Решение № 446 от 19.07.2023, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 446 гр. Благоевград, 19.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Лилия Масева

Членове:

Анета Илинска

Миглена Кавалова-Шекирова при участието на секретаря Здравка Янева като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело № 20231200500067 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от „фирма“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: адрес, С. Н. Д., ЕГН **********, с адрес: адрес и Т. Д. Д., ЕГН **********, с адрес: адрес, чрез адв.М. Ш., против Решение №150/01.07.2022г., постановено по гр.д.

№1149/21г. по описа на РС-Г.Д..

С атакуваното решение е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че жалбоподателите „фирма“ ЕООД, С. Н. Д. и Т. Д. Д. дължат солидарно на „***“ ЕООД (с предишно наименование „фирма“ ЕООД) сумата в размер на 4937, 97 евро, представляваща част от вземане по Запис на заповед от 19.01.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение (23.06.2021г.) до окончателното плащане на сумата.

С атакуваното решение с оглед изхода на делото е разпределена и отговорността за сторените по делото разноски.

Жалбоподателите изразяват становище за незаконосъобразност на 1 атакуваното решение. Твърди се в жалбата, че ответниците не са изразявали становището, че след като процесната вещ е отдадена на лизинг на трето лице, ищцовото дружество е следвало да отнесе плащанията от страна на третото лице за погасяване на задължението по процесния договор за лизинг.

Посочва се, че в отговора на исковата молба и последващата писмена защита ответниците са твърдели, че след предаване на вещта, същата е оценена на стойност близка на оставащите (неплатени) вноски по лизинга, ведно със стойността на остатъчната стойност по лизинговия договор, след плащането на която лизинговата вещ подлежи на прехвърляне на лизингополучателя.

Това било видно от представените доказателства с молбата от 28.03.2022г. и по-конкретно от представения с нея отчет, от който било видно, че пазарната стойност към 18.02.2020г. на товарен камион MAN, рег.№Е 7571 МА е равна на сумата от 44 000лв., а ликвидационната 37 300лв. Навежда се, че получаването на вещта от лизингополучателя и уважаване на претенцията му за заплащане от лизингополучателя на оставащите вноски по лизинговия договор, води до неоснователно обогатяване на лизингодателя, което правото не допуска и е в противоречие с добрите нрави. Твърди се, че ако се приемат за дължими оставащите лизингови вноски до края на договора за финансов лизинг, въпреки, че вещта е върната в цялост, лизингодателят по разваления договор би получил имуществена облага от насрещната страна в размер какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването на вещта и възможността собствеността й да бъде прехвърлена на лизингополучателя, което води до неговото неоснователно обогатяване.

Отделно от това се твърди, че от доказателствата по делото било видно, че лизингодателят е преотдал лизинговата вещ на друго дружество на стойност, приблизително равна на стойността на определената в оценката ликвидационна стойност на вещта, което предполагало, че лизингодателят се е облагодетелствал в цялост от нея, след нейното предаване. Посочва се, че съгласно извършената ССЕ разликата между неплатените погасителни вноски по договора за лизинг с „фирма“ ЕООД и ликвидационната стойност на лизинговата вещ по лизинг, определена към 15.05.2020г., след като е върната на лизингодателя, е в размер на 2120,69лв. В контекста на изложеното се моли за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново такова, с което да се отхвърли предявения от „***“ ЕООД иск като неоснователен, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

2

По реда на чл.263, ал.1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на жалбата от „***“ ЕООД, чрез адв.Л. П., в който се излагат подробни съображения за неоснователност на жалбата. Посочва се относно твърдението на жалбоподателите, че ответниците никога не са правили твърдение, че след като е отдало същата вещ на лизинг на трето лице, ищцовото дружество е следвало да отнесе плащанията от страна на третото лице за погасяване на задължението по процесния договор за лизинг, че горепосоченото твърдение присъства индиректно в отговора на исковата молба, а също така същото следвало и от изразено от ответниците становище в открито съдебно заседание от 30.03.2022г. Посочва се, че е неоснователно твърдението на жалбоподателя, че претендираните с установителния иск суми следвало да се погасяват от остатъчната стойност на лизинговия актив по Индивидуален договор за финансов лизинг №172290921455/19.01.2017г. В тази връзка се посочва, че по процесния договор за лизинг от момента на подписването му до момента на неговото прекратяване, собственик на лизинговия актив е бил ищецът в първоинстанционното дело, поради което е алогично собственикът на вещта да погасява чужди задължения, в случая тези на ответниците. На следващо място, в отговора се посочва, че в първоинстанционното производство са претендирани единствено суми, дължими от лизингополучателя преди прекратяване на договора, поради което обстоятелството каква е била стойността на актива към момента на прекратяването, съответно какво се е случило след това с него и в частност дали същият е бил продаден, нямат никакво отношение към дължимостта на тези суми. Посочва се, че в конкретния случай не са налице предпоставките за наличие на неоснователно обогатяване, доколкото ССЕ и всички събрани по делото доказателства установявали по несъмнен начин, че лизинговите вноски, подробно описани в молбата-уточнение на иска, са за период, в който договорът за лизинг не е бил прекратен. В този период лизинговата вещ се е намирала във фактическата власт на ответниците и те са ползвали необезпокоявано вещта, като последното не е отричано от тях в нито един етап на първоинстанционното производство. Твърди се, че никъде в първата инстанция ищецът не е твърдял, че са му дължими или е искал да му бъдат присъдени лизинговите вноски от момента на прекратяване на договора до последната погасителна вноска по погасителния план към лизинговия договор, което е прието и от районния съд. Посочва се още, че дължимостта 3 на претендираните от ищеца суми била установена от представените по делото писмени доказателства, както и от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която правилно било съобразено от първоинстанционния съд. Навежда се, че не са налице и извършени от районния съд процесуални нарушения, като твърдението на въззивниците за допуснати такива било бланкетно, поради което не следвало да се разглежда от въззивния съд. В заключение се моли жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

Благоевградският окръжен съд, съобразявайки представените по делото доказателства, след като взе предвид правомощията си по чл.269 ГПК и съобрази приложимия към делото закон, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивният съд намира иницииралата настоящето производство жалба за допустима, тъй като е подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършване на служебна проверка по реда на чл.269 от ГПК въззивната съдебна инстанция намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението на първоинстанционния съд е и правилно, а въззивната жалба се явява неоснователна, по следните съображения:

Обсъждането на събрания доказателствен материал, заедно и по отделно, налага извода за правилно установена от РС фактическа обстановка, още повече, че същата не е спорна между страните. Поради това, настоящият състав намира за безпредметно детайлното преповтаряне на същата и препраща към констатациите на РС.

4

От материалите по делото се установява, че на 19.01.2017 г. между „фирма“ ЕООД, гр.С (сега „***“ ЕООД) в качеството на лизингодател от една страна и от друга страна „фирма“ ЕООД, адрес, представлявано от Т. Д. К., ЕГН **********, чрез пълномощника си С. Н. Д., в качеството на лизингополучател, както и С. Н. Д. и Т. Д. Д., двамата от адрес, двамата в качеството на съдлъжници, е сключен договор за индивидуален финансов лизинг №172290921455. С горния договор лизингополучателят е възложил на лизингодателя да придобие от трето лице и да му достави в срок до 29.01.2017г. следната лизингова вещ: влекач МАN, модел: ТGX 18.440 4X2 BLS 324 КW, шаси № WMA05XZZ8BM578244 - употребяван, на стойност с ДДС 53 400 евро. Съгласно договора на 19.01.2017 г. лизингополучателят следвало да заплати на лизингодателя авансова вноска в размер на 6675 евро без ДДС (8010 евро с ДДС), а след това да заплати 36 броя лизингови вноски, в размер, подробно посочен в подписан между страните погасителен план.

Съгласно представеният по делото погасителен план, вноските се дължат ежемесечно, на 25-то число от месеца, с първа вноска, дължима на 25.02.2017 г., а последната - на 25.01.2020 г. С договора не се прехвърля правото на собственост на лизинговата вещ - чл.29 от договора.

На същата дата, 19.01.2017 г., от страна на „фирма“ ЕООД, адрес, представлявано от Т. Д. К., чрез пълномощника си С. Н. Д. е бил подписан в полза на „фирма“ ЕООД, гр.С запис на заповед за сумата от 49 114.54 евро.

Записа на заповед е авалиран от С. Н. Д. от с.М и Т. Д. Д. от с.М, чрез пълномощника си С. Н. Д.. Записът на заповед е предявен за плащане на 27.07.2018 г. на С. Д..

На 23.01.2017 г. лизинговата вещ била предадена от лизингодателя на лизингополучателя, за което е подписан приемо-предавателен протокол.

Преди процесния договор за лизинг, между „фирма“ ЕООД, гр.С като лизингодател, „фирма“ ЕООД, адрес, като лизингополучател и Т. Д. К., в качеството на съдлъжник е бил подписан договор за индивидуален финансов лизинг №162290920279/31.10.2016 г.

Липсва спор по делото, че до 2019 г. от страна на ответника постъпвали плащания и по двата договора за лизинг. През 2019 г. плащанията не постъпвали редовно и били в размер, недостатъчен да се покрият задълженията по двата лизингови договора. В съответствие с разпоредбата на 5 чл.2, ал.7 от Общите разпоредби на процесния договор за лизинг лизингодателя покривал с постъпилите суми вноските по договора за лизинг от 2016 г., а след това вноските по процесния договор. При прихващане на постъпилите плащания бил следван реда, предвиден в чл.2, ал.6 от Общите разпоредби на процесния договор - 1. Такси одобрение; 2 Други разходи, извън изброените в настоящата точка, дължими от лизингополучателя; 3.

Неустойки; 4. Лихви по просрочени лизингови вноски; 5. Лизингови вноски (лизингови вноски с по-ранен падеж се покриват първи).

Поради големия размер на просрочените задължение по договора за лизинг от страна на ответниците, на 03.02.2020 г. ищцовото дружество упражнило правото си да задържи лизинговия актив, като за връщането му е подписан приемо-предавателен протокол (вж.приемно-предавателния протокол от 03.02.2020г.).

От страна на ищцовото дружество до ответниците била изпратена нотариална покана чрез нотариус ВБ, гр.Г.Д., с която лизингополучателят бил поканен в 10-дневен срок от получаването на поканата да заплати доброволно задълженията си, в противен случай договорът за лизинг ще бъде прекратен от деня, следващ срока на доброволно изпълнение. Поканата била връчена на управителя на „фирма“ ЕООД, с.М на 27.02.2020 г. Тъй като задълженията по договора за лизинг не били платени, той бил прекратен, считано от 09.03.2020 г.