Решение № 2975 от 11.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2975 гр. Пловдив, 11.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330117230 по описа за 2023 година

Ищецът М. Й. А. е предявил срещу “Крепежи България Трейдинг” ООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на претърпяна трудова злополука на *** г. в размер на 100 000 (сто хиляди) лева.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен трудов договор, по силата на който ищецът е заемал длъжността “***”. Докато е изпълнявал трудовите си задължения по пресоване на крепежни изделия, при ход на пресата надолу, **** е попаднала в работната зона на удара и е получил средна телесна повреда, причинена от следните увреждания: смазване на китката на дланта на дясната ръка; фрактура на основата на четвъртата метакарпална кост; десен радиус и част от карналните костици и суспектна фрактура на основата на трета метакарпална кост. След това са извършени операция и хирургична обработка, като е предписано и медикаментозно лечение. Ищецът сочи, че е в постоянен болничен от датата на инцидента поради временна неработоспособност, която по-късно е установена за трайно намалена *** с експертно решение на ТЕЛК *** от *** г. по описа на УМБАЛ “С.” ЕАД, гр. П. за срок 2 години. Злополуката е призната за трудова с 1

Разпореждане *** г. по описа на ТП на НОИ В..

Ищецът изтъква, че вследствие на трудовата злополука преживява силен шок, стрес и напрежение, като развива “***”. Потърсил е помощ от *** Л. Х. с цел справяне с емоционалната травма, причинена от трудовата злополука.

Предвид изложеното, претендира сумата от 100 000 лв., която според ищеца би компенсирала претърпените от него неимуществени вреди. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответната страна. Не се оспорва фактът на съществуващото правоотношение между страните и настъпилата на *** г. трудова злополука. Искът се признава за допустим, но се оспорва като неоснователен. Оспорват се обстоятелствата, при които трудовата злополука е настъпила. Твърди се, че поведението на пострадалия се е изразявало в грубо нарушаване и несъобразяване на вътрешните правила и инструкции на работодателя и че той е допринесъл за настъпването на трудовата злополука, като е действал с груба небрежност, като не е положил дължимата грижа, която му е вменена като трудови задължения, а именно неспазването на здравословните и безопасни условия на труд. Посочва се, че съгласно чл.2.7 от правилата на предприятието се “забранява при работа на пресата да се извършват ремонти, почиствания, смазвания на ръка, отстранявания на шлака, окалина и т.н.”, а в паузата между две работни операции пострадалият е решил да почисти натрупаната плака и по този начин е поставил ръката си в зоната на пресата без да е изключена, като същевременно я е активирал с педала и’ и по този начин е паднала върху ръката му. Изтъква се, че липсват медицински противопоказания при изписването му от болницата и че лечението му в Клиниката по пластичновъзстановителна и естетична хирургия към УМБАЛ “С.” не е във връзка с процесната злополука. По отношение психичното му здраве, се твърди, че то е било влошено още през 2020 г. и няма причинно-следствена връзка със събитието. Моли се претендираното обезщетение да бъде намалено по размер поради прекомерност и несъобразност. Моли се, също така, да се намали с размера на получените суми по сключените от работодателя договори за застраховане на пострадалото лице, както и изплатените суми от работодателя за неимуществени вреди. Оспорва се претенцията за мораторна лихва, тъй като се твърди, че работодателят не е в забава.

2

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е иск с правна квалификация чл. 200 КТ.

За да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, трябва в обективната действителност да са възникнали следните материални предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици за работника, и 3) причинноследствена връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени вреди, т. е. същите да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Всички тези юридически факти трябва да бъдат установени от ищеца.В тежест на ответната страна е да проведе насрещно доказване по горепосочените факти, включително и че е заплатил суми, насочени към репариране на твърдените от ищеца неимуществени вреди. В тежест на ответника е да установи и твърдяното от него съпричиняване на вредоносното събитие (че е налице противоправно поведение на ищеца, което е в пряка причинно- следствена връзка с увредата ). Безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелства- към датата на процесната злополука ( *** г.) между страните е съществувало трудово правоотношение, учредено с Договор № *** г. Процесната злополука е призната за трудова с Разпореждане *** г. по описа на ТП на НОИ В..

По делото не се спори, а и от представените трудов договор, се установява, че между страните е съществувало валидно учредено трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността“***”.

Спорен по делото остава въпросът за обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, както и дали пострадалото лице е допринесло за това с поведението си. Съгласно чл. 200, ал. 1 от КТ, работодателят отговаря имуществено за вреди, настъпили при или по повод изпълнение на трудови задължения, независимо от наличието на вина. Тази разпоредба е израз на принципа на обективна отговорност, целящ да гарантира защита на работника при рисковете на трудовия процес.

