Решение № 127 от 05.09.2023, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Варна, 05.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светослава Н. Колева

Членове:

Павлина Г. Димитрова

Даниела П. Костова при участието на секретаря Петранка Ал. Паскалева в присъствието на прокурора Н. Л. Д. като разгледа докладваното от Светослава Н. Колева Въззивно частно наказателно дело № 20233000600226 по описа за 2023 година Производството е по чл.12, ал.11 от Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода (ЗПИИСАННЛСМВЛС) и е образувано по жалба на осъденото лице И. И. Ф. чрез неговия защитник – адв.Анна-Мария К. Николова от АК-Разград срещу Решение № 105 от 20.06.2022 г., постановено от Разградският окръжен съд по ЧНД № 191 по описа за 2023 г.

С атакуваното решение РОС е признал и приел за изпълнение в Република България присъда №5 Ks 1202 Js 14013/21 (15/21) от 11.02.2022 г., влязла в сила на 11.08.2022 г., постановена от Областен съд Олденбург, Германия, с която българският гражданин И. И. Ф. ЕГН **********, роден на 02.06.1997 г. в гр.Разград, с постоянен адрес в с. Чудомир, е бил признат за виновен за това, че на 02.03.2021 г. разтърсил до смърт бебе на три месеца и половина, което се квалифицира като убийство съгласно чл. 212 алинея 1 от Наказателния кодекс на Германия и е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тринадесет години и шест месеца; РОС е квалифицирал деянието, като съответно на престъпления по чл. 115 и сл. от българския НК.

1

Определил е на основание чл. 57, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС първоначален строг режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.

На основание чл. 59, ал. 1 НК и основание чл. 12, ал. 9 от ЗПИИСАННЛСМВЛС първостепенният съд е зачел предварителното задържане на осъденото лице, съответно задържане с цел екстрадиция от 25.08.2021 г. до 13.10.2021 г. и задържане от 14.10.2021 г. до 10.08.2021 г., както и изтърпяното наказание, считано от 11.08.2022 г., до фактическото му предаване.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на ново решение, с което да бъде отказано изпълнение на посоченото решение на германските съдебни власти. Аргументите на защитата са свързани с изразеното несъгласие на ос.л.И. И. да търпи наложеното му наказание в България. Твърди се, че осъденото лице няма никакви близки в България, които да го посещават и да го подпомагат; навеждат се и оплаквания за изключително тежки условия в Ареста в Добрич, които нарушават правата на ос.лице по чл.3 от ЕКПЧ.

В съдебно заседание представителят на ВАпС намира, че е решението на РОС е правилно и законосъобразно, тъй като не са налице основания за отказ от признаване и изпълнение на осъдителната присъда.

В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата, като излага аргументи за отсъствие на съгласие на осъденото лице да търпи наказанието в България, което според него обосновава наличието на основание по чл.15, ал.1, т.10 от ЗПИИСАННЛСМВЛС.

Варненският апелативен съд, като взе предвид доводите на страните, материалите по делото и служебно провери изцяло правилността на атакувания съдебен акт, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в срок и от активно легитимирано лице, поради което е допустима за разглеждане. По същество се явява неоснователна по следните аргументи:

В рамките на проведеното производство по реда на чл. 12, ал. 1 - ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС , първостепенният съд при спазване на процесуалните изисквания е изяснил фактологията по делото, като е събрал 2 относимите и необходими за правилното решаване на делото доказателства.

Обосновано, с оглед фактически отразеното в представените писмени доказателства РОС е приел, че българският гражданин И. И. Ф. ЕГН ********** с присъда №5 Ks 1202 Js 14013/21 (15/21) от 11.02.2022 г., влязла в сила на 11.08.2022 г., постановена от Областен съд Олденбург, Германия , е бил признат за виновен за това, че на 02.03.2021 г. разтърсил до смърт бебе на три месеца и половина, което са квалифицира като убийство съгласно чл. 212 алинея 1 от Наказателния кодекс на Германия и е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тринадесет години и шест месеца.

В обжалваното решение РОС правилно е констатирал, че и здаденото удостоверение съдържа изискуемите реквизити и кореспондира със влезлия в сила акт - присъда на компетентния орган на държава членка на ЕС – касае се за наказателно решение на съд, с което е била ангажирана наказателната отговорност на българския гражданин И. И. Ф. и му е наложено наказание „Лишаване от свобода“, т.е. то представлява съдебен акт по смисъла на чл.1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Този съдебен акт съдържа необходимите реквизити, предвидени както в чл.4 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета на ЕС, така и изискванията на приложение №1 от българския ЗПИИСАННЛСМВЛС. Престъплението, за ко eто е бил признат за виновен в Германия, попада в списъка от престъпления, за които не се изисква двойна наказуемост на основание чл.8, ал.2 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, а именно в т.14. Независимо от това следва изрично да се отбележи, че деянието, за което Ф. е бил признат за виновен, представлява престъпление и по българския НК- чл.116, ал.1, т.4 от НК на Р.България. Съдът по изпълнението дължи точно квалифициране на деянията и по НК на РБ, за които е бил признат за виновен осъденият от друг съд при всички хипотези, тъй като това е необходимо за дължимата преценка налице ли са основанията по чл. 13, ал.1 и л и ал.2 ЗПИИСАННЛСМВЛС за приспособяване на наказанието по изпратената за приемане и изпълнение присъда. Решение № 50190 от 14.02.2023 г. на ВКС по н. д. № 682/2022 г., I н. о., НК. В конкретния случай умишлено убийство на бебе на 3 месеца и половина осъществява състав на престъпление по смисъла на чл.116, ал.1, т.4 от НК на РБ и се наказва с „Лишаване от свобода“ от 15 до 20 години, доживотен затвор или доживотен 3 затвор без замяна. Очевидно наложеното на осъденото лице Ф. наказание от 13 години и 6 месеца „Лишаване от свобода“ е под най-ниския предел, предвиден в санкцията на българската норма. При изричната забрана на ал.3 на чл.13 от ЗПИИСАННЛСМВЛС приспособеното наказание да бъде потежко по вид или срок от наложеното в издаващата държава, то въззивната инстанция намира, че не са налице основания за каквато и да е намеса.

По делото са налични доказателства, представени от прокуратурата на РБ, че срещу И. Ф. за същото деяние не се води наказателно производство в България, т.е. не се нарушава принципа ne bis in idem.

Не е изтекла давността за изтърпяване на наказанието нито по германското, нито по българското законодателство. Не са налице възрастови ограничения и за реализираната наказателна отговорност.

От удостоверението по чл.3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС се установява, че осъденият И. И. е участвал в наказателното дело, по което е бил признат за виновен и е осъден на „Лишаване от свобода“ от съда в Германия.

В настоящия случай изпълнението на наказанието от 13 години и 6 месеца „Лишаване от свобода“ е започнало вече в Германия, като не се касае за остатък по-малък от 6 месеца, тъй като към момента на влизане в сила на присъдата - 10.08.2022 г. е изтърпял 401 дни от 4 927 дни наказание лишаване от свобода. Тези 401 дни са формирани съответно времето на задържане с цел екстрадиция от 25.08.2021 г. до 13.10.2021 г. (зачетено в двоен размер) и следствен арест от 14.10.2021 г. до 10.08.2022 г. Считано от 11.08.2022 г. осъденото лице Ф. търпи наказанието лишаване от свобода по влязлата в сила присъда.

При тези констатации правилни са изводите на РОС, че не е налице хипотеза за постановяване на отказ от признаване и изпълнение на влезлия в сила германски съдебен акт.

На вниманието на първата инстанция е стояло възражението на защитата, поддържано и пред въззивния съд, че липсата на съгласие на осъденото лице да търпи наказанието „Лишаване от свобода“ в България съставлява основание да се откаже признаване на акта.

В принципен план следва да се посочи следното: Трансфер на осъденото лице съгласно член 4, параграф 1, буква а) от Рамково решение 4

2008/909, когато то не е дало съгласието си за това, е възможен само ако лицето е гражданин на изпълняващата държава членка и живее там.

