Решение № 544 от 20.09.2026, Районен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 544 гр. Монтана, 20.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, СЕДМИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АЛЕКСАНДРА НАНОВА при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от АЛЕКСАНДРА НАНОВА Гражданско дело № 20261630102720 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 235 и следващите от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Исковото производство пред Районен съд - гр. Монтана е образувано по искова молба подадена от Л. Л. Л., ЕГН **********, в качеството й на ищец, действаща чрез адвокат Д. Г., срещу „*********“ ЕООД, ЕИК ********, в качеството му на ответник, по повод на възникнал между тях потребителски спор. С нея са предявени установителен иск с правно основание чл. 22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че на 15.11.2024 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 1187098 за сумата 1 700 лв., при ГПР 63,26 %, фиксирана лихва 50 %, срок 18 месеца и общо задължение 2 561,26 лв. Съгласно договора е следвало в двудневен срок да предостави банкова гаранция или поръчител(и), отговарящ(и) на завишени изисквания, като при неизпълнение била уговорена неустойка в размер на 3 270,74 лв. По този начин действително дължимата сума по кредита възлизала на 5 832 лв. Поддържа, че тази неустойка представлява прикрит разход по кредита, който е следвало да бъде включен в ГПР, поради което посоченият в договора ГПР не отразява действителното оскъпяване и договорът е недействителен по чл.

22, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди още, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като не изпълнява обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а има за цел да осигури допълнителна печалба за 1 кредитора чрез практически неизпълними условия за предоставяне на обезпечение. Според ищеца клаузата противоречи на добрите нрави, заобикаля разпоредбите на ЗПК, представлява неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП и не е индивидуално уговорена. Ищецът сочи, че действителният ГПР надвишава законово допустимия размер, а посочването на по-нисък ГПР представлява заблуждаваща търговска практика. Позовава се на практика на националните съдилища и Съда на ЕС, според която подобни разходи следва да бъдат включени в ГПР. Счита договора за недействителен и че дължи връщане само на чистата стойност. Сочи, че потребителят е заплатил 1 974,10 лв. (1 009,34 евро), т. е. 140,14 евро над чистата стойност, поради което тази сума е дадена от него без основание.

Иска да бъде признато за установено, че процесният договор за кредит е недействителен в цялост поради противоречието му със закона (неточно посочен в него ГПР) и осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 140,14 евро, като платена без основание (по недействителен договор), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Претендира разноски.

В преклузивния срок по чл. 131 от ГПК ответникът, чрез адвокат Х. М., е подал отговор на исковата молба. Оспорва изцяло исковете като неоснователни. Поддържа, че договорът за потребителски кредит е валиден, сключен е при спазване на изискванията на ЗПК и ЗПФУР и съдържа всички задължителни реквизити, включително правилно изчислен ГПР.

Твърди, че преди сключването на договора ищецът е получил Стандартен европейски формуляр, бил е запознат с всички условия и сам е избрал параметрите на кредита. Според ответника неустойката не представлява разход по кредита и не следва да се включва в ГПР, тъй като е дължима само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което съответствало на чл. 19 от ЗПК и Директива 2008/48/ЕО. Изрично сочи, че неустойката не е включена в изчисляването на ГПР. Посочва, че в договора и погасителния план ясно са разграничени главницата, лихвата и евентуалната неустойка, както и че потребителят е бил предварително информиран за всички възможни задължения. Ответникът поддържа, че клаузата за неустойка е действителна, индивидуално договорена и не противоречи на добрите нрави или на разпоредбите на ЗЗП. Излага, че предоставянето на обезпечение е допустима практика при потребителското кредитиране, а неустойката има обезщетителен характер и е уговорена като санкция при неизпълнение. Твърди, че ищецът е разполагал с възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или да предложи друго обезпечение, но не се е възползвал от тези възможности. Оспорва твърденията за неравноправност на клаузите и заблуждаваща търговска практика, като поддържа, че договорът е ясен и позволява на потребителя да прецени 2 икономическите последици от сключването му. По предявения осъдителен иск ответникът признава получаването на претендираната сума, но счита, че я е получил на валидно правно основание, тъй като договорът и клаузата за неустойка са действителни.

Иска исковете да бъдат отхвърлени.

Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява. Преди него от адвоката му е подадена молба, с която предявените искове се поддържат. Към нея се представя списък на разноски. За ответника не се явява представител. Преди заседанието от адвоката му е подадена писмена молба, с която отговорът се поддържа. Настоява, че възнаграждението за адвокат на ищеца не следва да се определя поотделно за всеки от съединените искове, а върху общия материален интерес, като евентуално прави възражение за прекомерност с искане за намаляване на сумата.

Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, относимите доказателства събрани по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Събраните по делото доказателства са писмени.

От фактическа страна се установява, че страните са в облигационно правоотношение от 15.11.2024 г., когато е сключен Договор за потребителски кредит с № 1187098 между „Сити Кеш“ ООД, като кредитор и Л. Л. Л., като кредитополучател.

По делото няма спор, че посоченият в договора кредитодател е регистриран като финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, което определя дружеството и като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Отпуснатият заем на ищеца като физическо лице пък представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и същият има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

При извършен анализ на съдържанието на договора, настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято правна регламентация се съдържа в Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК и в Закона за защита на потребителите.

След подробен прочит на съдържанието на процесния договор за потребителски кредит се установява, че същият е сключен при предварително определени от страна на кредитодателя договорни клаузи. Представеният договор е бланков, от което следва, че той не е бил предмет на предварително договаряне между страните. Договорът, макар и определен като индивидуален, всъщност е сключен при общи условия и не е налице индивидуално уговаряне на неговите условия. Видно от договора, 3 финансовата институция е посочила абсолютни стойности на лихвения процент по кредита, годишен процент на разходите и годишното му оскъпяване. Това налага извод, че кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Именно поради това, съдът има правото и задължението да извърши преценка за наличие както на неравноправни и нищожни клаузи, така и да съобрази хипотезите, в които това води до нищожност на целия договор.

От представения по делото договор за потребителски кредит и погасителен план към него, се установява, че:

Отпуснатата заемна сума, съгласно чл. 3, ал. 2, т. 1 от договора, е в размер на 1 700 лв./869,20 евро, с част от която съгласно чл. 3, ал. 7, т. 1 е рефинансиран друг договор за кредит, възлизащ на 792,55 лв., като страните не спорят, че остатъкът от 907,45 лв. съгласно т. 4 е изплатен на ищеца.

Предвидена е и договорна лихва в общ размер на 861,26 лв. (440,35 евро), видно от погасителния план, добавена към всяка вноска, с различен размер през отделните месеци, с която общата стойност на плащанията, съгласно чл. 3, ал. 2, т. 10 от договора, е в размер на 2 561,26 лв./1 309,55 евро.

Освен това съгласно чл. 6 от процесния договор, кредитополучателят се задължава в срок до два дни от сключване на договора да обезпечи вземанията по кредита чрез банкова гаранция и/или осигуряването на поръчител, следващ да отговаря на множество условия, по договора, като при неизпълнение на това задължение на основание чл. 18, ал. 1 от договора той дължи неустойка в размер на 3 270,74 лв. (1 672,30 евро), която следва да се заплаща разсрочено на падежа на всяка месечна вноска.

Т а к а , общото задължение по кредита включващо главница, договорна лихва и неустойка, съгласно погасителния план към договора, възлиза на сумата от 5 832,00 лв./2 981,85 евро.

Според договора кредитополучателят се е задължил да върне общата парична сума на 18 вноски за срок от 18 месеца.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК.

Разпоредбата на чл. 21 от ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна. Според изричната разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за кредит е недействителен когато при сключването му са нарушени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и, ал. 2 и чл.

12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК. В чл. 24 от ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се прилагат и чл. 143-148 от ЗЗП.

При преценка на действителността на процесния договор, съдът намира, че същият не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради следното:

4

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Използваният съюз „и“ означава, че тези две изисквания следва да са кумулативно и коректно посочени, като неспазването дори само на едно от тях води до последиците предвидени в закона за недействителност. Целта на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с договора за кредит, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

В ГПР е необходимо да бъдат описани всички разходи, които длъжникът трябва да заплати. Той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, включително тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 от ЗПК).

В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, 9 -и състав, също е прието, че в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят, а годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение.

В случая процесният договор за кредит формално отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е налице посочване на ГПР и общата дължима сума по кредита.

Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е определен в чл. 3, ал. 2, т. 4 от договора на 63.26 %. Този размер на ГПР обаче не отразява реалния такъв.

Получаването на кредита при предлаганите условия в случая включва заплащането на неустойка за непредоставено обезпечение. Следователно неустойката за непредоставено обезпечение представлява разход за потребителя по кредита, поради което попада в обхвата на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по чл. 19, ал. 1 от ЗПК.