Определение № 41400 от 06.10.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 41400 гр. София, 06.10.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА

Гражданско дело № 20241110103668 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 248 ГПК.

Образувано е по молба на ищеца Т. Х. М., чрез ЕАД „Д. М.“ за изменение на Решение № 22761/16.12.2024г., постановено по гр.д. № 3668/2024г. в частта на разноските. Излага съображения, че съдът е присъдил 30 лв. по-малко от внесената по делото държавна такса. С оглед на горното моли за изменение на решението в частта за разноските. Алтернативно моли ако съдът счете, че дължимата държавна така е 100 лв., колкото е присъдена, внесената сума от 30 лв. да му бъде възстановена.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна – „Кредито“ ООД намира молбата за неоснователна.

Депозирана е и молба с вх. № 10201/13.01.2025 г. от „Кредито“ ООД, съдържаща искане за изменение на решението в частта за разноските. Поддържа, че съдът не се е произнесъл по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца. Излага доводи, че на ищеца не се дължи възнаграждение по реда на чл. чл. 38, ал. 2 ЗА, евентуално същото като прекомерно следва да бъде намалено. Сочи, че върху същото не следва да се начислява ДДС.

В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК насрещната страна – Т. Х. М., чрез ЕАД „Д. М.“ намира молбата за неоснователна.

Съдът, след като обсъди доводите на молителите и данните по делото, намира следното:

Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта за разноските.

По молбата на Софийски градски съд с вх. № 419888/27.12.2024г.

Предвид посоченото, с оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата за изменение на определението в частта за разноските е депозирана в срока за неговото обжалване, представен е и списък по чл. 80 ГПК, съдът намира, че същата е процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество молбата е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

По претенцията за разноски съдът не следи служебно, поради което същият е ограничен до посочения в списъка претендиран размер. Видно от приложения по делото списък за разноски на ищеца е посочената сумата 100 лв. за държавна такса, 1 поради което и съдът като е приел, че същият разход действително е сторен, с оглед на приложените доказателства е присъдил поисканата и доказана сума. Ищецът не е включил в списъка си разноски за допълнителна държавна такса, възлизаща на сумата от 30 лв., поради което настоящият съдебен състав намира, че пропускът да се включи тази сума в списъка по чл. 80 ГПК освобождава съда да се произнесе по отговорността за разноските досежно този разход с оглед диспозитивното начало, тъй като съдът е длъжен да се присъди разноски само ако са поискани и само до размера, в който са поискани, като в списъка страната може да посочи по-ниска сума на разноските от реално направените, респ. да не поиска присъждане на част от разноските, включително и на ДДС. (В този смисъл постоянната практика на ВКС определение № 167/02.03.2012 г. по ч. т. д. № 119/2012 г. на ВКС, I т. о., определение № 546/16.10.2015 г. по ч. т. д. № 2014/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 732/19.11.2014 г. по ч. т. д. № 3233/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 21/20.01.2016 г. по т. д. № 1011/2015 г. на ВКС, II т. о., и др.). Съдът съобразява и даденото в с определение № 47/11.03.2021 г. по гр. д. № 2827/2019 г. на ВКС, IІ г. о., разрешение, което настоящият съдебен състав споделя, а именно, че дори и страната да е представила доказателства за направен разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че не претендира присъждането му към релевантния момент - приключване на производството пред съответната инстанция. В случая съдът в решението си е присъдил разноски за държавна такса в размера, в който страната е поискала съобразно представения по делото списък по чл. 80 ГПК.

По отношение на алтерантивното искане за възстановяване на държавна такса в размер на 30 лв., съдът намира същото за неоснователно, доколкото е намерил, че дължимата държавна такса в производство е възлизала на сумата 130 лв., като е дал указания на ищеца да заплати същата с оглед редовността на исковата молба. В изпълнение на указанията на съда ищецът е довнесъл държавна такса 30 лв., поради което и същата е платена с основание.

С оглед на изложеното, молбата на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се остави без уважение.

По молбата на ответника с вх. № 10201/13.01.2025 г.

С оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата за изменение на определението в частта за разноските е депозирана в срока за неговото обжалване, като съдът намира същата за процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество молбата е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

По отношение на изложените в молбата съображения съдът намира, че определеното с решението възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на цената на предявените искове. С Решение по дело С438/22 от 25.01.2024г. СЕС е постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На следващо място, СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от 2 минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. На последно място е уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже да приложи националната правна уредба, в случая чл. 2, ал. 5 НМРАВ. С оглед на което размерът на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно фактическата и правна сложност на делото, цената на предявените искове, процесуалната активност на страната. В конкретния случай следва да се посочи, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, приключило е в едно съдебно заседание, в което не са се явили представители на страните без изслушване на експертизи и свидетели. На следващо място следва да бъде посочено, че са предявени установителен иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит и осъдителен иск за присъждане на платените суми по договора за кредит, т.е. касае се за взаимосвързани искове по едно облигационно правоотношение, възникнало между страните. При постановяване на решението съдът е взел предвид гореописаните критерии и определеният с решението размер съответства изцяло на същите.

На следващо място съдът намира, че в трайната практика на ВКС (намерила отражение в Определение по ч. т. д. № 2725/2019г., Определение по ч. т. д. № 141/2019г., Определение по ч. т. д. № 2559/2016г., Определение № 50088 от 10.05.2023г. на ВКС по т. д. № 1445/2021г., II т. о., ТК и редица други), е прието, че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА се възмездява предоставената от адвоката правна услуга, която е обект на облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС, както и че предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС. Поради което при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение следва да включва ДДС.

С оглед на изложеното, молбата на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК следва да се остави без уважение.

Воден от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 419888/27.12.2024г. на Т. Х. М., чрез ЕАД „Д. М.“ за изменение на Решение № 22761/16.12.2024г., постановено по гр.д. № 3668/2024г. в частта на разноските.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 10201/13.01.2025 г. на „Кредито“ ООД за изменение на Решение № 22761/16.12.2024г., постановено по гр.д. № 3668/2024г. в частта на разноските.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва с частна жалба пред Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3