Решение № 491 от 10.04.2023, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 491 гр. ***, 10.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ана Ив. И. при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Ана Ив. И. Гражданско дело № 20224430105242 по описа за 2022 година

Предявен е от М. А. П., ЕГН:**********, с адрес в гр. ***, ул. "***" № 84, ет.2, ап.4 срещу Сити Кеш” ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: в гр. София, ул. „Славянска“, № 29, ет. 7, представлявано от Н.П.П. искове с правно основание чл. 23 ЗПК, във връзка с чл. 22 ЗПК, чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за прогласяване на недействителността на Договор за паричен заем кредирект от 06.12.2021 г., като противоречащ на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2080,44 лева, от които неустойка в размер на 2079,44 лева и договорна лихва в размер на 1 лев.

В обстоятелствената част на исковата молба излага, че страните са сключили договор на 06.12.2021г., по силата на който е усвоена главница в размер на 1800 лв., със срок на издължаване на кредита - 18 месеца, при лихвен процент в размер на 40.05 % и Годишен процент на разходите в размер на 48.27%. Сочи, че съгласно чл. 6.1 от договора, потребителят е задължен в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение под формата на поръчител или банкова гаранция, отговарящи на кумулативно изброените условия в чл. 33, ал. 1 от ОУ. Твърди, че в случай че такива не бъдат осигурени, в чл. 6.2 от договора се предвижда неустойка за кредитополучателя в размер на 3651.12 лв., като заплащането на същата е разсрочено към погасителните вноски по кредита видно от клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем. Излага, че в резултат на това за усвоена главница в размер от 1 800 лв., от кредитополучателя се изисква да заплати 622.88 лв. лихва, 3651.12 лв. неустойка и 1800 лв. главница или общо 6074 лв.

Сочи, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на 1 договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Твърди, че сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Излага, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила, а имнено:1. клаузите на чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, води до извод, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка (Решение № 1416 от 27.04.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 4027/2021 г.; Решение № 260377 от 13.12.2021 г. на РС - Асеновград по гр. д. Пя 342/2020 г.). Сочи, че изискванията, които клаузата на чл. 33, ал. 1 от ОУ възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (1800 лв.). Твърди, че предвид това е необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Излага, че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от кредитополучателя, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка”. Сочи, че кредиторът не включва "неустойката" към договорната лихва дължима по кредита (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК) и към годишния процент на разходите (ГПР) (в нарушение на чл. 11, ал. 1, т, 10 от ЗПК), като този начин заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно, сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Твърди, че нито изисканото поръчителство, нито банковата гаранция съставляват обезпечение само по себе си по смисъла на закона. Излага, че в първата хипотеза вероятно се има предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника, поради което няма как заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.

Сочи, че сключването на договор за банкова гаранция не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата му не е посочена в глава VII от ЗЗД. Твърди, че недействителността на процесния договор поради нарушаване на изискванията на чл. II, ал. 1, т. 9 и т.10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. Излага, че в договора кредиторът е посочил като абсолютни стойности 2 на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Навежда доводи, че съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Сочи, че в процесния случай предвидената неустойка е сигурен разход за потребителя и е известен на кредитора към датата на сключване на договор и като такъв е следвало да бъде включен при изчислението на ГПР. Счита, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1 ЗПК и незаконосъобразно не е включил предвидената неустойка в размера на ГПР. Твърди, че при условие, че същата е била включена, действителният размер на ГПР би възлизал на повече от 150%. Поради изложеното счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. Излага, че с тези си действия кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест за длъжника. Сочи, че всички приложими към сключването, изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. Сочи, че, че приложимото национално законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23 Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Твърди, че неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните конкуренти. Излага, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя. Сочи, че обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на база изискванията на единна формула, залегнала в самата директива, поради което същата има и нормативно значение.Твърди, че процесните такси 3 безспорно попадат в изискванията на директивата, тъй като те са предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при тези условия и са предварително заложени, поради което и размерът им следва да се включи в общия размер на разходите и от там в ГПР. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, и ал.2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС.

Излага, че договорът за паричен заем е нищожен и на друго основание, а именно тъй като клаузата за заплащане на договорна лихва накърнява „добрите нрави“.Сочи, че трайно в практиката се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Твърди, че в настоящия случай в договора е предвидена лихва в размер на 40.05% годишно, който размер надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото. Излага, че процесната клауза на договора, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което същата се явява нищожна. Сочи, че именно поради това нищожните уговорки не произвеждат никакво действие и следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по процесния договор. Счита, че в процесния случай се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен процент от разходите, надвишаващ изискването на чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че съгласно специфичната защита, предоставена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК при неспазване на императивните изисквания към договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, след които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.

Счита, че клаузата за заплащане на неустойка по процесния договор нарушава изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Излага, че посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Сочи, че тя подвежда потребителя относно спазването на забраната начл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.Твърди, че клаузата за заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение по Договора е нищожна и самостоятелно основание - чл. 21, ал. 1 от ЗПК, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Излага, че така въведените 4 изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция, поръчителство от определено от кредитодателя дружество или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях) и срока за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Сочи, че непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Твърди, че в случая е предвидената неустойка води до скрито оскъпяване на кредита и включено по този начин към погасителните вноски, тази сума се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Излага, че договорът за потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, съгласно която в договора следва да се съдържа приложимия лихвен процент на ден при отказ от кредит, какъвто лихвен процент не се съдържа в процесния договор. Поради изложеното намира, че договора за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 и т. 20 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Излага, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.