Решение № 100 от 28.05.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 100 гр. Ямбол, 28.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Яна В. Ангелова

Калина Ив. Стоянова като разгледа докладваното от Яна В. Ангелова Въззивно гражданско дело № 20262300500151 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.435, ал.2 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на И. Г. И. от гр.****– длъжник по изп. д. №185/012 г. по описа на ЧСИ И.Х. с район на действие съдебния район на ЯОС и рег.№878 в КЧСИ, против действията на съдебния изпълнител, изразяващи се в налагане на запор и удържане на цялата сума в размер на 4 706,00 евро , представляваща обезщетение по чл. 222, ал.3 от Кодекса на труда, изплатено на длъжника от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение.

В жалбата са изложени оплаквания за това, че сумата е начислена от работодателя на служителя- длъжник по изпълнителното дело, като обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ и същата е частично несеквестеруема, тъй като има характер на доход от трудово правоотношение и съгласно разпоредбата на чл.446 от ГПК при принудителното изпълнение върху такива доходи са приложими правилата за несеквестируемост. Поради това се счита, че удържането на сумата в пълен размер противоречи на закона и се настоява за отмяна на действията на ЧСИ, с които е наложен запор върху цялата сума и възстановяване на неправомерно удържаната сума над допустимия размер след законосъобразно извършени изчисления, съгласно чл.446 от ГПК.

От взискателя „ЕОС Матрикс“ ЕАД не са постъпили писмени възражения в срока по чл. 436, ал.3 от ГПК.

Съдебният изпълнител е изложил мотиви, съгласно които жалбата на И. И. е неоснователна. Счита се, че разпоредбата на чл.512, ал.1 от ГПК не е относима към обезщетенията, следващи се на работника на различни основания, предвидени в КТ и като такива в резултат на съществувало трудово правоотношение попадат в кръга на секвестируемите вземания на длъжника.

ЯОС, след като обсъди оплакванията в жалбата и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Изпълнително дело № 185/2012 г. по описа на ЧСИ И.Х. с район на действие съдебния район на ЯОС, с рег. №878 в КЧСИ е образувано на 13.02.2012 г. по молба на взискателя „ОББ“ АД гр.София и въз основа на изпълнителен лист от 29.09.2011 г. по ч.гр.д.

1

№ 2891/2011 г. по описа на ЯРС, издаден на основание заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК за събиране на парично задължение на солидарно отговорните длъжници И. Г.

И. и М.К.С., двамата от гр.**** в размер на следните суми: главница в размер на 13 718,58 лв., ведно със законната лихва от 21.09.2011 г. до изплащане на вземането; договорна лихва в размер на 1 523,88 лв. за периода от 28.01.2011 г. до 20.09.2011 г.; наказателна лихва в размер на 37,28 лв., начислена за периода от 28.01.2011 г. до 20.09.2011 г., както и сумата от 972, 30 лв.- разноски в заповедното производство.

С молбата за образуване на изпълнителното производство взискателят е поискал принудителното изпълнение да се насочи върху трудовото възнаграждение на длъжниците, като е посочил техния работодател- за длъжника И. Г. И.- Дирекция „Регионална служба по заетостта“ гр. Бургас, а за длъжника М.К.С.- „Унибел“ АД гр. Пловдив. Поиска е и извършване на цялостно проучване на имущественото състояние на длъжниците.

Със запорни съобщения от 13.02.2012 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху трудовите възнаграждения на длъжниците, като от материалите по изпълнителното дело е видно, че запорът върху трудовото възнаграждение на длъжника И. Г. И. е бил изпълняван ежемесечно, без прекъсване в периода от м. март 2012 г. от работодателя Дирекция „Регионална служба по заетостта“ гр. Бургас при Агенция по заетостта.

С Разпореждане от 08.01.2019 г. на ЧСИ И.Х., като взискател по изпълнителното дело е конституиран дружеството „ЕОС Матрикс“ ЕООД, на основание договор за цесия, сключен с „ОББ“ АД от 31.01.2018 г. и по молба на цесионера, за което длъжниците са уведомени.

