Решение № 4563 от 15.12.2025, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 4563 гр. Варна, 15.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря ИВ. Ат. Атанасова като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20253110106509 по описа за 2025 година

Производството е образувано по подадена искова молба от М. С. Т., ЕГН **********, представлявана от адвокат Д., с която срещу „СКАЙ ФУД СЪРВИСИЗ" ООД, ЕИК 103755368, е предявен осъдителен иск за ОСЪЖДАНЕ на ответника да заплати на ищцата сумата от 9 672 лв. (девет хиляди шестстотин седемдесет и два лева), представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след като ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, на основание чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 19.05.2025 г., до окончателното изплащане на обезщетението.

В исковата молба ищцата М. С. Т. твърди, че по силата на трудов договор от 01.05.2002 г. е работила при ответника на длъжност „Организатор кетъринг". Съгласно последното допълнително споразумение, основното трудово възнаграждение е било в размер на 1 300 лв., с допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит в размер на 312 лв., формиращи брутно трудово възнаграждение в размер на 1 612 лв. Трудовото правоотношение е прекратено на 12.04.2024 г. на основание чл. 325, ал. 1, т.

1 от КТ, като към този момент вече е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е упражнила на 17.07.2019 г. Поради това твърди, че се дължи обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на шест брутни трудови възнаграждения, възлизащо на 9 672 лв. Твърди, че до момента обезщетението не е изплатено. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба и уточнителна молба, в които не оспорва, че за ищцата са налице 1 условията на чл. 222, ал. 3 от КТ за изплащане на обезщетение в размер на 6 брутни работни заплати, нито размера на брутната работна заплата от 1 612 лв. Твърди обаче, че на 30.06.2025 г. е превел на ищцата сумата от 9 672 лв., с което главният иск е станал неоснователен. С отговора и уточнението ответникът прави възражение за прихващане на претендираната от ищцата законна лихва за периода от 19.05.2025 г. до датата на плащането (30.06.2025 г.) в размер на 157,46 лв., срещу свое вземане към ищцата в размер на 1 086 лв., представляващо недължимо платено брутно трудово възнаграждение за месец март 2024 г., тъй като през този месец ищцата е била в неплатен отпуск от 01.03.2024 г. до 12.03.2024 г. и не се е явявала на работа до края на месеца.

В съдебно заседание на 21.11.2025 г. адвокат Д., в качеството си на процесуален представител на ищцата, поддържа исковата молба. Уточнява, че исковата претенция е за сумата от 9 672 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 222, ал. 3 КТ, формирана на база брутното трудово възнаграждение на ищцата от 1 612 лв. за последния обработен месец, умножено по шест. Потвърждава, че на 30.06.2024 г. ответникът е превел по банкова сметка на доверителката претендираната сума, с която е погасена главницата, но не е погасена законната лихва. Оспорва възражението за прихващане, като посочва, че с представения с отговора на исковата молба фиш за заплати ответникът е начислил във ведомост за заплати за месец март 2024 г. работни дни от ищцата, както и основно трудово възнаграждение за обработените дни, поради което твърдението, че доверителката не е била на работа, не се установява от представените неизгодни за ответника писмени доказателства. След приканване към спогодба адвокат Д. заявява, че оттегля претенцията за заплащане на законна лихва от 157,46 лв.

Процесуалният представител на ответника адв. П., заявява, че не поддържа направеното възражение за прихващане и няма да ангажира доказателства в тази насока. По разноските заявява, че те са прекомерни с оглед конкретния случай. Сочи, че Наредбата за определяне на минималните възнаграждения не е обвързваща за съда. Освен това конкретният спор е един от три идентични срещу същия ответник, водени от колегата, като спорът приключва без ангажиране на експертизи или гласни доказателства, а исковата молба е "копи пейст" с исковите молби по другите дела. По отношение на изхода на делото адвокат П. заявява, че счита, че производството следва да бъде прекратено при извършено плащане на главницата, тъй като правният интерес на ищцата е отпаднал в хода на делото, като правният интерес е процесуална предпоставка, за което съдът следи в целия ход на делото, и при отпадане на интереса производството следва да бъде прекратено. Сочи в този смисъл Решение № 197 от 14.07.2025 г. по дело № 1251/2024 г. на ВКС, както и Определение № 2733 от 25.10.2024 г. на Софийски апелативен съд по в.ч.гр.д. № 1766/2024 г. Излага, че ако съдът прецени, че трябва да се произнесе по същество, моли да отхвърли иска поради погасяване на вземането, без присъждане на разноски в тежест на ответника, който не е станал причина за завеждане на делото. Посочва, че безспорно е, че при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст служител, който прекратява трудовия си договор, има право на претендираното обезщетение, 2 но обстоятелството на придобито право на пенсия се установява с разпореждане на орган в системата на НОИ и е извън компетентността на работодателя да прецени има или няма уволненият служител право на пенсия.

Възрастта се констатира лесно, но какъв трудов стаж би бил признат за осигурителен е в компетентността на органите на НОИ. Сочи, че в първия момент, в който ответникът е получил доказателство за придобито от ищцата право на пенсия, той е заплатил сумата доброволно.

С Определение, постановено в съдебното заседание на 21.11.2025 г., на основание чл. 232 от ГПК съдът е прекратил производството по настоящото гражданско дело № 6509/2025 г. на ВРС в частта, в която се иска присъждане на законна лихва, на основание чл. 232 от ГПК, както и в частта, с която е прието за съвместно разглеждане възражение за прихващане, на основание чл.

232 от ГПК.

Настоящият състав на съда, въз основа на твърденията и възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, формира следните фактически и правни изводи:

Предявен е осъдителен иск за заплащане на обезщетение при пенсиониране с правно основание чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда.

Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест ищцата е следвало да докаже, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, прекратено на годно правно основание, че към момента на прекратяването му е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, че е работила при същия работодател през последните 10 години от трудовия си стаж, както и размера на претендираното обезщетение.

Ответникът е следвало да докаже, че е изпълнил задължението си да заплати обезщетението.

Прието за безспорно между страните, че ищцата е работила при ответника на посочената длъжност до 12.04.2024 г., след което трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ. Не се оспорва, че ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 17.07.2019 г., като към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е имала право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Не се оспорва и размерът на брутното трудово възнаграждение от 1 612 лв., респективно размерът на обезщетението от 9 672 лв.

От представените по делото писмени доказателства се установява по безспорен начин, че ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Това обстоятелство се установява от приложеното Разпореждане № ********** и Удостоверение за декларирани данни.

Установява се също, че ищцата е работила при ответника по трудов договор от 01.05.2002 г. до 12.04.2024 г., т.е. над 10 години при един и същи работодател, като към момента на прекратяване на трудовото правоотношение е била пенсионер.

Ответникът не оспорва, че не е изплатил на ищцата обезщетението при настъпване на неговия падеж. В отговора на исковата молба и в съдебното заседание обаче ответникът твърди и представя доказателства, че е заплатил 3 претендираната сума от 9 672 лв. в хода на процеса, а именно на 30.06.2025 г.

Този факт се потвърждава от изявлението на процесуалния представител на ищцата в съдебното заседание и не се оспорва от последната.

По въпроса за наличието на правен интерес и необходимостта от произнасяне по същество:

Процесуалният представител на ответника е релевирал възражение, че производството следва да бъде прекратено при извършено плащане на главницата, тъй като правният интерес на ищцата е отпаднал в хода на делото.

Съдът намира това възражение за неоснователно по следните съображения.

Правният интерес по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ГПК е процесуална предпоставка за допустимостта на иска, за наличието на която съдът следи служебно през цялото производство. Правният интерес има три измерения – практическо (необходимостта от съдебна защита), правно (защитата да се търси по исков, а не по друг ред) и актуално (да е налице към момента на предявяване на иска). Липсата на правен интерес води до недопустимост на иска и до прекратяване на производството.

В настоящия случай към момента на предявяване на иска на 19.05.2025 г. несъмнено е налице правен интерес на ищцата да предяви иск за осъждане на ответника да заплати обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като въпреки настъпването на падежа на задължението ответникът не е изпълнил своето задължение доброволно. Обстоятелството, че ответникът е заплатил дължимата сума едва на 30.06.2025 г., т.е. след подаване на исковата молба и в рамките на срока за отговор по чл. 131 от ГПК, не води до отпадане на правния интерес на ищцата от постановяване на решение по същество на спора.

Съгласно константната практика на Върховния касационен съд, когато ответникът изпълни задължението си за плащане след предявяването на иска, но преди приключване на устните състезания, това не води до отпадане на правния интерес, а до промяна във фактическата обстановка, която съдът следва да отчете при постановяване на решението си. Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът взема предвид само онези факти, които са настъпили след предявяването на иска, ако са от значение за спорното право.

Плащането на дължимата сума в хода на процеса е именно такъв факт, който е от значение за спорното право, но не води до прекратяване на производството, а до отхвърляне на иска като станал неоснователен поради погасяване на вземането чрез плащане.

Правният интерес на ищцата да получи решение по същество на спора е налице, независимо от извършеното плащане в хода на процеса. Този интерес се изразява преди всичко в необходимостта от установяване на обстоятелството, че вземането е съществувало и е било дължимо към момента на предявяване на иска, както и в правото на ищцата да получи възстановяване на направените разноски за защита на правата си в съдебното производство. Следователно при установената фактическа обстановка съдът следва да постанови решение по същество, като отхвърли иска поради настъпилото плащане в хода на процеса, което е погасило вземането, но 4 същевременно следва да се произнесе и по въпроса за разноските, които са направени от ищцата за защита на правата си.

Установява се от събраните по делото доказателства, че между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, прекратено на годно правно основание. Ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди прекратяването на трудовото правоотношение и е работила при същия работодател повече от 10 години. При тези обстоятелства ищцата има право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, което възлиза на 9 672 лв. Това обстоятелство не се оспорва от ответника.

Сумата в размер от 9 672 лв. е заплатена от ответника по банкова сметка на ищцата на 30.06.2025 г., т.е. в хода на съдебното производство. Този факт не се оспорва от ищцата, като нейният процесуален представител изрично е потвърдил, че главницата е била платена, но не и законната лихва. След като обаче ищцата е оттеглила претенцията за законна лихва, производството по тази част е прекратено с определение по чл. 232 от ГПК. Тя е в точния размер на претендираното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, поради което е погасила напълно задължението на ответника. Съдът е длъжен да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. След като е установено, че вземането е било дължимо към момента на предявяване на иска, но впоследствие е било погасено чрез плащане, съдът следва да отхвърли иска като станал неоснователен поради настъпилото погасяване.