Очевидно в настоящия случай не се спори, че условието за гражданство е изпълнено. Възражението на защита всъщност поставя въпрос относно понятието за държава членка, в която осъденото лице „живее" по смисъла на член 4, параграф 1, буква а) от Рамково решение 2008/909 . Отговорът се съдържа в значителна степен в Рамково решение 2008/909 , което изяснява това понятие в съображение 17. Там изрично е посочено, че „ държавата, в която осъденото лице „живее", това означава мястото, с което лицето е свързано предвид неговото обичайно пребиваване и елементи като семейни, социални или професионални връзки“. Видно от писмените документи, събрани от първата инстанция - справките в НБД „Население“ и докладна записка вх. №2061/15.05.2023 г. на РУ МВР Разград, Ф. има четири сестри и брат. Майката на Ф. е с регистриран постоянен адрес в България, настоящ в Германия и е напуснала България на 01.07.2022 г., една от сестрите му живее в Нидерлания, останалите в България, брат му е с регистрирани постоянен и настоящ адрес в България, но е напуснал страната на 25.06.2022 г.

В конкретния случай осъденото лице не само има формално регистриран адрес на постоянно или временно пребиваване в с.Чудомир, общ.Лозница, обл.Разград, България, но до неговото предаване на германските власти по ЕЗА за водене на наказателно преследване по повод на същото деяние, той е живеел на този адрес, започнал е работа по трудов договор в „Шише джам“ Търговище. В различни населени места в Разградска и Търговищка област живеят три от сестрите му.

По повод на издадената ЕЗА за предаването на Ф. на германските власти е било образувано съдебно производство пред ОС Разград, в което са били изискани специални гаранции, че И. И. Ф. ще бъде върнат в България, при евентуално наложено наказание „Лишаване от свобода“. В изпълнение на предоставените гаранции, след влизане в сила на осъдителното решение на съда в Олденбург е издадено и удостоверението, поставило началото на настоящото производство. По делото липсват каквито и да било доказателства за трайна отседналост на осъденото лице или изградени някакви семейни, социални или професионални връзки в Германия (извън факта на осъщественото престъпление).

5

Осъденият Ф. е запознат от германските съдебни власти с предложението да бъде трансфериран в България за изтърпяване на наложеното му наказание и е бил изслушан на 12.12.2022 г по този повод.

Тогава той е заявил, че не желае да изтърпява наказанието в България, а иска да остане в затвора в Олденбург, тъй като в България няма близки, а майка му и сестра му живеят в Германия. Освен това е заявил, че условията в ареста в гр.Разград били изключително лоши. Тези негови твърдения са били възприети от германския съд за достоверни и това е дало основание на съда в Олденбург да зачете времето (от 25.08.2021 г. до 13.10.2021 г.), през което ос.лице е било задържано в производството по предаване по ЕЗА в отношение 1:2. Това обстоятелство не е било съобразено от първата инстанция, която е приложила нормата на чл.59 от НК, без да съобрази, че това зачитане вече е извършено от германския съд с влязла в сила присъда.

Горното налага корекция на акта на ОС Разград като времето от 25.08.2021 г. до 13.10.2021 г., през което ос.лице е било задържано в производството по предаване по ЕЗА да бъде приспаднато от подлежащото на изпълнение наказание „Лишаване от свобода“ в отношение 1:2, така както е сторено от германския съд. В удостоверението изрично е посочено, че изтърпяното от осъденото лице Ф. наказание към 10.08.2022 г. (когато е влязла в сила присъда) е 401 дни, формирани от зачетеното задържане в производството по ЕЗА и в същинското наказателно производство.

На следващо място, заявеното от осъденото лице пред германските съдебни власти на 12.12.2022г. в изслушването му по повод неговия трансфер в България за катастрофалните условия в затворите в България, не може да бъде възприето като достоверно, нито пък би могло да се разглежда като основание за отказ от признаване и изпълнение на постановената присъда. На първо място следва да се отбележи, че осъденото лице е било задържано в продължение на 50 дни в ареста в гр.Разград, които няма статут на Затвор .