Определение № 761 от 11.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 761 гр. София, 10.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20228002902276 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Р., гражданин на Република Италия, представляван от назначения му особен представител адв.В. Г., срещу решение №388/08.06.2022 г. по гр.д.№306/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260418/03.02.2022г. по т.д.№5231/18г. по описа на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден на основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 т.3 ГПК като солидарен длъжник с „Диеффе фешън“ООД, срещу когото е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК, да заплати на „Уникредит Булбанк“АД сумата 200 000 лв., представляваща главница по договор за банков кредит – овърдрафт от 08.07.2016г. и два анекса към него, сключени между „Уникредит Булбанк“АД , в качеството на кредитодател и „Диеффе фешън“ООД и Е. Р., в качеството им на солидарни длъжници, ведно със законната лихва, считано от 10.01.2018г. /датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение/ до изплащане на вземането.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност. Оплакването си за недопустимост на обжалваното решение касаторът аргументира с неизпълнение на задължението на въззивния съд служебно да приложи 1 нормата на чл.147 ЗЗД при изтекъл шестмесечен преклузивен срок за предявяването на съдебна претенция срещу Е. Р., считан от особения му представител за поръчител по договора за кредит. Неправилността на съдебния акт /твърдяна като очевидна такава/ се обосновава с доводи за формиране на изводите на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по следните въпР.: 1. Длъжен ли е съдът в своето решение да приложи разпоредбата на чл.20 ЗЗД, като тълкува съдържанието на договора, съобразно уговорените права и задълженията на страните и служебно приложи императивните правила относно друг вид съглашения, когато установи,че това са действителните такива?; 2.Обвързан ли е съдът от записаното в договора правно качество на страните или същият следва да изложи свои мотиви и да приложи правната уредба, съгласно действително правно качество на страните, предвид техните права и задължения?

/противоречие на разрешенията по двата въпроса със задължителна практика по т.1 и т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с разрешението в решение №213/06.01.2017г. по гр.д.№5864/15г. на ІV г.о. на ВКС/; 3.Какви следва да са критериите за преценка, които следва да прилага съдът, когато трябва да направи правния извод дали едно лице е солидарен длъжник по смисъла на чл.121 ЗЗД или има качество на поръчител по смисъла на чл.138 и сл.ЗЗД, предвид различните правила за двата института? /противоречие с решение №213/06.01.17г. по гр.д.№5864/15г. на ІV г.о. на ВКС, решение №654/08.01.08г. по т.д.№320/07г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №161/20.03.06г. по гр.д.№47/05г. на ІІ г.о. на ВКС и решение №788/15.12.05г. рпо гр.д.№513/04г. на ІІ г.о. на ВКС/. Поддържа се искане за отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявения срещу Е. Р. иск.

Ответникът по касационната жалба „Уникредит Булбанк“АД не се е ангажирал със становище по нея.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд е 2 изложил подробни аргументи,въз основа на които е приел,че е компетентен да се произнесе по повдигнатия пред него спор /с оглед наличието на международен елемент в разглежданото правоотношение/, както и,че обжалваното пред него решение на първоинстанционния съд е валидно и допустимо. При безспорно установеното наличие на валидно възникнало между банката, от една страна, и „Диеффе фешън“ООД и Е. Р., от друга, правоотношение по договор за банков кредит, съдът е разгледал и намерил за неоснователен единственият поддържан от въззивника Е. Р. в производството пред апелативния съд довод за неправилност на обжалвания съдебен акт, свързан с качеството, в което Р. е подписал и се е задължил по договора за кредит, а именно,че същият е подписал договора като поръчител, спрямо който е изтекъл предвиденият в чл.147 ЗЗД преклузивен срок, поради което отговорността му не може да бъде ангажирана. За да направи този извод, въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл.20 ЗЗД, сочейки,че тълкува договора в издирване действителната обща воля на страните чрез преценка на отделните му клаузи във връзка една с друга и с оглед смисъла и целта на целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността. Във връзка с това е констатирал,че в титулната част на договора изрично е записано,че Е. Р. сключва договора за кредит в качеството му на солидарен длъжник на основание чл.304 ТЗ вр. чл.101 ЗЗД, като подписът му е положен след записа „солидарен длъжник“. Посочил е,че цитираните законови норми уреждат възможността трето лице да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора и/или с длъжника, както и,че ако кредиторът е одобрил съглашението за встъпване, то не може да бъде отменено или изменено без неговото съгласие, като първоначалният длъжник и встъпилият отговарят пред него солидарно. Наличието на повторно отбелязване в чл.16.3 от договора, че солидарният длъжник встъпва в дълга на кредитополучателя на основание чл.101 ЗЗД и липсата на отбелязване където и да е в съдържанието на договора, че физическото лице Р. фигурира в качество на поръчител е мотивирало въззивния съд да направи извод, че волята на страните по договора е Р. да встъпи, а не да поръчителства по поетото от търговското дружество кредитно задължение. Останалите възражения на въззивника, свеждащи се до твърденията,че не е подписал двата анекса към договора, въззивният съд е намерил за неотносими към правилното решаване на спора, доколкото с тези анекси не са правени изменения в други 3 съществени клаузи, освен по отношение срока за връщане на кредита, имащ пряко значение единствено за началото на теченето на срока по чл.147 ЗЗД, която разпоредба,с оглед изложеното, съдът е приел за неприложима.

