Решение № 392 от 25.06.2026, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 392 гр. Силистра, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М. Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от М. Н. Петрова Гражданско дело № 20263420100101 по описа за 2026 година

Ищецът Т. В. М. твърди, че на 27.11.2023 г. сключил с първия ответник договор за паричен заем № 4963045, по силата на който му бил предоставен такъв в размер на 1500 лв.

В чл. 4 от договора за заем страните се споразумели за осигуряване на обезпечение на задълженията по него, като във връзка с тази клауза ищецът сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник срещу възнаграждение в размер на 1099 лв.

Ищецът изтъква доводи, че сключеният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради обстоятелството, че от текста на договора не ставала ясна методиката за формиране на ГПР, не ставало ясно какви компоненти включва, математическия алгоритъм, по който ГПР се изчислява, и дали възнаграждението за поръчителството е взето предвид при определянето му. Счита, че последното не е сторено, въпреки задължителния характер на обезпечението като условие за получаване на заемната сума, като по този начин се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с прибавянето на този разход ГПР надхвърлял максималния законов размер (определя този подход и като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 1, т. 1 ЗЗП). Отбелязва, че ответниците са свързани лица, поради което възнаграждението за поръчителството служило за извличане на допълнителна печалба.

В условията на евентуалност изразява становище, че клаузата на чл. 4 от договора е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, тъй като същата обуславя нееквивалентността на престациите по него, а също така поради нейната неравноправност, произтичаща от невъзможността на потребителя да прецени икономическите последици от 1 нейното действие.

Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство също е нищожен поради нарушаване на добрите нрави, произтичащо от нееквивалентността на престациите по него, както и поради заобикаляне на закона и по – конкретно правилото за максимален размер на ГПР. Счита също така че договорът е неразбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Поради изложените причини моли съда да прогласи нищожността на договора за заем, а условията на евентуалност (ако бъде отхвърлен иска за прогласяване недействителността на договора за заем) моли съда обяви нищожността на клаузата на чл. 4 от същия договор; моли също така да бъде обявена нищожността на договора за предоставяне на поръчителство, сключен с втория ответник. Претендира и направените по делото разноски.

Ответникът „И. А. М.“ АД оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли като неоснователни. Счита, че договорът за кредит по ясен и недвусмислен начин посочва ГПР, допусканията, използвани при изчисляването му и общата дължима сума на задълженията на кредитополучателя, като е на мнение, че законът не съдържа изискване за предоставяне на допълнителни пояснения във връзка с компонентите на ГПР, методиката за неговото определяне и отделните включени в него разходи. Счита, че поръчителството на втория ответник не било задължително условие за получаването на заема, тъй като договорът предлагал и други възможности за обезпечение и потребителят следвало да предостави такова в срок от три дни от неговото сключване. Определя обезпечаването на кредитите като стандартна практика и изразява становище, че предвидените в договора за заем варианти за обезпечение е възможно да бъдат осигурени от потребителите. Самият договор за предоставяне на поръчителство бил подписан след сключването на договора за заем и възнаграждението по него не подлежало на включване в ГПР, тъй като не било предварително известно на кредитора, задължението за заплащането му възникнало след сключването на договора за заем, а освен това предоставянето на поръчителството не било задължително условие за отпускането на заема. Оспорва твърденията за прилагане на заблуждаваща търговска практика, счита, че потребителят е бил в състояние да разбере икономическите последици от кредитното правоотношение. Изразява становище за валидност и на клаузата, обективирана в чл. 4 от договора, която била индивидуално уговорена с клиента, а освен това нейната евентуална недействителност не се отразявала върху валидността на целия договор. При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски.

Ответникът „Ф. Б.“ ЕООД оспорва исковете и моли съда да ги отхвърли като неоснователни. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство не противоречи на законови разпоредби или на добрите нрави, не е сключен в ущърб на потребителя, клаузите му били формулирани по ясен и разбираем начин, а възнаграждението по него било адекватно на поетия риск. Изразява становище, че евентуалната нееквивалентност на престациите не обосновава нищожност на договора, а е основание за неговото унищожаване 2

, ако е сключен поради крайна нужда. Счита, че спрямо договора за предоставяне на гаранция не се прилагали нормите на ЗПК и не можело да се коментира заобикаляне на неговите правила; също така изразява становище за неприложимост на института на неравноправните договорни клаузи по отношение на клаузата за заплащане на възнаграждение по договора, тъй като последната регулирала неговия основен предмет. При отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл.