3

Съдът намира, че настъпилото увреждане е резултат от трудова дейност, извършвана в обичайна за длъжността на ищеца среда, свързана с повишен риск и изискваща стриктно спазване на правилата за безопасност. От събраните доказателства се установява, че ищецът е претърпял значителни увреждания, повлекли трайно намалена работоспособност и психологически страдания.

Същевременно обаче се установява съпричиняване на злополуката от страна на пострадалия чрез неспазване на изрични инструкции и правила за безопасна експлоатация на машината. Съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, когато пострадалият е допринесъл за настъпване на вредата, дължимото обезщетение може да бъде намалено от съда. В случая това поведение представлява груба небрежност – форма на вина, при която пострадалият е пренебрегнал очевиден и съществен риск.

Съдът намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъдат отчетени както продължителността на възстановяването, степента на физически и психически страдания, така и нарушаването на социалния и професионален живот на ищеца. Наред с това следва да се държи сметка за приноса на самия пострадал за инцидента, поради което се налага коректив върху пълния размер на търсеното обезщетение.

Принципът на „справедливост“, възприет в чл. 52 от ЗЗД, изисква балансиран подход, отчитащ както индивидуалните последици от злополуката, така и социалната реалност. В този контекст съдът намира, че парично обезщетение в размер на половината от претендираната сума представлява адекватна и справедлива компенсация, съответстваща на съдебната практика и правните стандарти.

В подкрепа на този извод съдът се позовава на Решение № 192/09.03.2017 г. по гр. д. № 4652/2015 г. на ВКС, IV г.о., където се приема, че при доказано съпричиняване е основателно намаляване на обезщетението, както и на Решение № 116/2010 г. по гр. д. № 498/2009 г., IV г.о., ВКС, подчертаващо значението на дълготрайността и интензитета на страданията.

В настоящия случай, към момента на настъпване на трудовата злополука, ищецът е бил в работоспособна възраст, без придружаващи заболявания. Причиненото травматично увреждане дава отражения върху начина на живот на ищеца и към настоящия момент, като вещото лице по 4 допуснатата СМЕ пояснява, че и за в бъдеще ищецът следва да търпи ограничения в своя начин на живот – следва да посещава рехабилитационни мероприятия. Изложеното физическо състояние, съчетано с преживените психически травми от ищеца, изразяващи се в *** по време на възстановителния период, налагат извод, че претендираният размер на обезщетението за неимуществени вреди от 100 000 лева се явява обоснован.

Въпреки изложеното, съдът счита, че работодателят установи своето възражение за проявена груба небрежност от страна на работника – М. Й. А..

Същата се изразява в неполагане на дължимата грижа, която се следва от човек, зает със съответната дейност при подобни условия - при проявена от работника пълна липса на старание и внимание, и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Със своето поведениепредприемане на действия почистване на натрупаната плака и по този начин е поставил ръката си в зоната на пресата без да е изключена, като същевременно я е активирал с педала и по този начин е паднала върху ръката му, което е в разрез с правилата за използване на машината, с които ищецът е бил надлежно запознат, поради което, съдът приема,че не е положил дължимата грижа да запази своето здраве и безопасност, която и най-небрежният човек, заемащ съответната длъжност, би положил.

От изложеното следва, че работникът, проявявайки груба небрежност е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Поради тази причина съдът счита, че така определеното обезщетение следва на основание чл. 201 ал.2 КТ да бъде редуцирано поради допусната груба небрежност от страна на работника. Предвид множеството нарушения при извършваната от него дейност, съдът счита, че обезщетението за заплащане на неимуществени вреди следва да бъде намалено с 50 %, като на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер на 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди. Сумата се дължи от ответното дружество, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането., до окончателното изплащане на сумата ( във връзка с момента, от които се дължи лихварешение № 217/25.07.2013 г. по гр. д. № 1038/2012 г. на IV г. о. на ВКС).

Доколкото от материалите по делото не се установя ищ еца да е получил някакво застрахователно обезщетение във връзка със злополуката за причинените му неимуществени вреди, то не са налице условията, визирани в 5 разпоредбата на чл.200, ал.4 от КТ същото да бъде приспаднато от така определения размер на обезщетението.

По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК право на разноски имат и двете страни.

От страна на ответника са представени доказателства за заплатени разноски в размер на 8650 лева – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в настоящата инстанция. Съразмерно на уважената част от исковите претенции, в полза на ответника следва да се присъди сумата в размер на 4325 лева. Доколкото ищецът е освободен от заплащане на държавни такси, на основание чл. 78 ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати и сумата в размер на 2000 лева, представляваща дължима държавна такса, в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив и 350 лева - разноски по допуснатите СМЕ съобразно уважената част от исковете.

Н а ищцовата страна също следва да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78 ал. 1 ГПК.. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Г. С.,съобразно представения по делото Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на дружеството, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от 6 цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид резултат на делото, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Г. С. следва да се определи общо възнаграждение за двата предявени иск в размер от 4325 лева с вкл. ДДС (доколкото адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС).