане и по какви претенции.

Също така му било указано, че при неподаване на отговор по чл. 508 ГПК и неплащане на сумите ще бъде наложена глоба на виновното дръжностно лице на основание чл. 93, ал. 1, т. 3 ГПК, както и че на основание чл. 508, ал. 3 ГПК ако не оспорва своето задължение следва да преведе дължимите суми по конкретна сметка на частния съдебен изпълнител.

На 23.11.2017 год. ответното дружество превело сумата от 2 131.68 лв. по сметка на частния съдебен изпълнител.

Междувременно ищецът подал сигнал /наименован „жалба“/ за извършено престъпление до СРП с вх.№44108 от 26.10.2017 год., чрез адв. Г.С., към който посочил, че прилага адвокатско пълномощно и препис от запорното съобщение по процесното изпълнително дело, адресирано до ответното дружество. В тази връзка била образувана пр.пр.№44108/2017 год. по описа на СРП, като с постановление от 25.01.2018 год. било отказано образуването на досъдебно производство за престъпление от общ характер и преписката била прекратена, с мотива, че бездействието на трето задължено лице по изпълнително производство не може да изпълни състава на чл. 296, ал. 1 НК.

Настоящият съдебен състав приема, че изпълнението върху вземания на длъжника от третото задължено към него лице /чл. 507 и сл. ГПК/ като изпълнителен способ е основано върху притезанието на длъжника да иска от третото задължено спрямо него лице предаване на дължимите имуществени обекти – пари или вещи, независимо от основанието, на което те се дължат. За да бъде вземането обект на изпълнение, не е нужно то да е изискуемо. Не се дължи и проверка дали действително длъжникът има вземане спрямо третото задължено лице – запорът се налага и изпълнителните действия се предприемат само въз основа на твърденията на взискателя за неговото съществуване.

Насочването на изпълнението върху вземане от трето задължено лице става с налагането на запора. Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на третото задължено лице – да извършва плащания на длъжника под страх от отговорност за повторно плащане – чл. 452, ал. 3 ГПК /при наложен запор предаването на сумата на съдебния изпълнител е единственото правопогасяващо плащане, тъй като плащането на самия кредитор е с отречена от закона правна валидност; който плаща зле, плаща два пъти/. Запорът върху вземането се счита наложен с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице, видно от изричните разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК. От този момент насетне на третото лице се забранява за извършва плащания на длъжника и то придобива качеството на пазач по отношение на дължимите суми. Процесуална последица от наложения запор е възможността при отказ за доброволно изпълнение от страна на третото задължено лице, тъй като същото оспорва задължението си, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на взискателя за събиране или вместо плащане – чл. 510 ГПК /в този случай при условията на процесуална субституция от вида на застъпничеството взискателят разполага с правото да предяви осъдителен иск, като го насочи срещу третото задължено лице и длъжника по изпълнението – виж чл. 26, ал. 2 ГПК/ – в този смисъл за и задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК и Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2015 год., ОСГТК.

Евентуални претенции за вземането по смисъла на чл. 508, ал. 1, т. 2 ГПК от трети лица следва да бъдат съобщени от третото задължено лице на съдебния изпълнител, тъй като съставляват част от задължението му за уведомяване след получаване на запорното съобщение. Тази информация е необходима, за да може взискателят да прецени по какъв начин на организира защитата си. При евентуално неизпълнение на задължението за уведомяване може да се поставя въпроса за ангажиране на отговорността на третото задължено лице поради липса на информация относно вземането, в т.ч. да понесе отговорността за разноски ако предявеният срещу него иск от взискателя е бил отхвърлен поради неуведомяване.

Когато третото задължено лице по изпълнителния запор признае запорираното си задължение и предаде дължимото на съдебния изпълнител – чл. 508, ал. 3 ГПК, последният е длъжен дължимите на взискателя и на присъединилите се кредитори суми в сроковете и по реда на чл. 455 ГПК при спазване на предвидения в чл. 136 ЗЗД ред за удовлетворяване на вземанията.