Решение № 1862 от 09.12.2020, Административен съд - Варна

Р Е

Ш Е Н

И Е

№…………………… / 2020г.,гр.Варна

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд-Варна, ХХХІV-ти състав, в публичното заседание на шестнадесети ноември,през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЕЛЕНА

ЯНАКИЕВА при секретаря Добринка Долчинкова, като разгледа докладваното от съдия Елена

Янакиева адм.дело № 2225/2019г. по описа на Административен съд Варна, за да се произнесе, взе предвид:

Предявен, е иск с правно основание чл.203,ал.1 и 2 от АПК,вр.чл.1 , ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл. 284 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража.

Производството е образувано след отмяната на Решение № 1868/10.10.2018г., постановено по адм.д.№ 643/2017г. , постановено от Административен съд Варна, в частта на предявения от К.С.Р. иск срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на обезщетение в размер от 100000лв. за сторени от служители при ГД „Изпълнение на наказанията“ неимуществени вреди за периода на престой в затвора Варна от 01.01.2014г. до 13.03.2017г.

С Разпореждане № 11129/12.08.2019г. съдът в този състав е указал на ищеца да уточни произхода на неимуществените вреди, като конкретизира в релевантния период по какъв начин е увреден, както и да посочи размер на иска за този период. В молба вх.№ 13105/27.08.2019г. той уточнява, че е лишен от възможността да учи, да повиши квалификацията си, да подобри и други професионални умения, да участва в специализирани курсове по обучение на различни дисциплини и техники за усъвършенстване на физическото му и духовно развитие. Лишен бил от възможността да се движи дори по коридора на ЗЗНО през светлата част от денонощието. Предоставя му се възможност да излиза от спалното помещение единствено по времето, определено за престой на открито и това, отредено за хранене и баня. В останалата част от денонощието е лишен от възможността да се движи, да извършва социални дейности, да работи, тоест не му е предоставена възможност за личностно и физическо развитие, каквато е целта на ЗИН и ЗИНЗС. По – нататък в уточняващата си молба, той твърди че съгласно предписанията на докладите на КПИ, лишените от свобода с доживотен затвор и дори тези, изтърпяващи доживотен затвор без замяна следва да се настаняват в общи помещения, да им се осигурява възможност за курсове и обучения, за работа.

По отношение на него, не били спазени задължителните предписания на Препоръка 2003/23/ относно управлението на затворници с дългосрочна присъда от администрацията на затворите, приета от Комитета на министрите на 09.10.2003г. Според ищеца, горепосоченото поведение на ответниците представлява противоправно бездействие за осигуряване на нормални условия за изтърпяване на наказанието му, с което е поставен в нечовешко положение, което е извън прага на търпимост и следствие на което бил лишен от възможността за пълноценно психическо, физическо, емоционално съществуване. От системното унижаване на човешкото му достойнство нарушил съня си, изпитвал тревожност и безпокойство. Изпадал в унинине от факта, че държавата в лицето на своите изпълнителни и управленски органи не изпълнява регламентилани от ЗИН и ЗИНЗС задължения.

Абсолютно същите твърдения за идентичен период, съставляващи правопораждащи факти , Р. е изложил в исковата молба, инициирала образуването на адм.д.№ 909/2018г. / абзац трети,четвърти и пети от стр.втора и абзац последен от стр.трета от исковата молба/. При извършена служебна справка съдът установи, че в Административен съд Варна е образувано адм.д.№909/2018г. по подадена искова молба от същия ищец, в която на същите основания- дословно и изцяло и за същия период е въведено идентично искане. Производството е приключило с решение, с което Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София е осъдена да заплати на К.С.Р. обезщетение в размер на 1200лв. за претърпени неимуществени вреди вследствие неизпълнение на задълженията на администрацията на Затвора – Варна за препланиране на изпълнението на присъдата по чл. 156 от ЗИНЗС, вр. чл. 129 от ППЗИНЗС за периода 01.06.2009 г.—18.04.2017 г., ведно със законната лихва от 23.02.2018 г. до окончателното плащане на сумата. Искът е отхвърлен в останалата му част до претендирания размер от 7 500 лева, както и по отношение на искането за обезщетение за периодите от 27.06.2007 г. —31.05.2009 г. и от 19.04.2017 г. до 23.02.2018 г.

