Решение № 1006 от 31.07.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1006 гр. София, 31.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Първанова

Членове:

Капка Павлова

Георги Иванов при участието на секретаря Мария Г. Минова като разгледа докладваното от Капка Павлова Въззивно гражданско дело № 20251000503311 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на В. Д. и Г. Д., подадена против Решение № 142 от 22.10.2025 г., постановено по т. д. № 10/2025 г., с което СОС, V първоинстанционен търговски състав, е отхвърлил предявените от въззивниците искове против Гаранционен фонд за заплащане на сумата от по 130 000 лв. за всеки ищец, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания в резултат на смъртта на техния втори баща – П. П., настъпила вследствие на ПТП от 08.11.2023 г.

Правят се оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на материалния закон. Въззивниците твърдят да са от кръга на легитимираните лица да получат обезщетение съгласно разпоредбата на чл. 493а, ал. 3 от КЗ. Излага се във въззивната жалба, че починалият П. П. е бил бащата, който се е грижил за ищците, за тяхната издръжка и възпитание. Покойният нямал деца и се грижел за В. и Г. като за свои такива. Те били щастливи, че живеели с такъв човек и че получават бащинско отношение от него, като взаимоотношенията им били много добри.

Моли се въззивният съд да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови нов, с който да уважи предявените искове.

Въззиваемата страна е депозирала отговор на така подадената жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, с който оспорва същата като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение. Твърди, че по делото е останало недоказано твърдението на ищците, че между тях и починалия П. П. била изградена силна връзка, даваща основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума 1 на ВС, а именно, че в резултат на смъртта на втория им баща, въззивниците са претърпели сериозни морални болки и страдания, надвишаващи тези, които е нормално да се понасят от загубата на особено близък човек. Прави се искане обжалваното решение да бъде потвърдено, както и за присъждане на разноски.

Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания , намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При проверката на правилността на първоинстанционното решение същият е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение.

В случая обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е постановено от съдебния състав, който е разгледал делото в рамките на общата компетентност на съдилищата. Разгледани са претенциите, основани на изложените в исковата молба обстоятелства.

Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт настоящата инстанция намира следното:

Производството пред окръжния съд е образувано по искова молба на В. Д. и Г. Д., с която ищците са предявили претенции за осъждане на Гаранционен фонд да им заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на П. П. в резултат от реализирало се на 08.11.2023 г. ПТП.

По дело се установява , че с присъда № 10 от 22.05.2024 г. по НОХД № 9/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново Ю. М. е признат за виновен за това, че на 08.11.2023 г., на път I – 5 / гр. Велико Търново – с. Самоводене/ при км. 100+050, на територията на гр.

Велико Търново, с посока на движение от с. Самоводене към гр. Велико Търново, при управление на МПС - товарен автомобил влекач, марка „ДАФ“, с турски регистрационен номер ******** и прикачено полуремарке на марка TIRSAM, модел XS,с турски регистрационен номер ********, е нарушил правилата за безопасно движение по пътищата, навлязъл в лентата за насрещно движение и предизвикал пътно – транспортно произшествие с движещия се в посока към с. Самоводене лек автомобил Тойота Ярис с ДКН № ********, при което по непредпазливост е причинил смъртта на пътника в лекия автомобил П. П..

С окончателно и неподлежащо на обжалване Решение № 102 от 22.07.2024 г. по ВНОХД 187/2024 г. Апелативен съд – Велико Търново, I наказателен състав, е оставил така постановената присъда в сила.

Представена е претенция от ищците до Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за претърпените от загубата неимуществени вреди от по 200 000 лв. за всеки от В. Д. и Г. Д., която е оставена от въззиваемия без уважение с писмо с изх. № 24-01-548 от 14.12.2023 г. В писмото е посочено,че не са представени доказателства между починалия и ищците да се е породила особена близост, както и наличието на морални болки и страдания от загубата му с продължително проявление, които в достатъчна степен да обосновават основание за търсеното обезщетение.

Между страните няма спор и относно факта, че по отношение на участвалия в ПТП и управляван от Ю. М. товарен автомобил – влекач, не е бил сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“.

Не е спорен и фактът, че между П. П. и Г. Д. и В. Д. няма родставна връзка,а 2 починалият е живял на съпружески начала с майката на ищците, на която, след развода с биологичния им баща през 1997, са предоставени родителските права.

По делото пред окръжния съд са събрани гласни доказателства ,а именно – показанията на свидетелите М. Н. Й. и С. Г. Г..

