Решение № 1556 от 17.11.2024, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1556 гр. Русе, 17.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Д. Н. Великова при участието на секретаря Светла К. Г. като разгледа докладваното от Д. Н. Великова Гражданско дело № 20244520101895 по описа за 2024 година

Ищцата М. Е. И. твърди, че на 21.04.2023 г. страните по делото сключили договор за кредит, с който на ищцата от ответника Вивус БГ ЕООД била предоставена сумата от 1100 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,97 % и ГПР – 49,70 %. Съгласно договора ищецът дължал на ответника и такса за експресно разглеждане в размер на 181,55 лева, която следвало да върне заедно с месечната погасителна вноска. Счита уговорката в договора за заплащане на такса за експресно разглеждане за нищожна и неравноправна, тъй като обикновената заявка за вземане на становище била в срок от 7 дни, следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок, заемателят бил принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса била уговорена в договора, едва след като била направена заявката, като потребителя преди подписването на договора се задължавал да плати такса, за която не му било известно в какъв размер щял да бъде и как щяла да бъде платена. Таксата била във фиксиран размер 181,55 лева. Заявява, че липсвала еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя, поради което считат тази клаузата за неравноправна на основание чл. 144, т. 9 от ЗЗП. Тази такса представлявала скрит разход по договора за кредит, който привидно бил уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се целяло реално заобикаляне на 1 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП. Такса за експресно разглеждане била в разрез с добросъвестността. Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита. Тя представлявала всъщност добавка към възнаградителната лихва на търговеца и го обогатявала неоснователно. Не били спазени и императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, като неправилно бил посочен действителния размер на ГПР от 49,70 %, но всъщност в него не била включена тази такса за експресно разглеждане, която също била разход по кредита и следвала да бъде включена в него.

Иска да бъде постановено съдебно решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем от 21.04.2023 г., като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ материално правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 от ЗПК, както и иска да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца платената без основание сума от 181,55 лева по договор за кредит 21.04.2023 г.

В отговора на исковите молби ответника счита предявените искове за неоснователни.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

С Договор за кредит № **********/21.04.2023 г., бил предоставен от ответника на ищеца кредит в размер на 1100 лв. Предоставеният кредит следвало да се изплати в 30 дневен срок, годишен процент на разходите бил 49,70 %, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,97%. Съгласно договора ищецът дължал на ответника и такса за експресно разглеждане в размер на 181,55 лева, която следвало да върне заедно с месечната погасителна вноска. Според Удостоверение от 03.01.2024 г. ищцата нямала задължения към ответника по процесния договор за кредит. Видно от приетите по делото общия условия на ответника в. чл.7.1 е посочено, че ГПР не включва допълнителни незадължителни услуги , предоставени на кредитополучателя.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Изхождайки от предмета на Договор за кредит **********/21.04.2023 г. и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта 2 действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че ищецът има качеството потребител по смисъла на параграф 13 от ЗЗП, даващ легална дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е бил предоставен потребителски кредит.

Разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.

Според чл. 146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.9 от ДР на ЗЗП/ДВ бр.64/2007 г./.

Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, 3 която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната странаответника- кредитор клаузи на договора/.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите- членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 от ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.

В конкретния случай сключеният договор за паричен заем е недействителен, като неотговарящ на изискванията на ЗПК.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посоченият в договора ГПР е неверен. В договора и в общите условия не е уредено от какви компоненти е съставен ГПР.

Не е посочен коректно размерът на ГПР в договора за кредит, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради това на основание чл. 22 от същия закон, той е недействителен. Отпуснатият кредит е в размер на 1100 лева, платим на в 30 дневен срок. Договорната лихва е в размер на 40,97%.

4

Посоченият ГПР в договора е 49,70 %. В него обаче не е включена такса за бързо разглеждане на кредите. Следователно посоченият в договора ГПР очевидно не отговаря на реалния, който би се получил при съобразяване на това плащане.

В този случай, размерът на ГПР по договора за кредит при включване на сумата такса за бързо разглеждане, която е около 17 % от отпуснатия кредит, е над нормативно установения Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България, като според ал.5 на същия текст клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на договора за кредит относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил сключен и ако в него не са включени клаузите за ГПР, като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (Решение № 30/09.03.2020 год. по в.т.д. № 33/2020 год. по описа на РОС).

Предвид изложеното, в случая не е приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза по договора за кредит обуславя недействителността на целия договор.

По изложените съображения и предвид недействителността на договора на посоченото основание – чл. 22, вр. чл. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

Предвид изложеното предявените от ищеца искове са основателни и следва да се уважат, като се прогласи нищожността на Договор за кредит **********/21.04.2023 г.

Според чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на 5 кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При това положение извършените от ищцата плащания по кредита следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналите задължения за връщане на усвоената. По делото е безспорно, че кредитополучателят е извършил плащания в общ размер на 1401.69 лв., видно от приетите по делото доказателства, поради което съдът приема, че ищцата е дължала на ответника само сума в размер на 1100 лв.

При това положение съдът намира, че предявения иск следва да се уважи, като ответникът дължи на ищеца заплатената без основани сума 181,55 лв.- такса за бързо разглеждане.

С оглед изхода на спора ответника дължи по сметка на РРС сумата от 100 лв.- държавна такса, а на процесуалният представител на ищцата сумата от 400 лв. на основание чл.38, ал.1 от ЗА.

Мотивиран така, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА нищожността

Договор за кредит

№

**********/21.04.2023 г., сключен между М. Е. И., ЕГН **********, от ******* и Вивус БГ ЕООД, с ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев №52-54, на основание чл.26, ал.1, от ЗЗД и ЗПК.

ОСЪЖДА Вивус БГ ЕООД, с ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев №52-54да заплати на М. Е.

И., ЕГН **********, от ******* сумата от 181,55 лв. платената без основание по Договор за кредит № **********/21.04.2023 г. сключен между тях.