Поради констатираната идентичност на страните, исканията и основанията, довели до предявяване на иска, съдът в този състав е прекратил производството с Определение № №2662/23.10.2019г.

С

Определение №338/10.02.2020г., постановено по адм.д.№ 257/2020г., касационен състав при Административен съд Варна е отменил Определение № №2662/23.10.2019г., като е приел, че „исковете по адм.д.№2225/2019г. и по адм.д.№909/2018г. по описа на Административен съд Варна са идентични единствено по отношение страните, периода и характера на вредите, но не и по отношение на правопораждащите последните юридически факти. Квалификацията на предявените искове се определя от изложеното в исковите молби описание на фактите, които в случая са различни по двете дела- правопораждащи за искът по адм.д.№ 2225/2019г. са фактите за поставяне на ищеца в изолация в постоянно заключено помещение, чиято правна квалификация, както е посочил ВАС се изразява в твърдение за извършено нарушение на чл.3 от ЕКПЧОС, докато правопораждащи за искът по адм.д.№909/2018г. са фактите за бездействие на затворническата администрация да изпълни задължения вменени с цитираните в решението на ВАС разпоредби на чл.156 от ЗИНЗСи чл.129 от ППЗИНЗС“.

Съдът в настоящия състав е длъжен да съобрази указанията на касационния състав досежно тълкуването и прилагането на закона, по арг.чл.285 ЗИНЗС вр.чл.224 АПК. В конкретния случай касационния състав е приел, че предмет на производство пред едночленния състав на Административен съд Варна съставлява исковата претенция на К.Р., обоснована от неговата изолация в постоянно заключено помещение, обуславяща нарушение по чл.3 ЕКПЧОС.

Същевременно, съдът в този състав е длъжен да не пререшава спор, вече разрешен с влязло в сила решение, арг.чл.299 ГПК, приложим субсидиарно. Съобразно тази разпоредба съдът е обвързан от решение № 16991/12.12.2019г., постановено по адм.д.№ 463/2019г. на Върховен административен съд, с което е отменено решение № 2135/07.11.2018 г., постановено по адм. д. № 909/2018 г. по описа на Административен съд Варна. Крайният резултат в производството по адм.д.№909/2018г. съставлява отхвърлена изцяло искова претенция, която видно от исковата молба включва и твърдения за продължителна изолация без надежда за промяна. Тези твърдения са проверявани от първоинсатанционния съд по адм.д.№ 909/2018г., както и от ВАС на РБ по адм.д.№ 463/2019г. В Решенията, с които са приключили тези дела, се съдържат както мотиви, така и произнасяне досежно доводите на ищеца за неговата продължителна изолация, очевидно съставляваща един от правопораждащите факти, обусловили и депозирането на иска по адм.д.№ 909/2018г.

В решението по това дело съдът изрично е приел: „Съгласно чл. 71, ал. 3 от ЗИНЗС (преди влизане в сила на ЗИНЗС – чл.

167г, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за изтърпяване на наказанията, който е с идентичен текст), осъдените на доживотен затвор, поставени на строг режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана, освен ако не са налице условията по чл. 198, ал. 4 за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода. В случая не се твърди и не се установява Р. да е бил настанен в общите помещения на затвора.

Чл. 213 от ППЗИНЗС предвижда също така осъдените на доживотен затвор да бъдат настанени в обособени зони с повишена сигурност и да участват в колективни мероприятия само с осъдени от същата категория.

Съгласно чл. 214 от ППЗИНЗС осъдените на доживотен затвор следва да бъдат изолирани от останалите лишени от свобода и при други обстоятелства, по-специално при престой на открито и други случаи на напускане на помещението. Полагането на труд може да стане в помещението, в което са настанени или в специално оборудвани работни места в работилници и цехове при наличие на подходяща работа.

Характерът на изтърпяваното от Р. наказание и режимът на изтърпяването му предполагат, че са му наложени ограничения, които са преценени от законодателя като разумни и съответни на целите на наказанието.

