Определение № 4097 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4097 гр. София, 31.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Христова Касационно гражданско дело № 20268002100699 по описа за 2026 година

Производството е образувано по касационна жалба от И. Д. Х., чрез адвокат Д. П. Д., срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 6340/23.10.2025 г. по в. гр. д. № 11250/2024 г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Национална служба за охрана (НСО), чрез главен юрисконсулт Е. Д., оспорва жалбата. Изразява становище за липса на предвидените в закона предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а в изложението не са посочени обстоятелства във връзка с искането. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд, след частична отмяна на решението на Районен съд – София, отхвърлил предявените от И. Д. Х. против НСО искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на сумата 10 409, 27 лева – дължимо възнаграждение за 1 положен извънреден труд в периода от 29.05.2020 г. до 29.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.06.2023 г. до окончателното плащане, както и на сумата 1 455,26 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 01.08.2020 г. до 30.06.2023 г.

За да постанови този резултат, съдът установил, че с договор за военна служба №ВС686/28.04.2015 г., на основание чл.134а от ЗОВСРБ, И. Д. Х. бил назначен на длъжност сътрудник по охрана със звание старшина. Впоследствие, със заповед на началника на Националната служба за охрана №2338/23.11.2015 г., считано от 01.11.2015 г. договорът на ищеца за военна служба бил прекратен и считано от 01.11.2015 г. правоотношението му било преобразувано в такова по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.

Същият бил назначен на длъжност „Сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ при 04 отдел „Масови мероприятия“, като било запазено притежаваното от него звание „Старшина III степен“.

Въззивният съд установил, че със заповед на началника на Националната служба за охрана №1799/31.10.2019 г., считано от 01.11.2019 г. И. Д. Х. бил освободен от заеманата от него длъжност и назначен на длъжност „Старши сътрудник по охраната“ в 02 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05. Считано от 01.10.2020 г. ищецът бил повишен в звание „главен старшина – I-ви клас“ на длъжност „Старши сътрудник по охраната“ в сектор 02 „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05, въз основа на заповед на началника на Националната служба за охрана №1437/08.09.2020 г. С нова заповед на началника на Националната служба за охрана №800/28.01.2021 г., считано от 28.01.2021 г., ищецът бил освободен от заеманата длъжност и назначен на длъжност „Главен технически сътрудник“ – охранител в група 02 на сектор 05 на отдел 02.

Правоотношението на И. Х. било прекратено на основание чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 118, ал.

1 от ЗНСО и рапорт № В-3251/10.05.2023 г., считано от 29.05.2023 г., със Заповед на началника на Национална служба за охрана №650 от 16.05.2023 г. Със същата било разпоредено на служителя да бъдат заплатени дължимите по ЗНСО обезщетения по реда на чл. 121, ал. 1 ЗНСО, чл. 121, ал. 5 ЗНСО и чл. 78, ал. 2 и ал. 3 ЗНСО.

Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели В. Д. С. и Г. К.

Р., от които приел за установено, че свидетелите работили заедно с ищеца Х., в различни периоди на обект в Кричим и в НСО София. Изпълнявали задълженията си на 24 часови смени, като отговаряли за пропускателния режим в обектите. Започвали работа в 7, 30 часа; до 8,00 часа имали развод – строявали се, минавал преглед на униформите, служебните карти и оръжията, и се поставяли задачите за деня – кой коя смяна е. След развода този, който бил първа смяна застъпвал на пост и стоял четири часа на будката, след което отивал в стаята за отдих. В 8 часа се правел обход на обекта, около 40 мин, след което се прибирали в стаята за отдих. Смените се редували на 4 часа. По време на почивката не им били възлагани служебни задачи, но не можели да напускат обекта и трябвало да бъдат на разположение. Свидетелите посочват още, че смените на 24 часа били около 10 пъти на месец.

Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза 2 като обективно и компетентно дадено, от което приел за установено, че в процесния период ищецът положил 248 броя 24-часови смени, 6 смени по 8 часа и 83 командировки по 8 часа.

Общо отработените часове труд от ищеца били 6 688 часа, без да се отчитат почивките. След изключване времето за почивка по време на 24 часовата смяна (2 536,5 часа), положеният от ищеца ефективен труд се равнявал на 4 151,5 часа, от които 2 974,5 часа били дневен труд и 1 177 часа – нощен. Съдът посочил, че според вещото лице, за процесния период на ищеца били заплатени 4 776 часа работно време, след приспадане на годишния отпуск и болничните. Съпоставени с реално отработените от него часове (4 151,5), било установено, че той не бил заработил 624,5 часа нормативно служебно време, но получил възнаграждение за тях. Вещото лице посочило, че на ищеца, независимо дали бил отработил норматива служебно време, била начислявана брутна работна заплата формирана от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения с постоянен характер – 40% за продължителна служба, 20% за специфични условия на труд в НСО и порцион. Съдът кредитирал извода на вещото лице, че за 2021 г. и 2022 г. ищецът имал отработено време над установения норматив само за второто тримесечие на 2022 г. в размер на 4,5 часа. През останалото време той имал незаработено служебно време, за което му било изплатено възнаграждение в пълен размер. Съдът установил, че според втория вариант на изчисление на работното време от вещото лице (съобразно Заповед на Началника на НСО при Президента на РБ №1691/05.11.2013 г. относно реда за разпределение и отчитане на служебното време на военнослужещите от НСО, според която 24 часовото дежурство се зачитало за 16 часа отработено време и 8 часа почивка), положеният от Х. труд над нормативно установеното служебно време за процесния период бил 56 часа. Същите били разпределени във времето, както следва: 8 часа през месец май 2020 г.; 24 часа за третото тримесечие на 2021 г. и 24 часа за второто тримесечие на 2022 г., за които служителят получил на тримесечна база допълнително възнаграждение за специфични условия на труд (% към основното месечно възнаграждение), регламентирано в ЗНСО.

Въззивният съд кредитирал заключението по допуснатата експертиза и в частта, в която изчислението на отработеното време от ищеца било извършено по правилата на ЗМВР. В този случай, според експерта при общо отработени часове 6688 и норматив 4 776 часа, извънредно отработените от ищеца часове били в размер на 1 912. Дължимото за същите допълнително възнаграждение, при спазване на нормата на чл.187, ал.6 ЗМВР, възлизало в размер на 20 075, 77лв. Вещото лице изготвило и втори вариант на изчисленията, при спазване на чл.2, т.2 от Наредбите за реда организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 и ал.3 от ЗМВР, действали през процесния период. Според същия, положеният от ищеца извънреден труд бил в размер на 904 часа, като дължимото за него допълнително възнаграждение възлизало на 10 409, 27лв.

Въззивният съд приел, че за да бъдат определени приложимите спрямо процесното правоотношение правни норми, следвало да бъдат съобразени вида на правоотношението и специфичната дейност на Националната служба за охрана, представляваща специализирана 3 военизирана служба към президента на Република България, осъществяваща дейността си въз основа на принципа на непрекъсваемост на охраната (чл. 3, т. 5 ЗНСО). Следвало да отчете и обстоятелството, че тази дейност била елемент от дейността по защитата на националната сигурност, насочена към осигуряване безопасността на определените в закона лица, обекти и мероприятия.

Посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗНСО, нормалната продължителност на работното време на служителите от Националната служба за охрана било 8 часа, работната седмица била 5 дневна с нормална продължителност на седмичното работно време от 40 часа. Според правилото на чл. 60, ал. 4 ЗНСО, времето за почивка на служителите, когато им е осигурена такава, не се включвало в продължителността на работното време, а според ал 5 на същия текст, трудът положен над установеното работно време по ал. 2, се компенсирал с допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на службата в НСО.

Редът за разпределение и отчитане на работното време и за компенсиране на работата над установеното работно време се определял от началника на НСО.

Въззивният съд посочил още, че съгласно чл. 60, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗНСО, офицерите и сержантите от НСО били длъжни по всяко време на денонощието да бъдат на разположение за изпълнение на служебните си задължения. Според ал. 2 на посочената разпоредба, времето на разположение било времето, през което служителят е на разположение на ръководителя си извън работното си място и установеното работно време с готовност, при необходимост, да изпълнява служебните си задължения. Съгласно чл. 60, ал.

5 от ППЗНСО за офицерите и сержантите, които работят на смени, времето на разположение започвало 12 часа след приключване на смяната. В чл. 60, ал. 6 от ППЗНСО било предвидено, че при изпълнение на службата на смени, времето на разположение можело да се организира в седмични или месечни графици, които се утвърждавали от началниците на съответните структурни звена, при спазване на изискванията за непрекъсната междуседмична почивка.

Съдът констатирал, че съгласно Заповед на началника на Национална служба за охрана при президента на Република България № 1691 от 05.11.2013г. (чл. 7.3), на военнослужещите, изпълняващи задълженията си на 24 часови смени се зачитало 16 часа сумарно служебно време и 8 часа за храна и почивка. Предвидено било (чл. 9) трудът, положен над установеното служебно време, да се отчита от прекия ръководител и да се компенсира с допълнителен брой почивни дни. Броят им се определял от прекия ръководител, утвърждавал се от ресорен началник, а ползването им се осъществявало в рамките на следващите 90 календарни дни. Въззивният съд отбелязал още, че съгласно чл. 3 от сключения между страните договор за военна служба, по време на изпълнение на службата военнослужещият следвало да получава основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното военно звание и степента в обхвата на военното звание в размер на 845 лева и допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на военната служба в НСО в размер на 20%.

С оглед на изложеното, по основния спорен между страните въпрос относно отчитането на времето за почивка, включено в общата продължителност на работните смени, съдът приел, 4 че същото следва да се счита за част от работното време, предвид установения в чл. 3, т. 5 ЗНСО принцип на непрекъсваемост на охраната. Посочил, че с оглед естеството на работата, работодателят разполагал с възможността да организира непрекъсваем работен процес на смени (дежурства), в който случай служителят бил длъжен да присъства физически на място определено от работодателя (ТР 3/2013г. на ОСГК на ВКС). Посочил е, че този извод се извеждал от разпоредбите на Директива 2003/88/ЕО и съответствал на практиката на СЕС по приложението й (решения по дела С-749/2019 и C-344/19), доколкото по делото е установено, че в рамките на дежурството си ищецът следвало да бъде на разположение на работодателя и не следвало да напуска обекта преди отвода в края на смяната, освен при изключителни случаи. В заключение съдът приел, че часовете за почивка не представлявали по своята правна характеристика извънреден труд, доколкото не бил положен такъв извън работното време и след възлагането от работодателя, а били част от установеното за служителя работно време. Развил съображения, че съгласно посочените решения на СЕС, правилото на чл. 2 от Директива 2003/88 следвало да се тълкува в смисъл, че допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, но не извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд.