Определение № 1662 от 29.05.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1662 гр. София, 29.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20258002900541 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „САУЛЕ“ ООД чрез процесуалния му пълномощник – адв. Ч., срещу въззивното решение № 435/29.11.2024г., постановено по в.т.д. № 376/2024г. на Апелативен съд Пловдив, с което след отмяна на решение № 164 от 09.05.2024 г. по т.д. № 416/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, е отхвърлен предявения от касатора против “ПИР - ИМПЕКС” ЕООД иск за заплащане на сумата от 77 783,10 лв., с ДДС, представляваща цена на продаден варовик фракция 10-60 мм. по фактура № 142/31.08.2022г., ведно със законната лихва върху сумата.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд необосновано е приел, че процесната фактура не доказва извършена доставка, след като същата е осчетоводена от ответника. Твърди, че съставеният на 01.09.2022г. протокол, с който по реда на чл. 126 ЗДДС е анулирано извършеното от ответника осчетоводяване на фактурата през август 2022г., доказва, че предходният месец фактурата е постъпила и е била осчетоводена. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че е недоказано по делото сключването на неформалния договор за продажба на варовик, като не е обсъдил всички събрани доказателства в тяхната съвкупност, включително представената електронна кореспонденция между страните и гласните доказателства.

Поддържа, че съгласно чл. 116, ал. 4 ЗДДС е недопустимо едностранно страна по облигационното правоотношение да сторнира фактури и това да има действие спрямо другата страна. Твърди, че съдът не е изследвал реалността на извършената доставка, като не е обсъдил представените отчети от електронна везна и товарителници, както и свидетелските показания. По 1 подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на предявения от него иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?“, по който въпрос твърди, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по решение № 17/23.07.2014г. по т.д. №811/2012г., 2 т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г.,2 т.о., решение №216/04.01.2011г. по т.д.№87/2010г.,2 т.о. и др.

2. „Приема ли се фактурата като доказателство за сключен договор за търговска продажба и установява ли задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката – вид на закупената стока, нейната цена, начина на плащане, имена на купувача и продавача, време и място, но не е подписана от страните?“, по който въпрос сочи, че е налице противоречие с решение № 92/07.09.2011г. по т.д. №478/2010г., 2 т.о. на ВКС, решение № 71/08.09.2014г. по т.д. №1598/2013г., 2т.о., решение №2011/2012г. по т.д.

№1120/2010г. на 2 т.о., решение № 42/15.04.2010г. по т.д. №593/2009г., 2 т.о. и др.;

3. „Осчетоводяването на фактурата в счетоводството на ответника, сторнирана впоследствие едностранно от ответника, без да е съставян и подписван двустранен протокол между страните, доказва ли наличието на облигационно отношение между страните, свързано с договор за търговска продажба, получаването на стоката и признание на длъжника за задължението му и неговия размер?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 59/10.09.2010г. по т.д. № 511/2009г., 2 т.о. и опр. № 488/12.06.2024г. по т.д. № 4690/2013г., 1 т.о.;

4. „Представлява ли своевременно противопоставяне от страна на купувача едностранното сторниране на счетоводна операция след повече от два месеца от получаване и осчетоводяване на фактурата от негова страна?“, по който касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в опр. №705/11.11.2011г. по т.д. № 226/2011г., 1 т.о.

Ответникът по касационната жалба – „ПИР - ИМПЕКС“ ЕООД оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. С. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 07.02.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира разноски – адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 23.01.2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като 2 взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактура № 142 от 31.08.2022 г., на която се позовава ищецът за твърдяното договорно правоотношение, не е двустранно подписана. Апелативният съд е счел, че по делото не са доказани осчетоводяването на фактурата в счетоводството на ответника и ползването на данъчен кредит по нея. Съдът е посочил, че фактура № 142/31.08.2022 г. първоначално е била осчетоводена в счетоводните регистри на “Пир - Импекс” ЕООД през месец август 2022г., но на 01.09.2022г. е съставен протокол за анулирането й с основание “неправилно издадена фактура”. Съдът е отчел, че процесната фактура е намерила отражение в месечна справка - декларация по ЗДДС за периода 01.08 31.08.2022г., с вх. №ДДС 2400-2613423 от 13.09.2022 г. в НАП, но след това е анулирана с протокол от 01.09.2022г., съдържащ констатацията за неправилно издадена фактура, намерил отражение в месечната справка - декларация по ЗДДС за периода 01.09.2022 г. - 30.09.2022 г. с вх. № ДДС 2400-2637417 от 11.11.2022 г. Въззивният съд е приел, че по този начин по реда на чл. 126 ЗДДС е извършено от ответника коригиране на грешно отразяване на фактурата в неговото счетоводство.

Въззивният съд е приел, че не е доказано наличието на неформален, сключен в устна форма, договор за търговска продажба на процесната стока.

Посочил е, че твърденията на страната, че на проведена през месец юли 2022г. в офиса на “Строй комерс 2008” ЕООД в базата в с. Воловарово среща на управителите на “Пир-Импекс” ЕООД и “Сауле” ООД, както и представител на “Строй комерс 2008” ЕООД, било договорено “Сауле” ООД да достави на “Пир-импекс”ЕООД около 5000 - 5500 тона варовик фракция 10-60 мм. и те да му бъдат платени, не били надлежно установени, тъй като свидетелите Маринов и Димитрова не присъствали на уговорката и нямали преки впечатления, а свидетелят М. Й. не давал ясни показания за постигнатите договорки. С оглед горното е счел, че не се установява сключването на неформален договор за продажба на варовик, не е налице двустранно подписана и надлежно осчетоводена фактура, по която да е ползван данъчен кредит, поради което не се следва плащане по същата на ищеца. С тези мотиви е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковата претенция.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване 3 съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд е процесуален и съставлява общо основание по смисъла на чл.

280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.

280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение №

63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и д а се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите на страните по въззивната жалба и отговора. Съобразно разпределената доказателствена тежест, апелативният съд е отчел, че именно ищецът е този, който следва при пълно и главно доказване да установи твърдяното правоотношение по договор за доставка и извършването й, като е приел при цялостна преценка на всички доказателства, включително свидетелските показания и изслушаните експертизи, че не се установява сключването на неформален договор за продажба на варовик между двете дружества, за да е основателна претенцията за заплащане на цена на същия. Въззивният съд е обсъдил доводите по жалбата, а това, че направените от него фактически и правни изводи не съответстват на тезата на касатора, не може да аргументира извод за неизпълнение на процесуалните му задължения по чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 236, ал.2 ГПК. Въззивният съд не е разглеждал обстоятелствата относно доставката на процесната фракция, но е посочил изрично, че предвид извода му за липса на доказателства за постигнато съгласие за сключване на договор за покупко-продажба между 4 ищеца и ответното дружество, не следва да бъдат обсъждани доводите относно предаване/извозване на стоката. Апелативният съд не е допуснал нарушение на практиката на ВКС, тъй като е счел доказателствата за неотносими, а правилността на изводите му не могат да бъдат предмет на разглеждане в селекционната фаза на производството по чл. 288 ГПК.

Вторият и третият поставени от касатора въпроси, свързани с неподписаната фактура, нейното осчетоводяване и последващото й сторниране, макар да отговарят на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, не удовлетворяват допълнителните селективни основания, нито по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, нито на бланкетно соченото и необосновано основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Даденият от въззивния съд отговор на въпроса за доказателствената сила на вписванията в счетоводните книги е изцяло в съответствие с многобройната и последователна практика на ВКС, включително посочена от касатора. Съобразно същата вписванията в счетоводните /търговските/ книги са частни свидетелстващи документи, чиято доказателствена сила не е равнозначна на материална доказателствена сила на официални свидетелстващи документи, независимо от разпоредбите на чл.