Свидетелката Й. посочва,че починалият П. П. няма други деца, приел е ищците като свои, грижил се е добре за тях, прибирал ги е от училище и други занимания. Свидетелят заявява, че контактува по – често с Г. Д., който живее в гр. *** и който е организирал погребението на П. П., на което В. не е присъствал, тъй като му се е родило дете. В разговорите им, ищецът Г. споделял, че покойният П. му липсва много. Той бил човекът, който научил въззивниците на всичко. След смъртта на П., Г. Д. се е изнесъл от общия дом, обитаван и от майката на страните К. Д..

Според показанията на свидетеля Г., който е брат на майката на ищците и техен чичо, П. П. е бил за ищците като роден баща. Той участвал във възпитанието на момчетата наравно с майка им, а след като задно с тях и майка им, това върнало усмивката на сърцата им. Пояснява, че ищците са се обръщали към П. П. на малко име.

С протоколно Определение № 213 от 02.10.2025 г. съдът е допуснал изменение на размера на предявените искове до размера от 130 000 лв.

Останалите събрани по делото доказателства съдът намира за неотносими към правилното решаване на спора.

При така установената фактическа обстановка и в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, съдът намери от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „в“ от КЗ, Гаранционният фонд изплаща на увредените лица от Фонда за незастраховани превозни средства обезщетения за неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, причинени на територията на Република България от превозно средство, което обичайно се намира на територията на трета държава и за което няма гранична застраховка или сертификат "Зелена карта", какъвто е и настоящият случай.

Предвид факта, че изискването на чл. 558, ал. 5 от КЗ е удовлетворено, а именно заявяване на претенцията пред Гаранционния фонд и последвал отказ от последния, както и влязлата в сила присъда на наказателния съд, задължителна за гражданския такъв съгласно разпоредбата на чл. 300 от ГПК, следва да бъде обсъден спорният въпрос за това попадат ли ищците в кръга на активно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди вследствие загубата на свой близък.

С Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на Върховния Съд се е произнесъл, че за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най - близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. В последствие, с Постановление № 5/24.ХI.1969 г., Пленумът на Върховния Съд е разширил така очертания кръг на лиматитвно легитимираните, като е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. Към настоящия момент разбирането за изчерпателно изброяване на имащите право да получат обезщетение за неимуществени вреди за смъртта на свой близък е ревизирано, като с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС, съобразявайки развитието на обществените отношения и произтеклите от присъединяването на Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското такова, приема, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са 3 лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

В непротиворечивата практика на съдилищата се приема, че обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от събраните доказателства може да се направи несъменен извод за наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни морални болки и страдания, които надхвърлят обичайните такива.

В конкретния случай, ищците не доказаха в условията на пълно и главно доказване по смисъла на чл. 154, ал. 1 от ГПК привързаността между тях и покойния П. П. да е станала толкова силна, дълбока и трайна, отличаваща се от обичайните и нормални отношения между близки, която силна връзка да е обусловила морални болки и страдания с по-голям интензитет и продължителност от обичайните такива. Без да омаловажава интензитета на моралните болки и страдания, които въззивниците са претърпели, както и травмиращия характер на събитието, по делото не бе доказано създаването на емоционална и трайна връзка между В. Д. и Г. Д., от една страна, и П. П., от друга, която да е породена от специфичен характер на взаимоотношенията, следващи от конкретни обстоятелства извън тези, които обичайно съпътстват съвместния живот на членовете на едно семейство.

Аргумент в подкрепа на този извод са и показанията на свидетеля Г., чичо на въззивниците, според които ищците са се обръщали към покойния, назовавайки го по собственото му име, както и факта, че към датата на злополуката В. Д. и Г. Д. са имали свои семейства и са живели в отделни домакинства.

В горния смисъл са и мотивите на решаващия състав на окръжния съд, към които настоящият такъв препраща на основание чл. 272 от ГПК.

Предвид изложеното и поради съвпадение в крайните изводи, постановено следва да бъде Решение, с което обжалваното такова да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПрП, който препраща към разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на насрещната страна сторени от същата разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв., което, увеличено с 50% съгласно ал. 2 на посочената норма предвид цената на исковете, възлиза на 540 лв. с равностойност в евро от 276.

Водим от гореизложеното,Софийският апелативен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 142 от 22.10.2025 г., постановено по т. д. № 10/2025 г., на Софийски окръжен съд, V първоинстанционен търговски състав.