Съобразно критериите, установени в практиката на

Европейския съд за правата на човека по чл. 3 от ЕКПЧ, които са приложими и при преценката за наличие на нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС, за да бъде квалифицирано едно отношение като нарушение на забраната за нечовешко или унизително отношение, първо, то трябва да достигне минимално ниво на суровост, така че да доведе до действителна телесна повреда, силно физическо или психическо страдание.

Второ, тези страдания и унижения трябва да надхвърлят неизбежния елемент на страдание или унижение, присъщи на самото лишаване от свобода, като при преценката следва бъде приложен цялостен подход към условията на изтърпяване на наказанието и бъде отчетено тяхното кумулативно въздействие, като се има предвид, че финансовите и логистични затруднения на държавата да осигури условия, които не водят до нарушаване на забраната по чл. 3, не могат да изключат или намалят нейната отговорност.

Твърденията за липса на социални контакти с други лишени от свобода съдът намира за неоснователни. Не се установява в конкретен момент или за конкретен период Р. да е бил изолиран по начин, надхвърлящ изискванията за определения му режим на изтърпяване на наказанието.

Напротив, от показанията на свидетелите, които са изтърпявали присъдите си заедно с Р., е видно, че същите имат придобити впечатления от разговори с него, че има условия за контакти в групата на лицата със същия като на Р. режим ежедневно по време на престоя на открито, ежеседмично – по време на допълнителното време за спорт, и при отделни поводи – при беседите със свещенослужители и провежданите групови занимания. Що се отнася до изолацията от лишените от свобода с по-лек режим, тя е предвидена изрично в закона, поради което не може да се приеме, че е наложена в резултат от действие или бездействие на затворническата администрация. Предвид установеното наличие на социални контакти с лишени от свобода от същата група, изразеното неудовлетворение от страна на ищеца относно честотата им и кръга на лицата, с които се среща, не може да се приеме и за надхвърлящо минималното изискуемо ниво на суровост, за да констатира нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС.

Неоснователни са и твърденията за нарушения, произтичащи от неосигуряването на възможност за полагане на платен или доброволен труд. В действащия ЗИНЗС (чл. 77, ал. 1 и 2) и в отменения ЗИН (чл. 24, вр. с чл. 64) е предвидено право на труд на лишените от свобода, но не и като абсолютно право, на което да съответства абсолютно задължение на органите на затворническата администрация да им осигурят работа. Както в отменения ЗИН, така и в действащия ЗИНЗС (чл. 172) на администрацията е възложено да определи работата, която лишеният от свобода трябва да изпълнява, в зависимост, наред с останалите критерии, и от съществуващите възможности, изискванията на охраната и режима и професионалната квалификация. Участието в трудова дейност е „по възможност“ и при изрично изявено желание от страна на лишените от свобода (чл. 163, ал. 2 от ППЗИНЗС), като възможностите се определят от администрацията на затвора в рамките на разкритите работни места в Държавно предприятие „Фонд затворно дело“ и в обслужващата и комунално-битова дейност на затворническите заведения. От анализа на уредбата на полагането на труд в местата за лишаване от свобода се установява, че включването в трудова дейност е предмет на преценка от страна на затворническата администрация по редица критерии, установени в ППЗИНЗС, поради което, доколкото не е доказано наличие на възможност (разкрито работно място, годно за заемане от лице, изтърпяващо присъда при режима на Р., за заемането на което Р. отговаря на изискванията за професионална квалификация и оценка на риска и т.н.), не може да се счете, че е налице бездействие на администрацията да му осигури работа. Направените искания за полагане на доброволен безвъзмезден труд също предполагат наличие на работни обекти за полагане на такъв труд (чл. 62, ал. 3 от ППЗИПЗС), а обхватът на дейностите, за които може да се възлага доброволен труд по чл. 80, ал. 1 от ЗИНЗС, ограничава допълнително възможностите Р. да извършва такъв. Според данните от справката и резолюциите на молбите, в „тежкия“ коридор е налице само едно работно място за поддържане и хигиенизиране на помещенията и района на затворническото заведение, което е заето; съдът преценява дейностите по чл. 80, ал. 1, т. 2 и 3 като несъвместими с режима на изтърпяване на наказанието на Р., а за дейности по т. 4 не се установява Р. да притежава конкретна квалификация или умения“.