На 08.04.2026 г. по изпълнителното дело е постъпило писмо вх. № 16359 от 08.04.2026 г. от работодателя на длъжника И. Г. И.- Дирекция „Бюро по труда“ гр.**** към Агенция по заетостта, в което ЧСИ И.Х. е уведомена, че във връзка с пенсиониране на длъжника И. И. на същия е определено обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в брутен размер на 4 760,22 евро. Поискано е становището на ЧСИ относно това дали наложеният запор върху трудовото възнаграждение на длъжника касае обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ. На същата дата чрез ССЕВ, съдебният изпълнител е уведомил работодателя на длъжника И. И., че разпоредбата на чл.446 и сл. от ГПК очертават произхода и размера на доходител, които законът определя като несеквестируеми, като такива са: възнагражденията за труд или пенсия при определени условия, както и обезщетенията и помощи, за които друг нормативен акт го е предвидил изрично. Според становището на ЧСИ, обезщетенията по чл.222, ал.3 от ГПК са изцяло секвестируеми, доколкото не попадат в обхвата на разпоредба, указваща противното.

С молба вх. № 173390 от 17.04.2026 г. длъжникът И. И. е настоял ЧСИ да извърши незабавно преразглеждане на наложения запор върху начисленото му обезщетение по чл.222, ал.3 от ГПК, като е поддържал, че същото е неправилно третирано като изцяло несеквестеруемо, тъй като има характер на доход от трудово възнаграждение и не подлежи на пълно удържане. Настоял е за преизчисляване съгласно чл.446 от ГПК и възстановяване на надвзетата сума. От материалите, приложени към изпълнителното дело, не се установява произнасяне о молбата от съдебния изпълнител. На същата дата- 17.04.2026 г. длъжникът И.

И. е подал и жалбата против действията на ЧСИ И.Х., въз основа на която е образувано настоящото производство, като в същата е посочил, че на 15.04.2026 г. е узнал от работодателя си, че цялото дължимо обезщетение по чл. 222, ал.3 от ГПК в размер на 4 706,00 евро е удържано и преведено по изпълнителното дело.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

Жалбата се преценя от ЯОС като процесуално допустима.

Съгласно мотивите по т.1 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, длъжникът може да упражни чрез жалба правото си на закрила поради несеквестируемост на вземането, върху което е насочено изпълнението до изтичането на едноседмичния срок от връчването на съобщението за наложения запор върху изцяло несеквестируемо или друго вземане, върху което не се допуска принудително изпълнение, а когато запорът не е съобщен на длъжника или е наложен върху частично несеквестируемо вземане- от узнаването, че третото задължено лице е платило на съдебния изпълнител или 2 отказва да плати на длъжника поради наложения запор. Съгласно дадените в цитирания погоре тълкувателен акт на ВКС разяснения, насочването на изпълнението се обжалва, когато в жалбата длъжникът се позовава на несеквестируемост /пълна или частична/ на запорирано или възбранено имущество за събирането на определено парично вземане. По такава жалба съдът е длъжен да се произнесе секвестируем ли е имущественият обект за събирането на предявеното вземане. В жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска отменянето на някои действия- запор, възбрана, опис, оценка, назначаване на пазач, насрочване на продан и др. Съдът се произнася по тези искания само доколкото посочените отделни изпълнителни действия са несъвместими с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушават. Отделното обжалване на тези действия не е допустимо. Ако приеме наличието на несеквестируемост, съдът отменя всички изпълнителни действия, които нарушават /несъвместими са/ с несеквестируемостта и без да е отправено изрично искане за това: отменя наложения запор върху несеквестируеми потребими вещи, върху изцяло несеквестируемо вземане /като указва за кои кредиторови вземания важи тя/ или указва, как се определя секвестируемата част при частична несеквестируемост, без да отменя запора; отменя постановлението за назначаване на пазач или насрочването на публична продан на несеквестируема непотребима вещ. В конкретния случай се атакува изпълнително действие– налагане на запор и удържане на сума, представляваща част от начисленото на длъжника от работодателя обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, за която жалбоподателят твърди, че се явява несеквестируема. Хипотезите, в които длъжникът може да обжалва изпълнителните действия са ограничени и са лимитативно изброени в разпоредбите на чл.435, ал.2 и ал.3 от ГПК. Съгласно чл.435, ал.2, т.2 от ГПК, длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, какъвто е и процесния случай, при съобразяване на разясненията, дадени по- горе. Жалбата е подадена в срока по чл. 436, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, по следните съображения:

Несеквестируемостта е отклонение от въведеното с чл. 133 от ЗЗД правило, че цялото имущество на длъжника служи за удовлетворяване на кредитора му. В чл. 446 и чл.

446а от ГПК законодателят е предвидил като част от несеквестируемото длъжниково имущество вземанията му за трудовото възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия над определен размер над минималната работна заплата, а също така и на помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт.

Несеквестирируемостта има социален характер и цели да защити имуществените обекти, които са необходими за издръжката на длъжника- физическо лице и неговото семейство, като им осигури минимални материални и парични средства за живот. Определение за несеквестируем доход е даден в разпоредбата на чл.446 от ГПК, в който е регламентирано, че такъв доход са възнагражденията за труд, както и пенсията, които са в размер на минималната работна заплата, т.е. паричното вземане за трудово възнаграждение или друго възнаграждение, както и върху пенсията, е частично несеквестируемо. В правната теория се приема, че трудовото възнаграждение представлява паричен израз на стойността на работната сила и отдаването й на работодателя задължава последният да я овъзмезди чрез парично плащане. Характеристика на трудовото възнаграждение е алиментното му предназначение- да послужи за издръжката на работника или служителя и на членовете на неговото семейство. В Кодекса на труда са уредени редът и размерите на различни по вид плащания по трудовото правоотношение, нямащи характера на трудово възнаграждение, и означени под общото наименование „обезщетения“. Те имат разнородна правна същност, като обособяват различни по вид групи плащания: компенсационни- възмездяващи извършени от работника или служителя разходи при изпълнение на възложената му работа /чл. 215 и 216 КТ/; плащания, при които рискът от непредоставяне на работната сила по закон е прехвърлен върху работодателя /чл. 217, чл.218 и чл.219 от КТ/; такива за вреди, причинени на работника или служителя при или по повод изпълнение на неговата служба; т. нар. „гратификационни“ плащания при прекратяване на трудовото правоотношение /чл. 225, ал. 3 КТ/. Сумата в размер на 4 796,00 евро, начислена от работодателя като обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, върху която е наложен запор от съдебния изпълнител и е преведана на взискателя по изпълнителното дело, безспорно няма характера на трудово възнаграждение по смисъла на чл. 446 от ГПК, тъй като не представлява полагащо се на служителя вземане по повод отдадената от него работна сила, включително няма алиментно предназначение.

3

Както в правната теория, така и в съдебната практика е прието, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е от категорията на т. нар. „гратификационни“ плащания, изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя, придобил право на пенсия, за продължителната му работа /в този см. и решение № 140 от 18.01.2019 г. по гр. д.

№ 2809/2017 г., ІІІ г. о. на ВКС/. Когато придобитият при един и същ работодател трудов стаж е над 20 години, визираната норма предвижда това плащане да е в по-голям размер, защото по характера си то изразява признателността на работодателя към излизащия в пенсия за неговия принос и лоялност, засвидетелствани с продължителната работа. В този смисъл, макар и да е посочено в разпоредбата като „обезщетение“, това плащане няма никакъв обезщетителен характер, доколкото не репарира вреди, понесени от работника или служителя посредством ангажиране имуществената отговорност на работодателя; не представлява алтернативно плащане на трудовото възнаграждение под формата на обезщетение по общественото осигуряване в хипотезата на временна неработоспособност; не овъзмездява работника или служителя за сторени разходи при или по повод изпълнение на работата му или е предназначено да го осигури материално за известен период след прекратяване на трудовото правоотношение /чл. 222, ал. 1 и 2 КТ/. Както се посочи и погоре, плащането по чл. 222, ал.3 КТ е изцяло благодарствено и по своята същност и е своеобразна награда за работника и служителя за службата му при работодателя, поради което е изключено същото да служи като обезщетение. Нещо повече, то се дължи наред с придобитото право на пенсия, която замества функцията на трудовото възнаграждение да осигури парични средства за живеене на лицето. В подкрепа на разбирането, че обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ не е трудово, е и обстоятелството, че за него не се внасят осигурителни вноски, тъй като не представлява осигурителен доход.