Определение № 3139 от 19.06.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3139 гр. София, 19.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Касационно гражданско дело № 20248002104799 по описа за 2024 година

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. П. К., представляван от особен представител адвокат К. М., срещу решение №659 от 14.06.2024 г., постановено по в.гр.д. № 728/2024 г. по описа на Окръжен съд- Варна, с което е потвърдено решение № 336/31.01.2024 г., постановено по гр.д. № 4239/2023 г. по описа на Районен съд-Варна, в обжалваната част, с която са определени квоти на съсобственост на страните в имот- самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], общ. В., с адрес: [населено място], район П., [улица], [жилищен адрес] находящ се на ет. 5, с площ от 59.54 кв.м., заедно с изба от 2.20 кв. м. и 0.6798 % идеални части от общите части на сградата, както следва: ¾ идеални части за К. П. К. и ¼ идеална част за П. П. К..

Касационният жалбоподател П. П., представлявана от адв. М., моли да бъде допуснато решението на Окръжен съд-Варна до касация в обжалваната част, да бъде отменено и делбата да бъде допусната при равни права между страните. Касаторът поддържа, че изводът на съда, че няма основание за извод, че имотът се притежава в различни квоти от посочените в исковата молба, е неправилен. Поддържа, че този извод противоречи на задължението на съда да провери собствеността на съделителите въз основа на титула за собственост. Поддържа, че съдът служебно има задължение да следи какви са 1 квотите на съделителите. Оспорва като незаконосъобразни и изводите на съда, че двата положени от С. К. подписа под договора за придобиване на право на собственост върху процесния делбен имот са за нея и като представител на К.

П.. Поддържа, че в договора няма индикации С. К. да е действала като пълномощник на К. К.. Оспорва и изводите на съда, че ако С. К. не е действала като пълномощник, то от имота би била придобита само ½ ид.ч. Поддържа, че договорът е прехвърлил собствеността върху целия имот, но само върху К..

В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателят формулира следните въпроси:

1. Въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос за задължението на съда да следи служебно за участие на всички съсобственици и да определя действителните им квоти, при които допуска делбата, в противоречие с практиката на ВКС, отразена в решение № 46 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 4870/2013 г. на Върховен касационен съд, решение № 190 от 19.10.2015 г. по гр. д. № 3054 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, решение № 50037 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 2691 / 2022 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, предвиждащи, че съдът следи служебно за действителните квоти на съделителите.

2. Въззивният съд се е произнесъл по процесуалния въпрос за задължението на съда да основе крайните си изводи и решението си на всички събрани по делото доказателства. По този въпрос, според касаторът, практиката на ВКС, отразена включително в решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на Върховен касационен съд, решение № 8 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 470/2012 г. на Върховен касационен съд, решение №214/15.03.2017 година по гр.д. №112/2016 година на ВКС, IV ГО, и решение № 377 /16.02.2016 г. по гр.д.

№1160/ 2015 г., ВКС, IV гр.о., приема, че е задължително въззивният съд да основе решението си на всички доказателства по делото. Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитираните решения като е приел, че само при изрично направено възражение от съделител съдът би имал задължение да проучва договора за покупко- продажба и да се произнася по въпроса кои лица са страни по договора и кой е придобил собствеността върху недвижимия имот по силата на този договор.

3. Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос: „В каква форма следва да е упълномощаването за сключване на договори, за които законът изисква особена форма?” в противоречие с чл. 37 от ЗЗД и 2 постановената във връзка с него практика на ВКС, отразена в решение № 505/2010 от 02.09.2011 г. по гр. д. № 741/2010 г. на Върховен касационен съд, решение № 125 от 12.09.2012 г. по гр. д. № 1135/2011 г. на Върховен касационен съд. Въззивният съд е приел, че „двукратното полагане на подписа на С. К. - за първия и за втория купувач по договора прави допустимо съждението, че са положени в нейно лично качество и като пълномощник на втория купувач“. Възразява, че по делото липсва приложено писмено пълномощно от К. К. за майка му С. К. с правомощия тя да го представлява при сключване на договора, а упълномощаването задължително трябва да е в писмена форма по силата на чл. 37 от ЗЗД.

По така поставените въпроси касаторът поддържа противоречие между приетото от съда и практиката на ВКС и моли решението на ОС-Варна да бъде допуснато до касация.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът К. П. К. изразява становище, че решението на въззивния съд е правилно. Поддържа, че поставените въпроси не са правни и обуславящи волята на съда. Поддържа, че между страните не е налице спор за това, че са съсобственици в процесния имот, като едва във въззивната жалба е повдигнат спор за квотите на съсобственост. Сочи, че възражение за действителността на договора, с който са придобити права върху общия имот, са наведени от ответника-сега касаторедва с въззивната жалба. Тези възражения ответникът по касация счита за преклудирани. Моли решението на Окръжен съд- Варна да не бъде допускано до касация. Претендира да му бъдат присъдени направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – съделител по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима .

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Районен съд –Варна е бил сезиран с искова молба от К. П. К. против П. П. К. за допускане и извършване на делба на съсобствен между страните недвижим 3 имот – процесния апартамент при квоти: ¾ идеални части за К. К. и ¼ идеална част за П. К.. В исковата молба ищецът е твърдял, че с ответника са братя и съсобственици на посочения недвижим имот, който е бил закупен с договор за продажба на държавен жилищен имот № 5189/24.12.1982 г. от майката на страните С. Т. К. и съделителя К. К.. След смъртта на майката им С., съсобственици на имота останали К. К. и П. К. при квоти съответно ¾ ид.части за К. и ¼ ид.част за П..

В срока по чл.131 от ГПК писмен отговор е депозирал ответника П. К., чрез назначения му особен представител, който е заявил становище за допустимост и основателност на предявения иск за делба при посочените в исковата молба квоти. Не са оспорени твърденията на ищеца за придобивното основание довело до възникване на съсобствеността. Същото становище досежно съсобствеността и квотите е заявено и в проведеното по делото съдебно заседание.

С първоинстанционното решение Районен Съд- Варна е допуснал до делба общия на страните имот при права ¾ ид.части за К. К. и ¼ ид.част за П. К..

С въззивна жалба правата, при които е допуснат до делба апартаментът, съсобствен между страните, са оспорени от П. К. с твърдение, че договорът за продажба на недвижим имот, на който ищецът основава правата си, не съдържа подпис на К. К.. Въззивникът смята, че имотът е придобит изцяло и само от С. К. и след нейната смърт е наследен от страните при равни права.

С обжалваното решение Окръжен съд- Варна е приел, че възражения по действителността на основанието, довело до придобиване на процесния имот, а именно договор за продажба на държавен имот от 24.12.1982 г., поради липса на положен подпис от купувача К., относимо към определяне на квотите на съсобственост , при които се съпритежава имота, са въведени от въззивника едва с въззивната му жалба. Приел е, че това възражение е преклудирано на основание разпоредбата на чл.342 от ГПК, съгласно която преклузията за оспорване на правата на някой от съделителите, включително чрез предявяване на искове за преюдициални спрямо иска за делба въпроси, е настъпила в първото по делото съдебно заседание. Пропускът да се наведат съответните оспорвания, не можел да бъде поправен пред въззивната инстанция освен в хипотезата на допуснато от съда съществено процесуално нарушение, каквото в случая не е налице. Съдът е приел, че по делото е представен договор № 5189/24.12.1982 г. за продажба на държавен жилищен 4 имот, съгласно Наредбата за държавните имоти, с който С. Т. К. и К. П. К. са закупили процесния апартамент. Приел е, че договорът формално носи подписи и за двамата купувачи, поради което от външна страна е налице завършен фактически състав на договора за покупко-продажба на недвижим имот. Отделно от това е приел, че двукратното полагане на подписа на С. К. – за първия и за втория купувач по договора прави допустимо съждението, че са положени в нейно лично качество и като пълномощник на втория купувач. На това основание и при липса на въведено надлежно и срочно оспорване от ответната страна на действителността на договора от 1982 г. на някое от основанията по ЗЗД, въззивният състав е приел, че договорът е валиден и е породил права на собственост по отношение на всеки от двамата купувачи.

Като допълнително съображение въззивният съд е посочил, че дори да се приеме, че купувачът К. К. не е обективирал волята си за придобиване на ½ ид.част от процесния имот , договорът би породил права само по отношение на С. К. за закупената от нея ½ ид.част от имота, а не по отношение на целия имот, в какъвто смисъл са били заявените с въззивната жалба възражения .

При така изложените мотиви въззивният съд е направил извод, че с договора за продажба на процесния имот от 24.12.1982 г. всеки от двамата купувачи е придобил по ½ идеална част от имота. След смъртта на С. Т. К., починала на 24.08.2012 г. , тя е била наследена от синовете си П. П. К. и К. П. К.. Всеки от тях е получил по ½ ид.част от притежаваната от своята майка ½ ид.част от имота, т.е по ¼ ид.част придобита по наследяване. Следователно, К. К. е придобил общо ¾ ид.части от апартамента , а П. К. – ¼ ид.част получена по наследство от неговата майка.

При установеното съвпадение на изводите въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Допускането до касация на обжалвано въззивно решение е в зависимост от доказването на предпоставки за селекция на касационната жалба. За наличието на част от тези предпоставки- посочените в разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК, касационният състав следи служебно. За останалите предпоставки за допускане на въззивно решение до касация, посочени в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК, касационната инстанция, проверя в рамките и съответно на сезирането от страна на касатора. Съгласно 5 задължителните разяснения по тълкуването и приложението на закона , дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо с решението си съдът да се е произнесъл по правен въпрос, такъв който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, в противоречие със задължителната практика на ВС, ВКС, КС, СЕС или по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

За да бъде допусната до касация подадената касационна жалба следва жалбоподателят да е посочил конкретния правен въпрос, разрешен от въззивния съд , както и допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Формулираният от касаторът правен въпрос може да е материалноправен или процесуалноправен , но следва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, без да има за предмет правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. За да бъде селектирана касационната жалба и решението да бъде допуснато до касация е необходимо касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато при липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Разпечатката съдържа 31 от 54 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6c15745b-4dd9-4334-bf50-28997bc83b37