Доколкото други възражения не са били поддържани от въззивника в производството пред апелативния съд, съставът е приел,че е обвързан от фактическите констатации на първата инстанция, потвърждаващи се от събраните по делото доказателства, а именно – че по договора за кредит е усвоена сума в размер на 200 000 лв., която не е върната в уговорения срок, включително след продължаването му с двата подписани от страните анекса от 2017г. и, като встъпил в дълга, ответникът /въззивник/ е задължен солидарно с кредитополучателя с плащането на тази сума, ведно със законната лихва. По тези съображения въззивният съд е намерил, че е налице основание същият да бъде осъден по реда на чл.422 вр. чл.415 ал.3 вр. чл.415 ал.1 т.3 ГПК да заплати посочената сума на ищеца.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК , съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпР., разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпР.те, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Касационната инстанция е длъжна и служебно да допусне решението на въззивния съд до касационен контрол когато установи ,че съществува вероятност то да е недопустимо или нищожно.

Последното не се констатира от настоящия състав по отношение на обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Налице са както общите, така и специалните предпоставки за 4 надлежното предявяване на осъдителния иск по чл.422 вр. чл.415 ал.3 предл.2 вр. чл.415 ал.1 т.3 ГПК. Преценката за приложимостта на разпоредбата на чл.147 ЗЗД по отношение на ответника по предявен срещу него иск от банката – кредитодател, доколкото е предпоставена от преценка на доказателства, установяващи конкретното качество на ответника, в което същият е участвал като страна по договора за кредит, се извършва при разглеждането на спора по същество с оглед наведените от страните по спора обстоятелства, доводи и оспорвания. Въпрос на преценка за допустимост би могъл да бъде поставен в настоящата фаза на производството единствено в случай,че между страните не съществува спор, че договорът е сключен от ответника в качеството му на поръчител,а съдът не е съобразил нормата на чл.147 ЗЗД. Поради това не може да бъде формиран извод за допускане на касационен контрол на обжалваното решение в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК.

Не може да бъде обоснован положителен изход в настоящата фаза на производството и при предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК с формулираните от касатора въпР.. Първият от тях отговаря на общия критерий за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, но при разрешаването му въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, формирана по приложението на чл.20 ЗЗД, която именно същият е съобразил и приложил.

Дали извършеното от него тълкуване на клаузите в договора е правилно, това е извън предмета на настоящата фаза от производството пред касационната инстанция.

Вторият въпрос няма характеристиките на обуславящ изхода на спора, тъй като съдът не се е ограничил до посочено в договора качество на физическото лице Е. Р., а е тълкувал клаузите на договора с оглед общия им с договора смисъл, за да направи извода си,че същият е встъпил в кредитното задължение на основание чл.101 ЗЗД задължавайки се да отговаря солидарно с кредитополучателя по съгласие с кредитора и длъжника по договора за кредит, от което произтича и независимото му солидарно задължаване с последния. Този извод е направен въз основа на конкретна преценка на изявленията, направени от Р. и обективирани в отделни клаузи на договора чрез подписването му с изрично позоваване на законовите разпоредби на чл.304 ТЗ, чл.101 ЗЗД и чл.121-чл.127 ЗЗД, както и на липсата на клаузи, изрично сочещи на акцесорност в задължаването, какъвто е характерът на 5 поръчителството. Касаторът и не се позовава на такива конкретни клаузи, които да обосновават различно тълкуване на качеството, с което Е. Р. е встъпил като страна в договора за кредит.

Третият от въпР.те е смислово неиздържан, предвид това,че изисква съпоставка между общия фактически състав на солидарната отговорност ,предвиден в чл.121 ЗЗД и специалния такъв на поръчителя по чл.138 ЗЗД, който също отговаря солидарно, като по правило отговорността му се подчинява и на общите правила, доколкото специалните такива не ги изключват. Отговор в търсения от касатора смисъл въззивният съд не е давал, поради което въпросът следва да се приеме като некореспондиращ с решаващите мотиви на апелативния състав, а следователно и не може да обоснове общата предпоставка за допустимост. Сочените от касатора решения на ВКС не дават разрешения, на които изводите на въззивния съд да противоречат.

Не може да бъде направен извод и,че решението на Софийски апелативен съд е очевидно неправилно. Хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК касаторът обосновава с отказ на въззивния съд да приложи императивната материалноправна норма на чл.20 ЗЗД и да тълкува договора, сключен между страните.Това е фактически невярно твърдение, доколкото от съдържанието на обжалвания съдебен акт е явно установимо обратното, но и само по себе си неприлагането на конкретен относим към повдигнатия за разрешаване спор закон е въпрос на правилност на постановения съдебен акт, преценката за която се извършва във втората фаза на касационното производство. Достъпът до тази фаза в случая не се обосновава със сочената предпоставка за допустимост, която е приложима в различни от твърдяната хипотеза.