Решение № 15 от 13.01.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгения Т. Генева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Магдалена Д. Инджова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Георги Ст. Мулешков Въззивно гражданско дело № 20231800500528 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Ищецът „А.Т.Е.Г.“ АД обжалва изцяло Решение № 68 от 22.05.2023 г. по гр. д. № 311 / 2022 г. по описа на Районен съд – Пирдоп, с което са били отхвърлени исковете да бъде признато за установено, че ответникът С. З. С. дължи на ищеца следните суми по Договор за кредит № 261242: главница в размер на 300 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на задължението; възнаградителна лихва в размер на 10,25 лв. за периода от 05.12.2018 г. до 03.01.2019 г..; законна лихва за забава върху главницата в размер на 104,34 лв., считано от датата на изпадане на длъжника в забава за последната погасителна вноска – 04.01.2019 г. до датата на обявяване на извънредното положение в страната – 12.03.2020 г., както и от датата на неговата отмяна – 15.07.2020 г. до 13.06.2022 г.

Ответникът не е подал отговор на жалбата.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. С нея се обжалва валидно решение на първоинстанционния съд.

Решението обаче е недопустимо на две основания, тъй като е постановено по недопустими искове.

1

На първо място, предявени са установителни искове за парично притезание с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, а не чл. 422 ГПК, защото ищецът в нито един момент не се е позовал на водено заповедно производство – ч. гр. д. № 69 / 2022 г. на Пирдопския районен съд.

Индиция за липса на процесуална връзка между делата са и няколко обективни факта: ищецът е внесъл пълния размер на държавната такса за разглеждане на исковете, а не е довнесъл само разликата след приспадане на внесената държавна такса по заповедното производство; ищецът е поискал установяване на задължения за мораторна лихва от забавата на длъжника до завеждане на исковата молба и на задължения за законна лихва от завеждане на исковата молба, а не спрямо датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК; заповедният съд не е дал указания на заявителя по чл. 414а , ал. 5 (сега ал. 6) вр. чл. 422 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК, че може да предяви иск за вземанията си в едномесечен срок, а се е задоволил единствено да изпрати на страните преписи от разпореждането за обезсилване на заповедта „за сведение“.

Прилагайки служебно заповедното производство и обсъждайки материалите по него, съдът в исковото производство е нарушил диспозитивното начало, в резултат на което неправилно е квалифицирал исковете по чл. 422 ГПК вместо по чл. 124, ал. 1 ГПК. Но дори хипотетично да се приеме – предвид незаконосъоразното развитие на заповедното производство, – че са предявени искове по чл. 422 ГПК, то тези искове в хипотезата на чл. 414а, ал. 5 (сега ал. 6) ГПК са осъдителни, защото след обезсилването на заповедта кредиторът няма да разполага с изпълнително основание и няма да може да се снабди с изпълнителен титул. Въпросът за характера на исковете като осъдителни е изяснен в правната теория и в съдебната практика. Именно защото кредиторът няма да може да се снабди с изпълнително основание и с изпълнителен титул, той няма интерес от установителен иск за парични притезания нито по чл.

422 вр. чл. 414а, ал. 5 (сега ал. 6) ГПК, нито по чл. 124, ал. 1 ГПК. Липсата на интерес води от своя страна до недопустимост на исковете и до обезсилване на постановеното решение.

На следващо място, въззивната инстанция намира, че заповедното производство все още не е приключило. Разпореждането (по същността си определение), с което заповедта е била обезсилена, представлява краен съдебен акт за прекратяване на заповедното производство. Той подлежи на обжалване на основание чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК и по аргумент за противното от чл. 253 ГПК. Без значение е, че районният съд не е държал нарочен прекратителен диспозитив. Без значение е също така, че на основание чл. 254, ал. 2, т. 6 ГПК е посочил погрешно, че разпореждането не подлежи на обжалване.

Според въззивната инстанция в разпореждането за обезсилване на 2 заповедта е налице очевидна фактическа грешка, защото волята на заповедния съд да сложи край на заповедното производство с обжалваем първоинстанционен акт е била непълно и неточно изразена в диспозитива.

В правомощията на заповедния съд обаче ще бъде да прецени как да съобщи на страните своето прекратително определение (озаглавено „разпореждане“), как да им укаже възможността за неговото обжалване и как да преодолее указанието по Приложение № 9 от Наредба № 7 от 22.02.2008 г. на министъра на правосъдието за утвърждаване на образците на книжа, свързани с връчването по

ГПК, че

„определението/разпореждането може да бъде обжалвано, както е посочено в него“. Едва след връчването на прекратителното „разпореждане“ за обезсилване на заповедта и даването на указания на страните за неговата обжалваемост, ще могат да бъдат преценени дължимите от заповедния съд последващи действия. Ако страните не обжалват разпореждането или то бъде потвърдено от въззивия съд, заповедният съд ще следва да даде указания на заявителя за предявяване на осъдителни искове по чл. 422 ГПК вр. чл. 414а, ал. 5 (сега ал. 6) ГПК.

Ако разпореждането за обезсилване на заповедта и за прекратяване на заповедното производство бъде отменено от въззивната инстанция, то заповедният съд ще следва да даде указания на заявителя за предявяване на установителни искове по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК предвид подаденото от длъжника възражение по чл. 414 ГПК (защото при извършено плащане разликата между възраженията по чл. 414 и чл. 414а ГПК е особено съществена).

Във всички случаи и с оглед неприключилото заповедно производство, предявяването на искове по 124, ал. 1 или ал. 2 ГПК е преждевременно. Налице е хипотезата по чл. 126 ГПК за обезсилване на първоинстанционното решение и за прекратяване на производството по по-късно заведеното дело.

В обобщение, обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо на две паралелни и самостоятелни основание, поради което същото следва да бъде обезсилено, а производството по предявените искове – прекратено.

Решението на районния съд е недопустимо и в частта за разноските, тъй като ответникът в нито един момент не е претендирал присъждането на разноски.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, на жалбоподателя въззивник не следва да бъдат присъждани разноски.

Въззиваемият от своя страна не претендира и не доказва да е направил такива.

По изложените съображения и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 3

ГПК Софийският окръжен съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА изцяло Решение № 68 от 22.05.2023 г. по гр. д. № 311 / 2022 г. по описа на Районен съд – Пирдоп.

ПРЕКРАТЯВА производството по искова молба с вх. № 1560 / 13.06.2022 г. по регистъра на Районен съд – Пирдоп, с която са били предявени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК от „А.Т.Е.Г.“ АД с ЕИК ********* срещу С. З. С. с ЕГН ********** и по която е било образувано гр. д. № 311 / 2022 г. по описа на Районен съд – Пирдоп.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4