Решение № 3139 от 19.10.2022, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3139 гр. Варна, 19.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Камелия Василева при участието на секретаря Елица Т. Трифонова като разгледа докладваното от Камелия Василева Гражданско дело № 20213110116970 по описа за 2021 година

Предявени са в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл.422 ГПК от „Ф.И.” ЕАД срещу Г. К. С. за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца присъдените със Заповед за изпълнение №*/30.06.2021г., издадена по ч.гр.д. №*/2021г. по описа на ВРС, суми : сумата от 3394.40 лева, дължима главница; в размер на 1344.68 лева договорна възнаградителна лихва за периода 05.02.2019г. до 13.02.2021г.; в размер на 648.42 лева лихва за забава за периода 06.02.2019г. до 01.06.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 29.06.2021г. до окончателно изплащане на вземането.

Ищецът излага, че между ответника и „БНП ППФ” ЕАД на 22.02.2017г. е бил сключен договор за потребителски паричен кредит №*-*, по силата на който на ответника бил предоставен кредит за потребителски цели в размер на 4 500 лева по посочена от него банкова сметка. Страните уговорили такса ангажимент в размер на 157.50 лева, срещу която кредитодателят се задължавал да сключи договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т.5 ЗПК, който бил в размер на 36.14 %. Таксата се заплащала от кредитополучателя при усвояване на кредита, каро кредиторът я удържал от предоставения кредит. Кредитополучателят се задължил да върне предоставения кредит ведно с надбавка, представляваща печалбата на 1 кредита- договорна възнаградителна лихва на 47 броя месечни погасителни вноски. Твърди се, че ответникът преустановил плащанията по договора за кредит като падежът на първата неплатена вноска настъпил на 05.02.2019г., от когато била начислена и лихва за забава. Крайният срок за изпълнение на задължението настъпил ма 05.02.2021г.

Твърди се, че с Приложение №1а от 05.03.2020г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019г. кредиторът прехвърлил вземането си от ответника в полза на ищеца. На длъжника било изпратено уведомление за цесията на адреса, посочен в договора за кредит чрез „Български пощи“ЕДА , но същият не бил открит и пратката била върната в цялост като непотърсена.

В срока по чл.131 ГПК ответникът представител е депозирал писмен отговор. чрез назначения особен

Предявеният иск се оспорва като неоснователен,

Твърди се, че сключеният между страните по делото договор съдържа уговорки, които необосновано накърняват правата на ответника на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, съгласно целта на Закона за потребителския кредит, изрично прогласена в чл. 2 от същия закон.

Сочи се за неравноправна уговорката за дължима „такса ангажимент", съгласно т. 2 от Договора за потребителски паричен кредит *-*. Твърди се, че размерът на тази такса представлява твърде съществена част от общата предоставена сума (3,5%), удържал се при сключване на договора и значително намалявал получената от потребителя сума, която въпреки това впоследствие се олихвявала. Не било коректно да се начислява лихва върху целия размер на главницата, при положение, че 3,5% от сумата и изобщо не била получена от потребителя, а била удържана като такса при предоставяне на кредита.

Сочи се, че застрахователният договор бил част от съдържанието на договора за кредит. В информацията, предоставена на потребителя, посредством стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, в част III, т. 3 се посочвало, че не се изискват за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлагани условия задължително сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит. Било налице противоречие между информацията от стандартния европейски формуляр и уговорките в договора, които често не можели да бъдат предмет на задълбочена оценка в хода на процедура по сключване на договор за кредит. Именно затова европейското законодателство изисквало предоставянето на систематизирана информация, във вид на стандартизиран формуляр, за да бъде ясно и достъпно получена от потребителя, с акцент върху съществените елементи с ефект върху имущественото му състояние.

Противоречието между уговорката за сключване на допълнителна застраховка и изричната 2 информация в приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, че такава застраховка не се изисква, създавало заблуждение у потребителя и водело до нищожност на клаузата за сключване на застраховка „Защита на плащанията". Съответните заплатени от потребителя суми за застрахователна премия се твърди да са платени без основание.

Твърди се, че уговорката, обективирана в текста на т. 2 от Договор за потребителски паричен кредит *-*, е недобросъвестно уговорена и нищожна поради противоречие с чл.

143, ал. 2, т. 19 от Закона за защита на потребителите, тъй като не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Фиксираният годишен лихвен процент по заема бил 36,14%, а ГПР - 46,03 %. Сочи се, че с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. В случая към момента на сключване на договора било действащо Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения (ДВ, бр.

106 от 23.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г.), с което се определя годишен размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Според таблица за размера на основния лихвен процент, достъпна на електронен адрес https://www.bnb.bg/Statistics/StMonetarvInterestRate/StInterestRate/StIRInterestRate/index. htm , за целия период на действие на кредитното правоотношение ОЛП е определен от БНБ в размер на 0,00% . Съобразно това можело да се приеме, че така определеният с договора годишен процент на разходите - 46,03 %, формално не надвишава петкратния размер на законната лихва, при уговорен годишен лихвен процент в размер на 36,14 %.

Налице бил потребителски договор, който по своя характер се ползвал със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, като трайно се приемало от съдебната практика, че максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави. В този смисъл: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС - II ГО, Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС -II ГО, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС - II ГО, Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС - IV ГО).

Твърди се, че на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор за кредит е нищожна, поради което и искът за заплащането й се явява неоснователен.

