Решение № 93 от 25.07.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Велико Търново, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20254001000090 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

С Решение № 18/ 20.02.2025 г. по т.д. № 51/ 2024 г. по описа на ОС – Плевен ЗК „Лев Инс“ АД е осъдена да заплати на И. И. В. сумата 75 000 лв. като обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди – резултат от смъртта на сина му Б. И. В.., настъпила при ПТП на 25.07.2020 г., причинено виновно от Е. С. М. като водач на лек автомобил със застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” в ЗК „Лев Инс“ АД съгласно полица №BG/22/12000648974, ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 19.02.2021 г. до окончателното й изплащане. Искът на В. за разликата от 75 000 лв. до претендираните 200 000 лв. и за законната лихва върху обезщетението за периода от 25.07.2020 г. до 14.09.2020 г. е отхвърлен като неоснователен и недоказан, а иска за заплащане на законната лихва за забава върху обезщетението за периода от 14.09.2020 г. до 19.02.2021 г. е отхвърлен като погасен по давност. Решението е постановено при участието на Е. С. М. като трето лице – помагач на страната на застрахователя.

Въззивни жалби срещу решението са депозирани от ищеца И. И. В. и от третото лице – помагач Е. С. М..

И. И. В. обжалва решението в частта, с която исковата му претенция е отхвърлена за разликата над 75 000 лв. до 200 000 лв. със законната лихва от 1

19.02.2021 г. до окончателното изплащане. Счита, че определеният от съда размер на обезщетението не съответства на критерия за справедливост при оценяване на степента, интензитета и продължителността на претърпените от него вреди и на икономическата конюнктура в страната, както и че неправилно е прието наличието на съпричиняване на вредите от загиналия му син. Поддържа, че не е доказано по несъмнен начин, че допуснатото от сина му нарушение на правилата на ЗДвП е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Установено било, че причината за настъпване на инцидента са изцяло субективните действия на водача, който се движил с несъобразена с пътните условия и осветеността на фаровете скорост и не реагирал на възникналата опасност, която имал обективна възможност да възприеме, както това било сторено от други участници в движението. Ако съдът приемел, че е налице съпричиняване, то счита, че отговорността на водача за осигуряване на безопасност е значително по-голяма и не следва приносът на двамата участници да е еднакъв. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и искът му да бъде уважен в пълен размер. Претендира разноски, а процесуалният му представител претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК са подадени отговори на въззивната жалба от насрещните страни ЗК „Лев Инс“ АД и Е. С. М. със становище за нейната неоснователност.

Третото лице – помагач Е. С. М. обжалва решението в осъдителната му част.

Счита решението за неправилно и необосновано. Правилно съдът приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия син на ищеца, но необосновано определил степента на приноса му като равна на този на виновния водач. Съдът не съобразил установените по делото факти, че основната причина за настъпване на ПТП е поведението на пострадалия пешеходец, който в тъмната част на денонощието се движил попътно на движението върху пътното платно, нарушавайки задълженията си по чл.108 ЗДвП. Вещото лице по приетата авто-техническа експертиза дало заключение, че при движение на къси светлини, каквото се е налагало с оглед движещия се пред него автобус, водачът не е имал техническа възможност да спре преди мястото на удара в момента, в който е могъл да възприеме пешеходеца, докато последният е могъл да предотврати ПТП, ако се е движил съобразно законовите изисквания. По отношение размера на определеното на ищеца обезщетение поддържа, че по делото не било доказано между него и сина му да е съществувала силна емоционална връзка, защото било установено, че през последните години от живота му, след открИ.е на психическото му заболяване, основните грижи за него са полагани от прародителите му по майчина линия. Моли решението да бъде отменено и исковата претенция на В. – отхвърлена като неоснователна.

Подаден е отговор на въззивната жалба от И. И. В. с изложени съображения за 2 нейната неоснователност.

Въззивните жалби са процесуално допустими – подадени от легитимирани страни, в законовия срок, срещу подлежащ на обжалване акт. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части. Намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са допуснати и процесуални нарушения, с които законът свързва недопустимост на решението.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбите оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Фактическата обстановка по делото е правилно изяснена от първоинстанционния съд въз основа на събраните по делото доказателства и страните не спорят формирания от съда извод за осъществяването на фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, обуславящ отговорността на застрахователя за обезщетяване на причинените на пострадалото лице вреди. Застрахователят и от третото лице-помагач на негова страна не са упражнили правото си да обжалват решението във връзка с така формирания извод, при което страните са преустановили спора по този материалноправен въпрос. Спорът пред въззивния съд е относно справедливия размер на обезщетението, основателността на наведеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и евентуално обема на принос на постадалия.

Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД при съобразяване в случай на смърт на родствената връзка на ищеца с починалия, възрастта им, действителните фактически взаимоотношения между тях, естеството на претърпените от пострадалия болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност, отражението на вредата върху личната и социална сфера и други релевантни обстоятелства. Правото на застрахователно обезщетение не е обусловено от съществуващата между пострадалия и претендиращия го родствена връзка, защото наличието на такава не презюмира настъпването на неимуществени вреди. Право да получат обезщетение имат само лицата, които са имали дълбока и трайна емоционална връзка с пострадалото лице, поради която смъртта му е засегнала изключително сериозно нематериалната им сфера, причинявайки им значими болки и страдания.

В настоящия казус съобрази следните обстоятелства: От събраните по делото гласни доказателства се установява, че ищецът В. и майката на загиналия Б. са се разделили и впоследствие развели, когато той е бил дете на около 5-годишна възраст.

Родителските права били предоставени на майката, но основно грижите за детето били 3 осъществявани от нейните родители, защото през 2006 г. тя заминала да работи в чужбина – в Италия. По обяснения на ищеца той имал желание да поеме грижите за сина си, но живеел по квартири, сменял ги, бил неустановен. Св. Р. Д. – първа братовчедка на ищеца и св. П. Я. твърдят, че бащата и синът не са прекъсвали връзката помежду си, ходели заедно да спортуват, посещавали заедно заведението на св. Я..

След завършване на училище, през 2012 г. когато Б. бил на 21 г., той бил диагностициран с „параноидна шизофрения“ след постъпване в болница като пострадал при скачане от 4-ти етаж на сграда. След установяване на заболяването в продължение на 2-3 години той бил воден за лечение при свидетелката д-р А. Д. – психиатър от баба си. Д-р Д. заявява, че от бабата знаела, че родителите са разведени, майката не е в България, а бащата пътувал и не го знаели къде е. Той се появил 5-6 години преди разпита на свидетелската през 2024 г., т.е. около 2017 г. - 2018 г., и за около година и половина поел грижата за Б. – водел го на прегледи, закупувал медикаменти и контролирал приема на лекарства, защото когато се почувствал добре, Б. спирал да пие лекарствата си, а това, с оглед напредването на заболяването, водело до влошаване на състоянието му в рамките на месец-два. Свидетелската не е виждала Б. и баща му след тази година и половина, т.е. след 2019 г. Последната хоспитализация на Б. била през м.април 2020 г., когато бил настанен на 3-месечно задължително лечение в отделение „Остри психотични разстройства“ към МБАЛ Плевен и при нея лекуващият лекар св. д-р И. В. контактувала с бащата, правели планове за лечение, той носел храна и дрехи за сина си в отделението, където бил настанен. Свидетелската излага, че след 2017 г. по повод на Б. тя контактувала само с бащата. Св. Р. Д. дава показания, че след установяване на заболяването на Б. за него се грижел основно баща му, както и баба му и дядо му по майчина линия, което не кореспондира с показанията на д-р Д. и д-р В., че бащата се е появил едва след 2017 г., до който момент само прародителите и вуйчото на Б. са контактували с тях, както и на показанията на св. Я., че бащата се заел с лечението 3-4 г. преди инцидента. Съдът възприема показанията на св. Д., че пострадалият живеел в гр. Плевен при баба си и дядо си, като за период от около 2 г. живял при баща си и последният изцяло се грижел за него, защото тези показания кореспондират с личните обяснения на ищеца и така посоченият период съвпада с периода, сочен от д-р Д., за ангажиране на бащата с лечението на сина му.

Свидетелката излага, че ищецът си намерил работа, свързана с пътуване и за това синът му не можел да живее при него, което съответства на посоченото от д-р Д. за споделено й от бабата, че не знаят къде е бащата, защото пътувал. Според св. Я. случилото се със сина му се отразило на ищеца, който се затворил в себе си, изолирал се и не искал да общува с никого, продал апартамента си в гр. Плевен и се установил да живее на село. Същевременно св. Д. сочи, че ищецът не е от хората, които много говорят и се откриват или имат много приятели.

При така изяснената фактическа обстановка съдът приема, че макар между 4 ищеца и загиналия му син да е съществувала близка връзка на родител с дете, тя не се е отличавала с изключителна дълбочина и емоционалност. Бащата е отсъствал трайно от живота на единственото си дете в периода на съзряването му, когато нуждата от фигурата на баща е най-съществена и се създава най-голяма близост и обвързаност на основата на авторитет, споделени общи интереси, попечителско съдействие и пр., като контактите помежду им са били спорадични, а грижите по възпитанието и отглеждането му са поети от бабата и дядото по майчина линия. Бащата не е бил до сина си и когато е открито психичното му заболяване и е предприето лечението му – в периода 2012 г. – 2017 г., а отношения между двамата са формирани основно когато синът му е на 26 г. и болестта му вече е проявена. Съдът отчита, че от 2017 г. до трагичния инцидент бащата е проявил сериозна ангажираност с лечението на сина си и родителска опека доколкото е позволявала възрастта и психическото състояние на последния. Смъртта на сина му, настъпила по трагичен начин, несъмнено му е причинила душевни страдания, но съдът не приема, че тя е довела до описаното в исковата молба крайно тежко емоционално състояние и е обусловила социалната му самоизолация. Съдът не кредитира показанията на св. Я., че вследствие на загубата ищецът се затворил в себе си, изолирал се и не искал да общува с никого, защото те противоречат на характеристиката, дадена от св. Д., за личността на ищеца – затворен човек, който не говори много, не се открива лесно и няма много приятели. Не може да се приеме, че загубата е породила у него чувства на безсилие, емоционална опустошеност и безнадеждност при отчитане на обстоятелството, че синът му е страдал от тежко психическо заболяване и не е имало очаквания за него да има пълноценен живот, да може да се разчита в бъдеще на негова помощ, на подкрепа в старините, а напротив, тъкмо той се е нуждаел се е от постоянно лечение и обгрижване.