Определение № 3034 от 20.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3034 гр. София, 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Касационно търговско дело № 20248002901374 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ново Финанс” ООД, чрез адв. Д.

Т. от ВАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 105/30.01.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1963/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 с-в, в частта, в която след частична отмяна на решение № 141/27.03.2023 г., постановено по гр. д. № 569/2020 г. по описа на Окръжен съд-Перник, II ГК, са отхвърлени предявените от „Ново Финанс” ООД срещу М. С. М. кумулативно обективно съединени искове за реално изпълнение, както следва: 1) над присъдената сума от 1587,80 лв. до пълния предявен размер от 2000 лв. - главница по чл. 1.1. договор за заем № 194/12.07.2018 г. (за сумата от 412,20 лв.); 2) 111,11 лв. – възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б. „ж” и б. „з” от същия договор за паричен заем; 3) над присъдената сума от 30132,20 лв. до пълния предявен размер от 39000 лв. (за сумата от 8687,80 лв.) - главница по чл. 1.1. от договор за заем № 197/13.07.2018 г. и 4) 2166,67 лв. - възнаградителна лихва съгласно чл. 2.2. б.

„ж” и б. „з” от същия договор за паричен заем. В останалата част, в която апелативният съд е уважил, респ. отхвърлил предявените искове, като 1 необжалвано въззивното решение е влязло в сила.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила необсъждане в съвкупност на изложените от страните правни доводи и на събраните по делото доказателства, въззивният съд е обосновал незаконосъобразен правен извод, че клаузите в процесните договори за паричен заем, с които са уговорени възнаградителните лихви, мораторни и наказателни лихви, респ. правната възможност на кредитора с едностранно волеизявление да обяви отсроченото главно парично задължение по договорите за заем за предсрочно изискуем, са нищожни поради тяхната неравноправност. Счита за необосновано правното съждение на въззивния съд, че тези клаузи не са уговорени индивидуално, като поддържа, че предварително на длъжника били предоставени т. нар. „предварителни договори” и стандартни европейски формуляри, подписани 14 дни преди основните договори – с тях изключително ясно и обективно са изяснени клаузите както по окончателните договори, така и в ипотечния акт. По този начин заемополучателят е имал възможност да обмисли условията, като ги сравни с други по подобни сделки на кредитния пазар.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл.

280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – при вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „По какъв начин следва да бъде изразено волеизявлението на кредитора, че обявява кредита за предсрочно изискуем?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика – т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика решение № 106/20.06.2017 г. по гр. д. № 60152/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 180/23.11.2016 г. по т. д. № 2400/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 293/28.12.2018 г. по т. д. № 2201/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 50057/06.12.2023г. по т.д. № 1337/2022г., ТК, II т. о. на ВКС); 2.

„Допустимо ли е, въпреки че въззивния съд е обявил за нищожна клаузата от 2 договора, уреждаща предсрочна изискуемост на вземането при настъпване на забава, респ. неплащане на вноски от страна на кредитополучателя, кредиторът да обяви на основание чл. 60, ал. 2 ЗКИ заема за предсрочно изискуем?”; 3. „В случай че съдът обяви за нищожна клауза от договор, уреждаща предсрочна изискуемост на вземането при настъпване на определени обстоятелства, следва ли да се приложат текстовете на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, независимо че не е поискано от някоя от страните, доколкото са налице данни за обявяването на предсрочна изискуемост?”; 4. „Какви са правата на кредитора да обяви един договор за кредит за предсрочно изискуем, при настъпила забава/неплащане на вноски по кредита от страна на длъжника?”; 5.

