Решение № 6452 от 25.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6452 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100514167 по описа за 2023 година

., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 13596 о т 06.08.2023 г. по гр.д. № 14382/2022 г. на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 състав се: ПРИЗНАВА ЗА

УСТАНОВЕНО по предявен от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, срещу Областна администрация на Област София, булстат ****, иск по реда на чл. 422 ГПК, че ответникът дължи на ищцовото дружество на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1337, 21 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“****, с абонатен номер 373683, представляващ половината от втори етаж с площ от 173 кв.м., за период от 07.01.2019 г. до 30.04.2020 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва за период от 07.01.2022 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 2542/21.01.2022 г. по ч. гр. д. № 599/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 127 състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за цена на доставена 1 топлинна енергия за разликата над уважената част до пълния заявен размер от 1607, 99 лева и за периода от 01.11.2018 г. до 07.01.2019 г., както и предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 382, 22 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от 31.12.2018 г. до 16.12.2021 г., предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 59, 84 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.11.2018 г. до 29.02.2020 г., с която сума ответникът неоснователно се е обогатил, ведно със законна лихва за период от 07.01. 2022 г. до изплащане на вземането, и предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 13, 27 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за период от 31.12.2018 г. до 16.12.2021 г.

Подадена е въззивна жалба от Областна администрация- Област София, ответник пред СРС.

Решението се обжалва в частта, в която предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от ищеца – „Топлофикация София“ ЕАД, срещу ответника/въззивник, иск с правно основание по чл.59 ЗЗД, е уважен.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното от СРС, решение в обжалваната му част. Същото било постановено в противоречие с материалния закон и при допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доводите и възраженията на страните по делото. Сочи, че било накърнено правото му на защита, тъй като от страна на ищеца не били издадени фактури и така ответникът не могъл да се възползва от възможността да оспори тяхната цена.

Счита, че заключението на съдебно-счетоводната експертиза не може да замести липсата на писмени доказателства. Сочи, че експертизата била изготвена именно въз основа на тези непредставени по делото доказателства, както и на частни свидетелстващи документи. Цялото дело и решението на СРС се крепяло на тези документи. В хипотезата на чл.59 ЗЗД не било достатъчно да се докаже, че ответника е собственик на имота, за който се претендира заплащане на топлинната енергия, а следвало да се докаже, че именно той е консумирал енергията като по този начин си било спестило разходите. Твърди, че през процесния период имотът се ползвал от третото 2 лице помагач на страната на ответника – Национален център за социална рехабилитация комуто било учредено безвъзмездно право на ползване. Затова обстоятелство ищецът бил надлежно уведомен с писмо от 07.02.2017 г. като били представени и писмени доказателства, вкл. договор от 29.07.2001 г.

Неправилно СРС бил приел, че ответника е ползвател на процесния имот като се позовал на чл.18 ЗДС. В тази уредба, обаче, не било уредено правомощието на Областния управител по ползването на имотите, а правомощието му да ги управлява. Твърди се още, че ищеца не бил доказал пълно и главно реално потребената топлинна енергия. Затова намира, че не са налице предпоставките на чл.59 ЗЗД, за да бъде ангажирана отговорността му по заплащането на сумата в размер на 1337,21 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, аб. № 373683, за периода от 07.01.2019 г. до 30.04.2020 г.

По отношение стойността на услугата за дялово разпределение напомня, че бил оспорил договора от 19.11.2002 г. При това положение въззивника нямал никакви отношения с ФДР и затова тези дружества не можели да извършват дялово разпределение. Оспорва се и протокола на ОС на ЕС от 19.11.2002 г. за избор на ФДР. Липсвали доказателства за сключен договор между ЕС и ФДР. Това означавало, че не е изпълнено изискването на чл.139 б от ЗЕ.

Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната му част и да се постанови друго с което претенцията да бъде изцяло отхвърлена.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС„Топлофикация София“ ЕАД, в който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Счита, че претенцията му е доказана. Претендират се разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца – „М Х Елвеко“ ООД /със сегашно наименование „Д.Е.“ ЕООД/ не взема становище по въззивната жалба. Не претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника – Национален център за социална рехабилитация не взема становище по въззивната жалба. Не претендира разноски.

3

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 11.08.2023 г.

Въззивната жалба е подадена на 25.08.2023 г.; следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

С решението, което се обжалва, предявеният от ищеца /пред СРС/, срещу ответника/въззивник пред настоящата инстанция, иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правно основание по чл.59 ЗЗД, е уважен в обжалваната част, следователно въззивната жалба е допустима.