Твърди се, че кредиторът не е положил дължимата грижа за извънсъдебно събиране на вземането си. Въпреки че изпратеното с обратна разписка писмо не било доставено, кредиторът не потърсил други от посочените при сключване на договора средства за контакт, за да установи връзка с длъжника. Напротив, предприел действия по съдебно предявяване на претенцията си, за която длъжникът бил в неведение. Представените от 3 ищеца документи съдържали информация за e-mail адрес и телефон за връзка с ответника, включително и алтернативен телефон за контакт, при невъзможност да бъде осъществена връзка на посочения като личен телефонен номер на кредитополучателя.

Изпратената по пощата покана съдържала само уведомление за извършена цесия. По делото липсвала информация за опити на ищеца да отправи до ответника извънсъдебна покана за доброволно изпълнение. Действително, разпоредбата на чл. 84 от ЗЗД съдържа принципа, че „срокът кани вместо кредитора", но възприетите в практиката обичаи изисквали да се отправи известие, или покана за плащане, преди да бъде предприета процедура по съдебно събиране на дължимото, която да натовари потребителя с допълнителни разноски. В процесния случай, липсвали действия на кредитора в посока на извънсъдебно събиране на вземането, с което се нарушавало общото изискване на чл. 63 от ЗЗД за добросъвестност на страните по граждански договори и полагане на дължимата грижа.

Твърди се, че основанието, от което според ищеца произтича вземането му, е недействително. Сочи се, че съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит, шрифтът на договора и всички приложения към него следва да бъде с размер, не по-малък от 12 pt. Представеният към исковата молба екземпляр от договор № *-*, сключен между „БНП ППФ" ЕАД с ЕИК: 130697606 (заличено) и ответника Г. К. С., не отговарял на това изискване.

ЗПК в чл. 22 санкционирал нарушаването на изискването за четливост на писмения екземпляр от договора за потребителски кредит с недействителност. Последиците на тази недействителност се съдържали в чл. 23 от същия закон и се изразявали в недължимост на всички лихви и допълнителни вземания на кредитора по недействителния договор.

Съгласно чл. 23 от ЗПК, „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита." Чистата стойност на кредита представлява получената сума от потребителя. Съгласно представено от ищеца платежно нареждане № 000004336669/23.02.2017г. тази сума била 4342, 50 лева.

Излага се, че според твърденията на ищеца падежът на първата неплатена от ответника вноска бил на 05.02.2019г, поради което не се оспорвало, че до този момент ответникът е извършил всички дължими плащания съгласно включения в договора за потребителски паричен кредит погасителен план. До 05.02.2019 г. били настъпили падежите на 22 бр. погасителни вноски съгласно този план, които са били заплатени от ищеца в определения от кредитора размер от 207,75 лв. (двеста и седем лв. и седемдесет и пет стотинки). Общият размер на получените от ищеца средства бил 4570, 50лв. (четири хиляди петстотин и седемдесет лв. и петдесет стотинки). С извършването на тези плащания ответникът бил изцяло изпълнил задължението си по чл. 23 от ЗПК да възстанови чистата стойност на кредита.

4

Сочи се, че ответникът не е бил надлежно уведомен за извършената цесия, тъй като ищецът не разполагал с необходимата представителна власт, Чл. 17а , ал. 2, т. 4 от ТЗ изисквал в партидата на клон на чуждестранен търговец в търговския регистър да бъде вписана информация относно лицата, които представляват чуждестранното лице според регистъра, в който е вписано, ако има такъв регистър, начина на представляване, както и ликвидаторите и синдиците и техните правомощия. Оттук следвало различието спрямо чл.

17, ал. 2, т. 2 от ТЗ, която се отнасяла за клоновете на търговци, чието седалище се намира на територията на Република България - за тях се вписва информация за лицето, което представлява клона. При дейността си в Република България чуждестранните търговци се представлявали от лица, които следвало да разполагат с изрично пълномощно, съставено според правилата на националния им закон. Било видно от саморъчното изписване на имената на автора, представеното от ищеца пълномощно било подписано от лицето Жозе Салоио. В идентификационната част на пълномощното били посочени данните на г-н Димитър Димитров, законен представител на „БНП ППФ С.А. - клон България". В представените от ищеца документи липсвало пълномощно от чуждестранния търговец, овластяващо г-н Салоио да представлява дружеството при дейността на неговия клон в Република България. Подобен документ отсъствал и в партидата на „БНП ППФ С.А. -клон България" в търговския регистър, докато изрично пълномощно в този смисъл било налице спрямо г-н Димитров. Дори и двамата представители на „БНП ППФ С.А. - клон България" да са били овластени да представляват търговското дружество поотделно, всеки от тях носел отговорността да посочи данни, позволяващи идентификацията му като лице, изразяващо воля от името на дружеството. Така се осигурявала проверката на валидното образуване и изразяване на воля за сметка на търговското дружество. Необходимо било да има съответствие между посочените в документа данни за неговия автор и лицето, което изразява волята си, полагайки подпис под текста на документа. По тези съображения се счита, че представеният от ищеца документ -писмено пълномощно за уведомяване на кредитополучатели за сключен договор за цесия) е неистински и подписан от лице без представителна власт. Като такъв документът не следва да се приема за валидно основание за възникване на представителна власт за цесионера спрямо дружеството цедент.