„Дерогира ли се волеизявлението (уведомлението), връчено на длъжника, в случай че клаузата, на която се позовава кредитора, в последващ момент е обявена за нищожна?”; 6. „Настъпва ли предсрочна изискуемост на вземането на кредитор, когато е налице изходящ документ от длъжника? Представлява ли разписка за получено уведомление за обявена предсрочна изискуемост на договор за кредит такъв документ?” (по последните пет материалноправни въпроси се твърди противоречие с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 208/09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.); 7. „Как следва да бъде определена „гаранционната вноска”, уговорена в договорите за заем, като „договорен залог” или е гаранционнообезпечителна?”; 8. „Кога една клауза от договор за заем е индивидуално уговорена и какви са основанията за нищожност на клауза от сключените между страните два договора за заем, отговаряща на изискванията на чл. 38 ЗКНИП?” (по тези два материалноправни въпроси не се твърди противоречие със задължителна практика на ВКС и ВС, респ. с казуална практика на ВКС) и 9. „Може ли в препис от исковата молба да бъде инкорпорирано изявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита? Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява ли правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми?” (по тези материалноправни и процесуалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о.).

3

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поддържа правен довод за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неосъществяване на самостоятелна преценка на доказателствата по делото и необсъждане на доводите и възраженията на страните, като посочва задължителна и казуална практика на ВКС, но не е формулирал съответен на това касационно основание за неправилност на въззивното решение процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което съобразно задължителните тълкувателни разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, без да е изложена ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, касационната инстанция не може да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, а само би могла да го уточни и конкретизира, какъвто не е настоящият случай.

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.

280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че при доклада на въззивната жалба и нейния писмен отговор по реда на чл. 267 ГПК е указал на страните, че ще извърши служебна проверка относно евентуалната нищожност поради неравноправност, респ. поради уговорени в противоречие на императивни правила на закона и добрите нрави на посочените в това определение на апелативния съд договорни клаузи. Счел е, че не е налице спор между страните в настоящото исково производство относно факта, че те са в облигационни правоотношения, породени от 4 сключени договори за заем от 12.07.2018 г. и 13.07.2018 г., респ. че процесните заемни суми са предоставени на ответника. Апелативният съд е приел, че страните по процесните договори за заем са търговец и потребител по смисъла на § 13, т.1 и т. 2 от ДР на ЗЗП, поради което заемополучателят се ползва от нормативната защита, уредена в ЗЗП.

При анализиране на сключените между страните заемни договори въззивният съд е съобразил, че поетите от заемополучателя парични задължения са били обезпечени с ипотека, поради което и на основание чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗПК регламентацията на този закон не е приложима за конкретните заемни правоотношения, а те следва да се подведат под разпоредбите на ЗКНИП и ЗЗП. Изяснил е, че съгласно чл. 37-39 и сл. ЗКНИП всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот, която противоречи на закона или има за цел заобикаляне на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за кредит за недвижим имот с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 41, ал. 3 от закона, е нищожна.

Когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5-9 и 11 и чл.

25, ал. 3 ЗКНИП, договорът за кредит е нищожен. В случай че договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Апелативният съд е обосновал правното съждение, че процесните договори за заем са сключени в предписаната от закона форма и съдържат информация за съществените за потребителя въпроси - срока на тяхното действие, общия размер на кредита, условията за усвояването и погасяването на кредита, вкл. погасителен план, с изискуемото съдържание - размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването; бил посочен и фиксираният лихвен процент по кредита, както и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, заедно с информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, както и общата сума, дължима от потребителя по кредита. От изслушаната от въззивния съд СИЕ се изяснявало, че размерът на ГПР бил правилно формиран и е съобразен с ограниченията по чл. 29, ал. 9 ЗКНИП.

Следователно, договорите за заем притежавали съдържанието и формата, 5 изискуеми по закон, поради което трябвало да се извърши проверка дали клаузи, уговорени в тях, валидно обвързват страните.

Апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна е клаузата в договор, сключен с потребител, ако тя е уговорена в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Съгласно чл. 146 ЗЗП неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като в тежест на търговеца е да установи, че клауза от договора или ОУ, която го ползва, е индивидуално уговорена. Съгласно чл.

147 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП неравноправна е клаузата, която не е съставена на ясен и разбираем език и не касае определянето на основния предмет на договора, както и съответствието между цената или възнаграждението от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга.