Решение № 60 от 06.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Пловдив, 06.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20245330102784 по описа за 2024 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Ц. А. М. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за обявяване за недействителен на Договор за паричен заем № ..........сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожност на договор за предоставяне на гаранция ..............сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № .................. а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД бил сключен Договор за предоставяне на гаранция ..............

По сключения договор за паричен заем била предоставена сумата от 1 500 лева, с лихвен процент в размер на 35,00 % годишно и ГПР в размер на 40,69 %. Ищецът следвало да върне сумата от 1 721,00 лева. Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент от 35,00 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие в положението на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което била налице нищожност на уговорената лихва. Договореният фиксиран годишен лихвен процент от 35,00 % надхвърлял повече от три пъти законната лихва, 1 което нарушавало добрите нрави.

Не били спазени императивните изисквания на чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а именно в договора за потребителски кредит да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че действително прилаганият ГПР е различен от посочения в договора. Кредиторът, вписвайки ГПР от 40,69 %, бил заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравнопоставеност на уговорката за ГПР, което обосновавало приложение на чл. 22 ЗПК и обявяване на договора за недействителен. Уговореното възнаграждение за гарант било разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите. Били нарушени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, тъй като кредиторът не включил в ГПР разходите, които ищецът следвало да извърши за заплащане възнаграждение на гарант. По този начин посоченият ГПР не изразявал действителното оскъпяване на кредита и с това били нарушени правата на потребителя.

Сключеният договор за предоставяне на гаранция № .............също бил нищожен. Поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48. Сочи се, че договорът за поръчителство е с акцесорен характер, съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Кредитната сделка била нищожна, поради което и сключеният договор за поръчителство не породил правното си действие.

Иска от съда прогласяване недействителността на Договор за паричен заем № ..............., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Договор за предоставяне на гаранция № .........................., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирало писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за нищожност на договорите. Счита, че в закона няма ограничение на свободата на договаряне досежно размера на договорната лихва. Сочи, че ищецът е бил уведомен за размера на договорната лихва, съгласил се е с него, поради което не може да се приеме наличие на неравноправие и нарушаване на добрите нрави. Твърди, че не е нарушена разпоредбата на чл. 11 от ЗПК. Сочи, че възнаграждението на дружеството - гарант не е дължимо на заемодателя и не е част от заемното правоотношение, поради което не следва да се включва в ГПР. Поддържа, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не изисква в договора да се посочи механизмът на пресмятане на ГПР. Излага, че в договора не е уговорена възможност за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни допускания. Счита, че твърденията за недействителност на договора за предоставяне на гаранция са неоснователни и твърди, че договорът за гаранция не противоречи на добрите нрави. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД е депозирало отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на гаранция. Счита, че 2 договорът за гаранция не е в противоречие с добрите нрави и не е лишен от правно основание. Счита, че престациите са еквивалентни. Сочи, че длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни задълженията си в срок, ще бъде ангажирана отговорността на гаранта. Твърди, че с предоставената гаранция извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът е сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение. Поддържа, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не са спорни обстоятелствата, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № ............., както и че между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ............ Не е спорно и обстоятелството, че възнаграждението на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД не е включено в ГПР по кредита. Тези обстоятелства документално се потвърждават и от представените писмени доказателства – договор за кредит, инкорпориран в договора погасителен план, договор за предоставяне на гаранция.

В чл. 4 от представения договор за кредит е предвидено, че по кредита задължително следва да се предостави обезпечение. На кредитоискателя е вменено задължението да осигури на кредитора обезпечение по някой от следните начини: чрез поръчителство от две физически лица, които следва да отговарят на множество конкретни изисквания; чрез банкова гаранция, която също трябва да отговаря на конкретни условия; или чрез одобрено от заемателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Видно е, че единствено обезпечението чрез услуга на „дружество-гарант“ не поставя пред кредитополучателя никакви други изисквания, които трябва да спази, за да го ангажира.

Представен е договорът за предоставяне на гаранция, в чл. 3 от който е уговорено, че физическото лице дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1099 лева, платимо на разсрочени вноски, чиито падежи съвпадат с падежните дати на вноските по кредита.

Доколкото разпоредбите на ЗПК са специални на тези на ЗЗП, които са специални на тези на ЗЗД, що се касае до уредбата на недействителността на договорите, сключени с потребител, съединяването на предявените искове е евентуално – един договор не може да е нищожен на повече от едно основание, освен ако от различните основания не произтичат различни последици (какъвто настоящият случай не е). Така, що се касае до договора за кредит, първо следва да се разгледа основанието за недействителност по чл.

22 от ЗПК (за което съдът следи и служебно – тълкувателно решение № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС), а що се касае до договора за предоставяне на 3 гаранция – първо следва да се разгледа основанието за недействителност по чл. 26, ал. 2 от ГПК „липса на основание“. Едва при извод на съда, че на тези основания не може да се признае недействителността на процесните сделки, следва да се премине към разглеждане на другите наведени основания.

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят Ц. М. се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

По предявения иск за недействителност на договора за кредит съдът намира следното:

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК " Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Явно е, че ГПР е величината, чрез която следва да се изрази по ясен и разбираем за потребителя начин оскъпяването на заетата сума. Ако в ГПР не са включени всички посочени разходи, то потребителят е в невъзможност да прецени финансовите последици от поемането на задължението. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не отговаря на действителния такъв, води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В случая уговореното възнаграждение за гаранта „Файненшъл България“ ЕООД не е включено в ГПР по кредита. То съставлява допълнителен разход за потребителя, който съпътства задължаването му по договора. Не могат да се споделят възраженията на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че понеже потребителят можел да измежду три опции за обезпечение, а не непременно гаранция от „Файненшъл България“ ЕООД, то сключването на договора за поръчителство с последното не било задължително условие за получаване на кредита. По делото се установява, че предоставянето на обезпечение е задължителен елемент от процедурата за кандидатстване за кредита – на потребителя се дава възможност да избере една от три затворени опции – двама поръчители, банкова гаранция или гаранция от „одобрен гарант“, какъвто се явява „Файненшъл България“ ЕООД.

В тази насока са и твърденията на самия ответник в отговора на исковата молба, чрез които се описва механизмът на кандидатстване и отпускане на кредита. Следователно, предоставянето на гарант е условие за сключването на договора. Свързаните с това разходи е следвало да се включат в ГПР, а понеже е сторено противното – посоченият ГПР в размер на 40,69 % не отговаря на действителния такъв.

4

Изложеното по-горе води до извода, че е налице нарушение на чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК – в договора за потребителски кредит не е посочен годишният процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Така, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл е напр. решение на СЕС по дело С-714/2022 от 21.03.2024 г., в което е прието: „…когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.“ Искът е основателен и следва да се уважи.

С оглед на изложеното по-горе относно съединяването на исковете, доколкото се установи недействителността на договора по режима на специалния закон с най-тесен обхват – ЗПК, то е безпредметно да се разглеждат останалите наведени аргументи в полза на тази теза.

По предявения иск за недействителност на договора за предоставяне на гаранция съдът намира следното: