Решение № 1638 от 29.04.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1638 гр. Варна, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №

20253110111816 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен от П. К. К., ЕГН ********** чрез адв. Д. Г., срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК *, и „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *, първоначално обективно кумулативно съединени облигационни установителни искове, както следва:

- с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор за паричен заем № * от 21.03.2025 г., сключен между ищеца и ответника „И. А. М.“ АД, е недействителен поради неточно посочен в него ГПР;

- с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че Договор за предоставяне на гаранция № * от 21.03.2025 г., сключен между ищеца и ответника „Ф. Б.“ ЕООД, е нищожен поради противоречието му с добрите нрави.

Oбстоятелствата, от които произтичат претендираните от П. К. К. права и възражения в исковата молба:

Ищецът излага, че на 21.03.2025 г. между него и „И. А. М.“ АД е сключен Договор за паричен заем № *, по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя сума в размер на 766,94 евро (1 500.00 лева).

Сочи, че съгласно чл. 4 от Договора за заем е следвало да предостави в срок до три дни от датата на сключване на договора едно от предложените обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговарят на изискванията, описани в договора, Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор, или одобрено от Заемодателя Дружество – Гарант, което предоставя гаранционни сделки. Ищецът едновременно със сключването на договора е сключил и Договор за предоставяне на гаранция №* с посочено от Заемодателя дружество - „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК *, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 463.97 евро (907.44 лева), платимо на разсрочени вноски, всяка към погасителните вноски по договора за заем.

Счита, че договорът за кредит е недействителен поради неточно посочено в него ГПР, 1 а договорът за предоставяне на гаранция е нищожен като противоречащ на добрите нрави.

Излага, че съгласно чл. 4 от Договора за заем, заемателят се задължава в срок от три дни да предостави обезпечение при крайно завишени изисквания, описани по-горе. Твърди, че условията са създадени във вид да изглежда, че кредитополучателят има избор, но всъщност първите две условия са на практика невъзможни за изпълнение от лице, което прибягва до услугите не на банка, а на небанкова кредитна институция. Сочи, че третото условие е формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на заемателя пред заемодателя и че този гарант предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност заемателят по този начин плаща огромна възнаградителна лихва на заемодателя, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция. Излага, че гарантът „Ф. Б." ЕООД е дружество, чийто капитал е собственост на дружеството – заемодател, а именно „И.

А. М." АД, съгласно справка от ТР. Счита, че в процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължение по договора за потребителски кредит.Подробно аргументира причините да счита, че договорът за заем е недействителен на основание чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не е посочен действителния годишен процент на разходите.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция, ищецът счита, че е нищожен като противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като с него се нарушава принципът на добросъветност, справедливост и еквиталентността на престациите. Сочи, че възнаграждението по него се дължи без насрещна престация и че явното несъответствие в престациите е основание за извода, че добрите нрави са накърнени, което води до нищожност. Счита, че съгласно чл. 2, ал. 3 от Договора за предоставяне на гаранция, възнаграждението се дължи не на ответното дружество, а на „И. А. М.“ АД, дружеството-майка и заемодател, което на практика води единствено до увеличаване на дължимата сума по заема, което води до взаимна свързаност между двата договора. Твърди, че процесният договор за гаранция е сключен едновременно с договора за кредит, на същата дата и то преди ищецът да е направил избор за предоставяне на описаните в Договора за заем обезпечения, което ясно личи от чл. 1, ал. 2 от процесния договор за гаранция, а именно, че влиза в сила в срок от 3 дни от сключването в случай че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение – поръчители физическо лице или банкова гаранция.

С оглед на горното моли договорът за паричен заем да бъде признат за недействителен поради неточно посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция за нищожен поради противоречието му с добрите нрави. Моли за присъждане на сторените разноски и да бъде присъден адвокатски хонорар с ДДС при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от Закона за адвокатурата.

Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба „И. А. М.“:

Ответникът оспорва изцяло твърденията на ищеца, че процесният договор за паричен заем е недействителен. Излага, че същият е валиден и е сключен при спазване на всички изисквания на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Годишният процент на разходите (ГПР) е изчислен коректно и включва всички разходи по кредита, които са изискуеми съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Сочи, че възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, не представлява разход по кредита по смисъла на Закона за потребителския кредит и не следва да бъде включвано при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен заем. Твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице – „Ф. Б.“ ЕООД, което гарантира изпълнението на задълженията на заемателя. Тази услуга е отделна от договора за заем и не е пряко свързана с предоставянето на кредита, а с неговото обезпечаването. Подробно аргументира законосъобразността на договора за паричен заем и счита, че договорът не само формално покрива минимално изискуемите реквизити на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, брой, размер и периодичност на вноските, посоченият в договора 2

ГПР е коректно изчислен. Сочи, че твърдението на ищеца, че сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е задължително условие за отпускане на заема е невярно. В договора за паричен заем не съществува изискване за сключване на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство, не съществува изискване за сключване на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с избрано от заемодателя дружество; не е предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство/гаранция; представянето на обезпечение не е въздигнато в условие за отпускане на кредит.

Счита твърденията на ищеца, че поставените условия за обезпечение са невъзможни за изпълнение са неоснователни. Уточнява, че предоставяне на банкова гаранция е стандартна услуга, предлагана от всяка една банка, без да е налице ограничение по отношение на лица и доходи. Сочи, че в договора единствените условия за банковата гаранция са: бенифициер да бъде Заемодателя, да бъде за общата сума по договора, както и срокът за валидност, да бъде съобразен с условията на договора, като липсва изискване кое лице следва да сключи договора с банка, нито коя банка да бъде издател, с оглед на което изложените субективни твърдения в исковата молба не следва да бъдат кредитирани. Излага, че обезпечаването чрез банкова гаранция е стандартна практика по двустранни договори.

Сочи, че договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Твърди, че възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружеството-гарант са уговорили, не е част от заемното правоотношение по Договора за заем и не представлява пряк разход, свързан с кредита, поради което сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договора за кредит или за предаване на заемната сума. С оглед на това излага, че разходите по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение, не е следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва. Подробно аргументира твърденията си и неоснователността на претенцията на ищеца.

Моли за отхвърляне на иска и за присъждане на направените в настоящото производство разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

Oбстоятелствата, от които произтичат възраженията и правата на ответника по исковата молба „Ф. Б.“ ЕООД:

Излага, че предявеният иск е неоснователен. Сочи, че ищецът и „Ф. Б.“ ЕООД са сключили договор за предоставяне на гаранция, по силата на който „Ф. Б.“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „И. А. М.“ АД с наредител П. К. К., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а П. К. К., съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, се задължава да заплати възнаграждение за предоставената услуга. Счита, че процесният договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма.Твърди, че сключеният договор между ,,Ф. Б.“ ЕООД и ищеца не е договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Сключеният между ищеца и ,,Ф. Б.“ ЕООД е с характер на двустранен договор - Ф.

Б.“ ЕООД предоставя услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата.

Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави.

Оспорва твърденията на ищеца, че възнаграждението/договорът за предоставяне на гаранция противоречат на добрите нрави е неоснователно. Счита, че договорът за предоставяне на гаранция не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Излага подробни аргументи в защита на тезата си относно сключването на договорът за 3 предоставяне на гаранция в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта.

Моли изковете на ищеца да бъдат изцяло отхвърлени като недоказани и неоснователни и претендира за присъждане на сторените от дружеството разноски, включително юрисконсултско възнаграждение.

В хода на откритото съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С молба от 27.03.2026 г. поддържа исковата молба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.

Ответниците, редовно призовани за о.с.з., не се представляват.

Разпечатката съдържа 31 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6c16babf-d9bf-4d27-a213-147b153c9c5a