Решение № 6061 от 27.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6061 гр. София, 27.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Биляна Симчева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Биляна Симчева Въззивно гражданско дело № 20221100512155 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20000490/05.01.2022 г., постановено по гр. дело № 49671/2019 г. по описа на СРС, ГО, 118 с-в /поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 20018702/06.03.2022 г./, е уважен предявеният от “В.Т.****” ЕООД иск по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответникът “Ф.Т.” ООД дължи сумата от 11000 лева, представляваща невърната част от цена, платена на неосъществено основание - договор за покупко-продажба на влекач, марка “MAN” и полуремарке с марка “KOEGEL”, ведно със законната лихва, считано от 12.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 22.04.2019 г. по ч.гр.д. № 14341/2019 г. на СРС.

Със същото решение е отхвърлен като неоснователен предявеният в условията на евентуалност насрещен иск от ответника “Ф.Т.” ООД срещу ищеца “В.Т.****” ЕООД с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 323 ТЗ за заплащане на сумата от 1000 лева /частичен иск от претенция в общ размер на 12000 лева/, ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба /13.01.2020 г./ до окончателното изплащане на сумата, представляваща част от разликата в цената по договор за продажба на влекач марка „MAN“, модел TGH 18.480, рама №WMA 06XZZ39M543327, година на производство 2009 г. и цената по заместваща сделка, сключена на 15.10.2018 г. с “ДТС К.” ЕООД, ЕИК ****.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е подадена въззивна 1 жалба от ответника по първоначалния иск и ищеца по предявения насрещен иск - “Ф.Т.” ООД с аргументи за недопустимост на решението като постановено по непредявен иск - сочи, че исковата молба е заявен осъдителен петитум, а с решението е разгледан установителен иск.

В условията на евентуалност се излагат подробни аргументи за неправилност на постановеното съдебно решение с искане за неговата отмяна. Въззивникът сочи, че неправилно съдът е достигнал до извод, че страните в производството не са били обвързани от валиден договор за покупко-продажба на влекач и ремарке, които ответникът се е задължил да закупи и достави от Германия по искане на ищеца, а е приел, че отношенията им са имали единствено организационен, предварителен характер. Намира, че от събраните по делото доказателства безспорно се доказва наличието на договорна връзка между страните, както и параметрите на задълженията на двете страни, в това число размерът на придобивната цена на МПС-тата. Не оспорва обстоятелствата, че ищецът е платил авансово част от цената за придобиването на влекача и ремаркето, но счита, че поради виновно неизпълнение на поетите от ищеца задължения да заплати остатъка от пълно уговорената цена в разумен срок /11 месеца/, ответникът е развалил едностранно договора, като има право на обезщетение за вредите, които е понесъл вследствие на неизпълнението, изразяващи се в разликата между цената, по която е трябвало да продаде превозните средства на ищеца и тази, по която ги е продал на трето за спора лице. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че такива вреди не е доказано да се понесени, поради което погрешно не е уважил направеното възражение за прихващане, както и предявеният в условията на евентуалност /при вътрешно процесуално условие “ако възражението за прихващане бъде отхвърлено/ насрещен иск за сумата от 1000 лева /частичен иск от претенция с общ размер на 12000 лева/, основаваща се на същите твърдения за сключена заместваща сделка с пониска продажна цена. Претендира разноски за заплатена държавна такса във въззивното производство.

Ответникът по жалбата - ищец в производството по първоначалния иск “В.Т.****” ЕООД не подава отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито по делото съдебно заседание прави уточнение на петитума на исковата молба, излага съображения за правилност на първоинстанционното решение с искане за неговото потвърждаване и присъждане на разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и твърденията на страните, приема от фактическа страна следното:

Съдът е сезиран с иск по реда на чл. 422 ГПК. Ищецът претендира дължимостта на сумата от 11000 лева - явяваща се невърната в цялост авансова вноска в общ размер на 12000 лева по развален договор с ответника.

Така предявеният иск намира своето правно основание в чл. 55, ал. 1, т. 3 ЗЗД - възстановяване на суми, платени на отпаднало основание.

Безспорно е между страните, че същите са сключили устен договор, по силата на който ответникът се задължил да закупи и внесе от Германия в 2

България влекач марка „MAN“ и полуремарке марка “KOEGEL”, които да бъдат закупени от ищеца с договор за покупко-продажба след транспортирането им в България.

Установява се от представените писмени документи и от приетата по делото съдебно-оценителна експертиза, че ответникът е придобил собствеността върху влекач с марка “MAN”, модел TGХ 18.480, рама №WMA06XZZ39M543327 и полуремарке марка KOEGEL, модел SVKT24, C., рама №WK0SVKT2410281005 от немско дружество - Д.Т. Гмбх.

Установява от представените по делото писмени документи /платежно нареждане от 22.12.2017 г./, а и не се оспорва в жалбата, че ищецът е платил по сметка на ответното дружество сумата от 10000 лева с основание “авансово плащане на камион “MAN”. Не се оспорва във въззивната жалба и обстоятелството, че ищецът е платил в брой сумата от 2000 лева, за която към исковата молба е приложено издадено от ответника кредитно известие към фактура с дата 12.10.2017 г. с основание “авансово плащане по оферта 17498”.

Безспорно е между страните по делото и обстоятелството, че докараните в България превозни средства имат следните индивидуализиращи белези: влекач с марка “MAN”, модел TGХ 18.480, рама №WMA06XZZ39M543327 и полуремарке марка KOEGEL, модел SVKT24, рама №WK0SVKT2410281005.

Спорен между страните в производството по делото пред първата инстанция е въпросът какъв е бил размерът на договорената цена, като ищецът в исковата молба твърди, че постигната уговорка е била за сумата от 14000 евро за влекача и сумата от 6000 евро за ремаркето, а ответникът счита, че цената на превозните средства е била 37000 лева без ДДС за влекача и 18990 лева без ДДС за ремаркето.

Страните не спорят, че ответникът е изпратил по имейл до ищеца изявление от 18.09.2018 г. за разваляне на сключения между тях договор, в което се съдържа признание за получено авансово плащане и твърдение, че договорът се разваля поради неплащане на пълно уговорената цена по сделката в разумен срок. И двете страни представят разпечатка от получения имейл към исковата молба, респективно към отговора си.

Установява, се също така, че на 21.02.2019 г. ищецът на свой ред е изпратил нотариална покана до ответника, в която се сочи, че поради отпаднал интерес от реално изпълнение на договорното задължение за доставяне на влекач “MAN” и ремарке “KOEGEL” в срок повече от една година, ищецът разваля договора и претендира обратно платената авансово сума от 12000 лева. Изрично е посочено, че платеният аванс е разпределен както следва: 10000 лева за влекач “МАН” по оферта № 17390 за сумата от 37000 лева и 2000 лева за ремарке “KOEGEL” по оферта № 18498 за сумата от 18000 лева.

За установяване на спорното обстоятелство относно постигната договорка между страните за цената на процесните превозни средства, по делото са събрани писмени и гласни доказателства, както и е изготвена неоспорена от страните съдебно-почеркова експертиза.

3

Представени са по делото: Оферта №17390 с дата 16.10.2017 г. /л. 28/ същата съдържа описание на Влекач с марка MAN, модел TGХ 18.480, рет., Е5 с първа регистрация 2009 г. и пробег: 758918 км за цена 37000 лева без ДДС; Оферта със същия номер №17390 с дата 05.02.2018 г. /л.34/ за Влекач с марка MAN, модел TGХ 18.480,Ретардер, Е5 с първа регистрация 2009 г. и пробег 760474 км с цена 37000 лева без ДДС., както и оферта №17498 за Полуремарке KOEGEL, SVKT 24 с първа регистрация 2001 г. с посочена цена 18999 лева без ДДС.

Представено е и неоспорено от ищеца писмо от Банка ДСК ЕАД с изх. №01027/22.12.2017 г. до ответника, в което е посочено че със същото банката удостоверява, че на ищеца е одобрен инвестиционен кредит в размер на 20000 лева за финансиране на до 36 % от стойността на инвестицията – закупуване на МПС – влекач и полуремарке на база предоставени оферти №17498 и 17390 с обща стойност 55 000 лева без ДДС за влекач марка „MAN“, модел TGХ 18.480, рама №WMA06XZZ39M543327, година на производство 2009 г. и полуремарке марка KOEGLE модел SVKT24, C., рама №WK0SVKT2410281005, година на производство 2001 г.

От събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Г.Т.Х. се установява, че през август или септември месец 2017г. тя и управителят на ищцовото дружество – И.С. посетили автокъща на ответното дружество с оглед желанието на С. да закупи камион и ремарке. Провели среща с управителя на ответното дружество – А.Е., който показал на монитора на компютър камион и ремарке и в тефтера на свидетелката записал каква ще бъде крайната цена. Тъй като превозните средства не били в България, Е. поел ангажимент да се обади на С., когато бъдат докарани на паркинга.

Първоначално се уговорили плащането и покупко-продажбата да се извършват при докарването им, като управителят на ответното дружество ги уверил, че МПС-тата са в перфектно техническо състояние. Свидетелката посочва, че преди да докара камиона, Е. поискал авансова сума, като тя превела по банков път сумата 10000 лева, а сумата 2000 занесла „на ръка“ в офиса. След 3-4 месеца камионът и ремаркето пристигнали в България.

Управителят на ищцовото дружество и свидетелката отишли да ги видят заедно с технически представител на МAN, като при прегледа било установено, че влекачът има забележки, които Е. казал, че ще отстрани. След това посещение Е. изпратил имейл с ценова оферта, която според свидетелката била с около 25000 по-висока общо за двете МПС от първоначално посочената.

Във връзка с твърденията в исковата молба и соченото в свидетелските показания, че уговорената цена е написана от управителя на ответното дружество в тефтера на свидетелката, е изготвена съдебнопочеркова експертиза, която съдът кредитира изцяло. Предмет на изследване е бил заверен препис от ръкописен документ без посочен автор, състоящи се от две страници, формат А5 - част от тефтер, съдържащ ръкописни цифрови и буквени текстове. Установено е, че от двете страници, обект на изследването ръкописните текстове „7200 с ДДС“, „2000“, „33382 лв.“ и „20818 лв.“ са написани от А.Е., докато останалата част от текстовете не са написани от 4 него.

По отношение направеното от ответника възражение за прихващане, както и за доказване на предявения в условията на евентуалност частичен насрещен иск, по делото е представен договор за покупко-продажба от 15.10.2018 г., сключен между ответника “Ф.Т.” ООД и трето за делото лице “ДТС К.” ЕООД, ведно с фактура от същата дата, с който е прехвърлена собствеността върху влекач марка „MAN“, модел TGХ 18.480, рама №WMA 06XZZ39M543327 за цена от 25000 лева без ДДС.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като по отношение допустимостта на съдебно решение, следва да бъде отбелязано следното:

Основателно е направеното оплакване във въззивната жалба за наличието на несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и отправения към съда петитум. Същото противоречие обаче е отстранено пред въззивния съд след оставяне без движение на подадената искова молба, поради което, на основание чл. 101, ал. 2 ГПК, действието се счита за редовно от момента на извършването му. С оглед на това и предвид обстоятелството, че съдът се е произнесъл с установителен, а не осъдителен диспозитив, решението не страда от твърдения от въззивника порок на това основание.