Решение № 6234 от 23.08.2019, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр.София, 23.08.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четвърти октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Елена Иванова

ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева мл.с. Кристиян Трендафилов при секретаря Валентина Илиева и в присъствието на прокурора ........................... като разгледа докладваното от съдията в.гр.дело N: 397 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 09.03.2017 г., постановено по гр.д.№ 19 762/2016 г. по описа на СРС, I ГО, 51 състав е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, че „Н.И.О.“ ЕООД, ЕИК *******дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******сумата 1 700,74 лева – стойността на ползвана без основание топлинна енергия за периода: от м.01.2013 г. до м.04.2015 г. в топлоснабден имот – апартамент № 7, находящ се в гр.София, ул.”*******, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.02.2016 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 7 980/2016 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, поправена с разпореждане от 13.09.2016 г., като в останалата чу част до пълния предявен размер от 1 718,16 лева искът е отхвърлен.

Със същия съдебен акт е отхвърлен и предявеният от „Т.С.“

ЕАД сре-щу ответника „Н.И.О.“

ЕООД иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че „Независимо Инженерно Обс-лужване“ ЕООД дължи на ищеца сумата 312,19 лева – лихва за забава за периода: 28.02.2013 г. – 20.02.2016 г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 7 980/2016 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав, поправена с разпореждане от 13.09. 2016 г.; „Н.И.О.“ ЕООД е осъдено да заплати на „Т.С.“

ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 476,44 лева – разноски за исковото произ-водство и 282,15 лева – разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на „Н.И.О.“ ЕООД на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 61,04 лева – разноски за исковото производство.

Така постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен искът му по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, е обжалвано от ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Производството е образувано и по въззивна жалба на „Независимо Инженерно Обслуж-ване“ ЕООД, подадена срещу решението от 09.03.2017 г. – в частта, в която е уважен предяве-ният срещу него иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД.

Жалбоподателят

– ищец „Т.С.“ ЕАД, *** твърди, че в обжалвана-та част решението е неправилно и постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа, че с Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди се регламентират отно-шенията между него и ответното дружество; че разпоредбата на чл.32, ал.1 от тях предвижда, че дължимите суми за топлинна енергия се заплащат в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като с изтичането на този срок потребителят изпада в забава. Сочи и че СРС е определил размера на задължението на основание чл.162 ГПК, доколкото всички останали обстоятелства не са спорни; че в случая е допусната счетоводна експертиза за определяне на задължението за периода, чието заключение е прието от съда и не е оспорено от страните.

Моли въззивния съд да отмени решението в атакуваната от него част и да постанови друго такова, с което уважи предявения иск относно лихвата за забава. Претендира присъждане-то на разноски по делото.

В подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор „Н.И.О.“ ЕООД оспорва жалбата на „Т. С.“ ЕАД, като навежда доводи за неоснователност на същата.

Жалбоподателят

– ответник „Н.И.О.“ ЕООД, *** поддържа, че в атакуваната от него част първоинстанционното решение е неправилно, необос-новано, незаконосъобразно и несправедливо. Сочи, че в същото съдът е приел, че дружеството е собственик на процесния имот, приел е изготвена по делото техническа експертиза, като е установил, че за процесния период ищецът е доставил топлинна енергия за имота и че не било спорно, че между тях съществували договорни правоотношения. Жалбоподателят оспорва последните два извода на съда, изложени в този акт: че между него и ищеца има облигационно правоотношение и че въззиваемият е доставял топлинна енергия. Релевира съображения, че между страните няма сключен писмен договор съгласно изискването на чл.149, ал.1, т.3 ЗЕ; че за да е потребител на топлинна енергия за стопански нужди и за да е възникнало валидно обли-гационното правоотношение между него и ищеца трябва е необходимо да има сключен писмен договор. Твърди, че топлофикационното дружество е било длъжно да докаже наличието на такъв, извършването на доставка, ползването на топлинна енергия от ответника, както и размера на задължението за процесния период, а тези обстоятелства не са доказани.

Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от него част и да постанови друго, с което да отхвърли иска по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД, като му се присъдят направените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК „Т.С.“ ЕАД не е депозирала отговор на жалбата на дружеството- ответник и не е взела становище по нея.

Третото лице помагач-помагач на страната на ищеца „Б.Б.“ ООД не е взело становище по жалбите.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл.235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районният съд е сезиран с искове по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба ищецът „Т.С.“ ЕАД, *** твърди, че е депози-рал заявление за издаване на заповед за изпълнени срещу ответника „Н.И.О.“ ЕООД, което е уважено, като срещу издадената заповед за изпълнение ответникът е подал възражение в срока по чл.414 ГПК. Поддържа, че ответникът е ползвал топлинна енергия за топлоснабден имот: ап.7, находящ се в гр.София, ул.„*******“ за периода: от м.01.2013 г. до м.04.2015 г. на стойност 1718,16 лева; че на основание пар.1, т.43 от ДР на ЗЕ потребител на топлинна енергия за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, клима-тизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди за стопански нужди. За исковия период са били в сила общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Топло-фикация София“ ЕАД на потребители в гр.София, като съгласно чл.40, ал.1 от тях купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплатят стойността й в срок до 20 число на месеца, следващ този на доставката след получаване на данъчна фактура. Излага доводи, че между него и ответ-ника не е сключен писмен договор да продажба на топлинна енергия съгласно чл.149, ал.1 ,т.3 ЗЕ; че въпреки отправените му покани от страна на ищеца да сключат такъв договор, ответникът не е предприел каквито и да било действия в тази насока. Сочи, че „Н.И.О.“ ЕООД като собственик на топлоснабдения имот е ползвал топлинна енергия за него и като не я е заплащал неоснователно се е обогатил за сметка на дружеството, поради това претендира паричната равностойност на онова, с което ответникът се е обогатил за сметка на „Т.С.“ ЕАД, до размера на обедняването. Моли съда да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 1 718,16 лева – стойност на ползваната топлинна енергия за периода от м.01.2013 г. до м.04.2015 г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 15.02. 2016 г. до окончателното й изплащане, както и лихва за забава върху главницата в размер на 312,19 лева за периода: 28.02.2013 г. – 20.02.2016 г. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът

„Н.И.О.“ ЕООД, *** в депозирания в срока по мл.131, ал.1 ГПК писмен отговор, оспорва исковете, като неоснователни. Оспорва твър-дението, че е ползвал топлинна енергия през исковия период, както и такава да му е доставяна от ищеца, че е ползвател на имота, за който се претендират сумите, както и че е ползвател на имота в сграда-етажна собственост и че дължи претендираните суми, съотв. че между него и ищеца има облигационно правоотношение. Твърди, че не е сключвал писмен договор с „Топлофикация Со-фия“ ЕАД. Оспорва приложената към исковата молба покана за сключване на договор и прило-жената обратна разписка, като поддържа, че не я е получавал, а е получавал единствено фактури за начислена топлинна енергия. Оспорва представеното извлечение от сметки, за което сочи, че е частен документ и е неотносимо към спора, като се позовава на чл.182 ГПК и чл.55 ТЗ. Релевира доводи, че в представения протокол за общо събрание на собствениците на етажната собственост дружеството не фигурира; оспорва приложения нот.акт № 182/2004 г., като твърди, че копието е изготвено с оглед целите на производството, а дори да се приемело, че е собственик на процес-ния имот, това не го прави потребител на топлинна енергия. Позовава се на чл.13 от Директива 2006/32/ЕО.

Не се спори, а и видно от представените по делото доказателства, както и приложеното ч.гр.д.№ 12 526/2017 г. на СРС, е, че ищецът „Т.С.“ ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК срещу „Н.И.О.“ ЕООД за исковите суми, което е уважено.

С решение на общото събрание на етажната собственост на ул.„*******, гр.София по протокол от 28.08.2002 г. е взето решение за сключване на договор за извършване на дяловото разпределение с третото лице помагач, сключен на 19.09.2002 г.

Съгласно необорените от „Н.И.О.“ ЕООД данни на нот.акт № 182/25.08.2004 г., т.І, рег.№ 2664, дело № 153/2004 г. на нотариус А.П., това дружество е придобил правото на собственост върху процесния топлоснабден имот на основание договор за покупко-продажба, находящ се в сградата на ул.„*******.

По делото са представени Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2008 г. и 2014 г.

Като доказателства по делото са приети и представени от третото лице-помагач писмени документи за главен отчет, отнасящи се за процесния имот за исковия период, подписани от „Н.И.О.“ ЕООД, които не са оспорени в процеса. От документи за дялово разпределение е видно, че ответникът е ползвал топлинна енергия за процесния имот.

За изясняване на делото от фактическа страна е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза, чието заключение съдът възприема като компетентно и безпристрастно изготвено. От последното се установява, че за имота е начислявана топлинната енергия за 2 бр. ИРРО, монтирани върху отоплителни тела за периода: 01.01.2013 г. до 30.04.2013 г. За периода 01.11.2013 г. до 30.04.2015 г. няма начислена топлинна енергия за отопление на имота, тъй като отчетите на ИРРО са нула. За процесния периода топлинната енергия отдадена от сградната инсталация е изчислявана въз основа на пълния отопляем обем на имота от 149 куб.м. За исковия период топлинна енергия за БГВ е начислявана за 2 бр. потребители при норма на разход 0,140 куб.м. за 1 потребител за едно денонощие. В заключението е посочено и че за процесния период дяловото разпределение е извършвано съобразно действащата нормативна уредба, както и че дължимата сума за консумираната топлинна енергия е 1 700,74 лева.

Изслушана е и съдебно-счетоводна експертиза, която е посочила, че претендираната сума не е заплатена на ищеца, както и че съгласно счетоводните данни на ищеца дължимата се сума е на стойност 1 718,56 лева. Обоснован е извод и че лихвата за забава върху тази сума за заявения период възлиза на 316,84 лева.

Пред въззивния съд нови доказателства не са ангажирани.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че пред-мет на въззивно разглеждане са искове по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени при условията на обективно кумулативно съединяване. Искът по чл.422 ГПК е специален положителен установителен иск. С него разпо-лага кредиторът, чието вземане в заповедното производство е оспорено от длъжника. С предявя-ването му кредиторът търси защита за вземането си като със сила на пресъдено нещо се признае съществуването му. Правният интерес от заявяването му в съда е наличието на възражение по реда на чл.414 ГПК от длъжника. Искът по чл.422 ГПК има за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително изпълнение.