19, ал. 5 ЗПК, чл. 146 във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД.

По делото е представен договор за паричен заем № 4963045 от 27.11.2023 г., от който е видно, че първият ответник в качеството си на кредитор предоставил на ищеца в качеството му на кредитополучател потребителски кредит в размер на 1500 лв., който той се задължил да ползва срещу уговорена лихва в размер на 35 % на годишна база и да възстанови за 20 двуседмични вноски в срок до 02.09.2024 г. Чл. 4 от договора гласи, че в срок от 3 дни от сключване на договора кредитополучателят следва да осигури обезпечение по кредита – двама поръчители – физически лице, отговарящи на конкретни условия, банкова гаранция или гаранция от одобрено от кредитора дружество - гарант. В изпълнение на това условие бил сключен договор за предоставяне на гаранция от 27.11.2023 г. между втория ответник и кредитополучателя срещу поето от последния насрещно задължение за заплащане на възнаграждение в общ размер от 1099 лв.

Процесният договор изпълнява характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, който гласи, че това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи 3 и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон.

Съдът счита, че възнаграждението за осигуряване на гаранция би следвало да се включи в ГПР по кредита, тъй като несъмнено представлява разход по неговото обслужване, без оглед на обстоятелството, че той се заплаща на трето на заемното правоотношение лице (текстът на чл. 19, ал. 1 ЗПК включва в размера на разходите, формиращи ГПР, и плащанията към трети лица, например посредниците за сключване на договора). Съдът приема за неоснователно възражението на ответниците, че при сключването на договора за кредит първият от тях не бил запознат с размера на възнаграждението за осигуряване на поръчителството, уговорено между клиента и поръчителя; същият като търговец притежава необходимата компетентност в сферата на кредитирането и е запознат с нормативната база, която урежда въпросната материя, включително с максималната законова граница на разходите по кредита, поради което е следвало, полагайки дължимата грижа, да събере необходимата информация за цената на акцесорната сделка, обезпечаваща задълженията на клиента му, сключена в изпълнение на поставени от него изисквания и с одобрено от него юридическо лице. Прибавянето на възнаграждението на гаранта към останалите разходи по кредита води до надвишаване на максимално допустимия ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което уговорката за заплащане на възнаграждение по договора за гаранция следва да се приеме за нищожна, тъй като видимо надвишава допустимия по закон максимален размер на ГПР. Тъй като договорът за предоставяне на гаранция има възмезден характер, той не би могъл да съществува без въпросната нищожна клауза, определяща насрещната престация по него, чиято нищожност поради тази причина опорочава цялото договорно правоотношение.

Съдът не споделя и възражението на втория ответник за самостоятелност на правоотношението му с ищеца и нерегулирането на същото от разпоредбите на ЗПК – сключеният между тях договор е акцесорен, доколкото обслужва друго правоотношение и не би могъл да съществува самостоятелно, а кредитния характер на главното правоотношение, подчинява и акцесорното на регулацията на потребителските кредити, тъй като плащанията по него оскъпяват именно кредитната услуга.

Дори да се приеме, че възнаграждението за гаранцията не следва да се включва общия размер на ГПР - например ако сключването на договора за предоставяне на гаранция не е задължително условие за отпускане на кредита, съдът счита, че последният е нищожен поради противоречието му с добрите нрави, произтичащо от особено високия размер на възнаграждението по договора на фона на размера на заетата от кредитополучателя парична сума, съответно лихвата, която се дължи за нейното ползване. Чл. 9 от ЗЗД позволява на страните да определят свободно съдържанието на сключваните от тях договори, като единственото ограничение на свободата на договаряне произтича от необходимостта от 4 спазване на повелителните норми на закона и съблюдаване на добрите нрави. Последните са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В конкретния случай се налага представата, че кредитополучател, който при сключването на договора за кредит не е разполагал с паричен ресурс от 1500 лв., си е позволил да договори обезпечение на кредита си срещу възнаграждение, многократно надхвърлящо общия размер на дължимата за ползването на кредита възнаградителна лихва. Сключването на договор за гаранция при такива условия нарушава общоприетата представа за добросъвестност при предоставянето на подобно обезпечение, поради което същият се явява нищожен поради противоречието му с добрите нрави.