Решение № 1637 от 20.12.2022, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1637 гр. Пловдив, 20.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Недялка Д. Свиркова П.

Величка З. Запрянова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско дело № 20225300502792 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Постановено е решение № 2688/16.07.2022 г. по г.д. № 2556/2021 г. по описа на РС Пловдив, с което по иска на Г. П. К., ЕГН **********, е признато за установено по отношение на „Неткредит“ООД, ЕИК 201253421, че е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК договора между страните за потребителски кредит - кредитна линия „Под 500“ № *** г., както и по иска на Г. П. К., ЕГН **********, е признато за установено по отношение на „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК 203107568, че е нищожен по смисъла на чл. 26 от ЗЗД договор за гаранция между страните от дата 10.06.2020 г., поради липса на предмет и противоречие с добрите нрави, както и са присъдени разноски.

Депозирана е въззивна жалба вх. № 66142/17.08.2022 г. от „Неткредит“ООД, ЕИК 201253421, чрез адвокат А. А., против решението в частта, с която по иска на Г. П. К., е признато за установено по отношение на „Неткредит“ООД, ЕИК 201253421, че е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК договора между страните за потребителски кредит - кредитна линия „Под 500“ № *** г., като са изложени подробни оплаквания за неговата незаконосъобразност и необоснованост. Сочи, се че е неправилна преценката на първостепенния съд, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен, поради липса на погасителен план. Обосновава се, че в случая не би могло да има погасителен план, поради спецификите и структурата на 1 конкретния кредитен продукт, а именно потребителски кредит под формата на кредитна линия, в който случай кредитополучателят може многократно да изтегля средства и да ги изплаща в рамките на срока на действие на договора и дължимият лихвен процент се начислява само върху използвания размер на кредита, а не върху максимално допустимия размер на кредитната линия.

Сочи се, че веднага след като е била налична точна информация относно календарната дата на усвояване на първия транш и съответно е станала ясна конкретната дата на падежа на първото лихвено плащане, в профила на въззиваемата е бил генериран погасителен план, който е бил актуализиран след всяко извършено плащане, както и че окончателен погасителен план е предоставен и на съда. Оспорват се и изводите на съда, че липсва посочване в договора за кредит на общата сума, дължима от кредитополучателя, което е прието като отделно основание за неговата нищожност, като се сочи, че това е сторено в чл. 11, ал. 5 от договора, както и в т. 6 от предоставения на потребителя преди сключването му Стандартен европейски формуляр.

Излагат се оплаквания и относно аргументите на съда, че възнаграждението към третото лице – „Кредит гарант БГ“ООД следва да бъде включено в ГПР по договора, съответно, че действително приложеният в отношенията между страните ГПР е различен от посочения в размер от 49,9%. Поддържа се ГПР да е ясно посочен в чл. 11, ал. 4 от договора. В тази връзка се сочи, че „Кредит гарант БГ“ООД е отделно дружество, което има самостоятелно правоотношение с въззиваемата, то е обективирано в отделен договор и кредитополучателката не е била задължена да ползва услугите на това трето лице, а е могла да избере различен начин за обезпечаване на задълженията си по кредита. Оспорва се изводът на съда, че плащането на гаранционното възнаграждение е неизбежно. Поддържа се, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит и в ЗПК няма изискване ГПР да се изчислява отново и доколкото договорът за гаранция е сключен след сключване на договора за кредит, то не е налице задължение за изчисляване на нова стойност на ГПР, още повече кредитодателят не е бил информиран към момента на сключване на договора за кредит дали въззиваемата дължи някакви преки разходи към трети лица, свързани с договора за кредит.

Излагат се оплаквания и че първостепенният съд не е разгледал нито едно от възраженията на жалбоподателя, като същите се поддържат и понастоящем.

Поради изложеното се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и вместо това отхвърляне на главния иск за прогласяване на нищожност на процесния договор за кредит, както и на евентуалния такъв за прогласяване на нищожност на отделни клаузи от договора. Претендират се разноски.

Депозирана е и въззивна жалба вх. № 66147/17.08.2022 г. от „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК 203107568, чрез адвокат А. А., против решението в частта, с която по иска на Г. П. К., е признато за установено по отношение на „Кредит Гарант БГ“ООД, ЕИК 203107568, че е нищожен по смисъла на чл. 26 от ЗЗД договор за гаранция между страните от дата 10.06.2020 г., поради липса на предмет и противоречие с добрите нрави, като са изложени подробни оплаквания за неговата незаконосъобразност и необоснованост.

Сочи, се че е неправилна преценката на първостепенния съд, че 2 възнаграждението към „Кредит гарант БГ“ООД следва да бъде включено в ГПР по договора, съответно, че действително приложеният в отношенията между страните ГПР е различен от посочения в размер от 49,9%. Поддържа се „Кредит гарант БГ“ООД да е отделно дружество, което има самостоятелно правоотношение с въззиваемата, то е обективирано в отделен договор и кредитополучателката не е била задължена да ползва услугите на това трето лице, а е могла да избере различен начин за обезпечаване на задълженията си по кредита. Оспорва се изводът на съда, че плащането на гаранционното възнаграждение е неизбежно и че във всички случаи гаранционното възнаграждение ще надвиши размера на гарантирания дълг. Поддържа се, че ГПР се изчислява към момента на сключване на договора за кредит, като в ЗПК няма изискване ГПР да се изчислява отново и доколкото договорът за гаранция е сключен след сключване на договора за кредит, то не е налице задължение за изчисляване на нова стойност на ГПР и разходите по договора за гаранция не следва, но и не е имало как да бъдат отразени в ГПР, към момента на сключване на договора за кредит. Излагат се оплаквания и че първостепенният съд не е разгледал нито едно от възраженията на жалбоподателя, като същите се поддържат и понастоящем. Поради изложеното се моли за отмяна на решението в атакуваната му част и вместо това отхвърляне на главния иск за прогласяване на нищожност на процесния договор за предоставяне на гаранция от 10.06.2020 г., както и на евентуалния такъв за прогласяване на нищожност на отделни негови клаузи. Претендират се разноски.

В срок е постъпил отговор на двете въззивните жалби от Г. П. К., чрез адвокат Д. Ф., с който се оспорват същите, като неоснователни. Излагат се доводи в подкрепа на обжалваното с тях решение и се моли то да бъде потвърдено. Претендира се възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата.

Въззивните жалби са подадени в срок, от легитимирани страни, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са процесуално допустими и подлежат на разглеждане.

Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно и субективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове, предявени от Г.

П. К., както следва: срещу „Неткредит“ООД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за кредит кредитна линия „Под 500“ № *** г. е недействителен на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП, а в условията на евентуалност, че нищожни са клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от същия договор, както и чл. 3.3.1, 3.3.2 и чл.3.3.4 от Общите условия към договора за кредит и срещу „Кредит Гарант БГ“ООД за признаване за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях договор за гаранция от дата 10.06.2020 г. е нищожен поради нищожността на кредитната сделка, а в условията на евентуалност, че 3 нищожна, като накърняваща добрите нрави, е клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора.

Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между Г. П. К. и първия ответник - „Неткредит“ООД договор за потребителски кредит - „Под 500“ № *** г. под формата на кредитна линия в размер на 500,00 лева, за срок от една година, от който ищцата усвоила първия транш по кредита в размер на 300,00 лева, при следните условия: годишна лихва в размер на 40,60%, ГПР – 49,09% и обща сума за погасяване – 703,04 лева. В изпълнение на задължението по чл. 4, ал. 3 от договора на същата дата ищцата сключила с втория ответник - „Кредит Гарант БГ“ООД договор за предоставяне на гаранция № **********, с предмет предоставяне на гаранция в полза на първия ответник в размер на 1000,00 лева за обезпечение на задълженията на ищцата по сключения договор за заем и срещу уговорено в полза на втория ответник възнаграждение в размер на 3,80 лева плюс 0,92% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,92% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден.

Ищцата платила по договора за кредит единствено сумата от 94,00 лева, поради което вземанията по същия били обявени за предсрочно изискуеми от кредитора с писмо от 10.11.2020 г., изпратено по електронна поща на ищцата, в което същата била уведомена, че дължи 341,04 лева, от които 300,00 лева – главница и 41,04 лева - лихва, както и че дължи по договора за гаранция сума в размер на 358,00 лева. Претендира се нищожност на договора за кредит поради: неподписването му в изискуемата форма съгласно ЗЕПЕУУ; неизпълнение на чл. 11, ал. 2 от ЗПК – да бъдат подписани от потребителя общите условия по договора; невярно разписана обща сума, дължима от потребителя, в нарушение на изискването по чл. 10, ал. 1, т. 10 от ЗПК; недействителност на клаузата за договорна лихва, поради противоречие с добрите нрави; непосочване в договора на размера на общата, дължима от потребителя сума; непосочване в договора на действителния ГПР, доколкото в него не е включен разходът за потребителя по договора за гаранция.

Недействителността на договора за гаранция се претендира поради нищожността на договора за кредит и накърняващ добрите нрави, евентуално клаузата за осигуряване на посоченото обезпечение.

В подадени по реда на чл. 131 от ГПК отговори, „Неткредит“ООД и „Кредит Гарант БГ“ООД оспорват предявените срещу всеки в условията на евентуалност искове, като неоснователни по съображенията, поддържани и пред въззивната инстанция.

За да постанови обжалваното сега решение, с което е уважен главният иск срещу „Неткредит“ООД, районен съд е приел, че липсва погасителен план, какъвто следва да бъде съставен независимо дали вноските включват само лихва или само главница, както и липсва посочване на общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като посочените несъответствия с изискванията на ЗПК водят до недействителност на целия договора за кредит. Предявеният срещу „Кредит Гарант БГ“ООД главен иск за нищожност на договора за гаранция е уважен по съображение, че спрямо него отново намира приложение ЗПК, доколкото 4 този договор е сключен с цел заобикаляне изискванията на ЗПК и поконкретно чл. 19, ал. 4 от ЗПК относно допустимия размер на годишния процент на разходите, включително кредитополучателят и гарантът са свързани лица (едни и същи физически лица са собственици на капитала и на двете ответни дружества) поради което отсъства различен патримониум, срещу който неудовлетворения кредитор да насочи изпълнение и лишава договора за гаранция от предмет. Прието е и противоречие на последния договор с добрите нрави, тъй като в него е предвидено безусловно гаранционно възнаграждение, което във всички случаи ще надвиши размера на гарантирания дълг по договора за кредит.

При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да бъде проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, с изключение на случаите на установени нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.