Решение № 4136 от 06.06.2019, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ … гр. София, 06.06.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

Мл.с. БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №13006 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 –

273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца

„О.Б.Б.“ АД срещу решение от 16.10.2017 г. по гр.д. №72370/2016 г. на Софийския районен съд, 141 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Е.А.Г. установителни искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.4 ЗПК отм. вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД за сумата от 2628,78 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредитна линия от 07.11.2007 г., сумата от 1537,68 лв., представляваща договорна лихва за периода 20.08.2012 г. – 20.06.2016 г. и сумата от 337,81 лв., представляваща неустойка за забава за периода 20.08.2012 г. – 20.06.2016 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д. №33566/2016 г. по описа на СРС, 141 състав.

В жалбата се твърди, че решението на

СРС е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че е налице доброволно плащане на процесните суми, а плащането е извършено след образуване на изпълнително дело и не е доброволно такова, поради което не следва да се взема предвид по реда на чл.235 ал.3 ГПК.

Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Е.А.Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.

Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 12.01.2018 г., с което е оставена без уважение молбата на ответника от 10.11.2017 г. за изменение на решението в частта за разноските. Това определение е обжалвано от ответника с частна жалба от 25.04.2018 г., в която е посочено, че неправилно съдът е приел, че несвоевременно е представил доказателства за сторените разноски и не му е присъдил такива за адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като ищецът бъде осъден да му заплати сторените по делото разноски.

Ответната страна „О.Б.Б.“ АД в законоустановения срок оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество въззивната жалба е частично основателна, а частната жалба - неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

По делото не се спори, че на 01.11.2016 г. /след депозиране на заявлението по чл.417 ГПК/ ответникът е заплатил по банков път по сметка на ищеца сумата от 5059,54 лв., като ответникът е направил изрично заявление, че погасява вземанията по издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист – главница, договорна лихва, неустойка и разноски. Спорът по настоящото дело е съсредоточен върху обстоятелството дали с извършеното плащане са погасени изцяло процесните вземания, респ. дали това плащане следва да се вземе предвид от съда.

Съгласно ТР

№4 от 18.06.2014 г. по тълк.д. №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по чл.422, респ. чл.415 ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235 ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес.

В процесния случай плащането не е извършено в рамките на изпълнителното производство за събиране на процесните вземания, а длъжникът е заплатил доброволно по сметка на кредитора процесните задължения, поради което, както правилно е приел СРС, посоченото по-горе разрешение, прието в т.9 от ТР №4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.

№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е неприложимо. Процесното плащане е извършено след предявяване на иска /21.06.2016 г. – чл.422 ал.1 ГПК/, но с оглед разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК, първоинстанционният съд правилно го е зачел и е приел, че процесните вземания са погасени чрез плащане.

Съгласно разпоредбата на чл.76 ал.1 изр.1 ЗЗД, този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. При извършване на плащането на 01.11.2016 г. ответникът е заявил изрично кои задължения погасява, поради което и в приложение на правилото на чл.76 ал.1 изр.1 ЗЗД с тези плащания са погасени именно посочените от него процесни задължения по издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист – главница, договорна лихва, неустойка и разноски, които вземания са в общ размер на сумата от 5059,54 лв., както правилно е приел и СРС.

Настоящият съдебен състав намира обаче, че на ищеца се дължи законната лихва върху главницата от 2628,78 лв. от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК – 21.06.2016 г. до датата на извършеното плащане – 01.11.2016 г., която лихва е в размер на сумата от 97,86 лв.

Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлено искането за законна лихва върху главницата от 2628,78 лв. от датата на депозиране на заявлението по чл.41 ГПК – 21.06.2016 г. до датата на извършеното плащане – 01.11.2016 г., и вместо него вместо него да бъде постановено друго, с което на ищеца бъде присъдена законна лихва в размер на сумата от 97,86 лв. В останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените установителни искове с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.4 ЗПК отм. вр. чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.92 ал.1 ЗЗД, решението на СРС следва да бъде потвърдено.

С молба от 10.11.2017 г. ответникът е поискал съдът да измени решението в частта за разноските, като му се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение.

С обжалваното определение СРС е оставил молбата без уважение, като е приел, че не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските.

По силата на чл.248 ал.1 ГПК съдът, по искане на страните, може да измени постановеното решение в частта му за разноските, ако са налице основания за това. Изменението в частта за разноските може да се наложи, поради погрешно изчисляване на размера им или частта, която се понася от съответната страна, както и поради грешки във фактическите констатации и правните изводи на съда, въз основа на които той се е произнесъл по разпределението на разноските.

С постановеното по делото решение СРС не е присъдил разноски на никоя от страните. С молбата от 10.11.2017 г. ответникът е представил договор за правна защита и съдействие, според който ответникът е заплати адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1500,00 лв.

Според т.11 от ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, след приключване на устните състезания страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Тази забрана обезпечава приложението на основни принципи на исковия процес – равенството на страните, равно право на защита и състезателност, установени с чл.8 и 9 ГПК. Представянето на писмена защита, така както е установено с чл.149 ал.3 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса – тази, в която могат валидно да бъдат правени искания, с които се сезира съда, респ. да бъдат представяни доказателства, спрямо които противната страна не може да ангажира становище.

Следователно с писмената защита не могат да бъдат предявени процесуално валидно искания за присъждане на разноски, съответно за техния размер. Макар и акцесорна, претенцията за разноски съставлява искане, свързано със спорния предмет, което следва, също като него, да бъде заявено до приключване на съдебното заседание, с което приключва делото пред съответната инстанция, респ. и да бъдат представени доказателствата за извършваните разноски.

Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд правилно е приел, че не са налице предпоставки за изменение на постановения акт в частта за разноските, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от гореизложеното, съдът

Р

Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №239277/16.10.2017 г., постановено по гр.д. №72370/2016 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав, в частта, в която е отхвърлена претенцията на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, срещу Е.А.Г., ЕГН **********, адрес: ***, за законната лихва върху главницата от 2628,78 лв. по договор за кредитна линия от

07.11.2007 г., считано от 21.06.2016 г. до изплащане на вземането, и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК, че Е.А.Г., ЕГН **********, адрес: ***, дължи на „О.Б.Б.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, сумата от 97,86 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 2628,78 лв. по договор за кредитна линия от 07.11.2007 г., считано от датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК – 21.06.2016 г. до датата на извършеното плащане – 01.11.2016 г., за която лихва е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.

№33566/2016 г. по описа на СРС, 141 състав.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.

ПОТВЪРЖДАВА определение №312574/12.01.2018 г., постановено по гр.д. №72370/2016 г. по описа на СРС, ГО, 141 състав.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.