В частта, в която претенциите на ищеца са били отхвърлени като неоснователни, първоинстанционното решение като необжалвано от ищеца следва да се счита за влязло в сила.

При това положение настоящата инстанция намира, че не следва да обсъжда въведените с въззивната жалба доводи относно претенциите на ищеца, които са приети от СРС за неоснователни.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

За издадената на 21. 01.2022 г. по ч.гр.д.№ 599 по описа за 2022 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е уведомен лично на 08.02.2022 г.

На същата дата е подадено възражение по чл.414, ал.1 ГПК.

За указанията на съда по чл.415, ал.1 ГПК заявителя е уведомен на 15.03.2022 г.

Исковата молба е предявена на 18.03.2022 г., т.е. в срок.

Претенциите се иска да бъдат установени по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на неоснователно обогатяване, което е било посочено и в заявлението по чл.410 ГПК.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в случая се касае до имот с предназначение за стопански нужди поради което 4 ответникът имал качеството на „небитов клиент“ по смисъла на пар.1, т.33 а от ДР на ЗЕ. Съгласно чл.149, ал.1,т.3 ЗЕ продажбата на топлинна енергия /ТЕ/ за стопански нужди се извършвала на основа на писмени договори при Общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и потребителите, извършващи стопанска дейност. По делото не било спорно, че между ищеца и ответника не е сключен писмен договор. При това положение ищецът имал право да претендира заплащането на потребената топлинна енергия на основание чл.59 ЗЗД – неоснователно обогатяване. Тази хипотеза била обусловена от имущесвено разместване, по силата което клиентът се обогатява за сметка на топлофикационното дружество, спестявайки си разходи за отопление, които следвало да направи за заплащането на потребената ТЕ, а дружеството обеднявало като не получавало цената на доставената енергия. От представения по делото Акт за частна държавна собственост № 08049/24.08.2012 г. се установявало, че ответника е собственик на процесния недвижим имот с административен адрес: гр.София, ул. „**** с аб.№ 373683. За неоснователен е приет довода на ответника, че за процесния период от 01.11.2018 г. до 30.04.2020 г. имотът е ползван от третото лице помагач на страната на ответника – Национален център за социална рехабилитация, респ., че третото лице помагач се явява легитимирано да отговаря по така предявените искове. Действително, по делото бил представен договор от 29.07.2001 г. по силата на който в полза на това трето лице помагач било учредено безвъзмездно право на ползване върху процесния имот със срок от 10 години. Съгласно чл.56, ал.1 от ЗДС, редакция в сила към датата на сключване на този договор, срокът на договора не можел да бъде по-дълъг от 10 години. По делото не били представени доказателства, че след изтичане на 10-годишния срок е проведена процедура за сключване на нов договор за учредяване на право на ползване върху процесния недвижим имот. Съгласно съдебната практика на ВКС, която СРС е цитирал, с оглед специалния режим на отдаване под наем на общинската собственост, неприложими били правилата на чл.236, ал.1 ЗЗД, съгласно които договорът да се счита за трансформиран в безсрочен. При отчитане на сходствата между правната уредба на ЗДС и ЗОбС съдът е приел, че приетото от ВКС по отношение на отдаването под наем на общинска собственост, важи и за държавната собственост. От тук следвал извод, че правоотношението между ответника и третото лице помагач на негова страна, е прекратено с изтичането на 105 годишния срок. Действително, от страна на ответника било представено писмо от 07.02.2017 г., с което същият уведомявал ищцовото дружество, че е в ход процедура за ново предоставяне на имота на Националния център за социална рехабилитация като организация продължавала да ползва имота.

Този документ представлявал частен свидетелстващ такъв, който бил издаден от представителя на страната за обстоятелства, които били изгодни за нея, затова и не се ползвал от обвързваща съда доказателствена сила. Следвало да се посочи и, че по делото не бил представен нов договор, който да е сключен след изготвянето на това писмо. Затова и ответникът бил материално правно легитимиран да отговора по предявения иск за неплатената цена на доставената до процесния имот топлинна енергия. Относно стойността на реално потребеното количество ТЕ съдът се е позовал на заключението на съдебно-техническата експертиза, което е кредитирал като обективно и компетентно дадено. От това заключение се установявало, че в имота има 9 бр. радиатори с монтирани ИРРО. Вещото лице било посочило, че показанията на тези ИРРО били снети и бил изготвен реален отчет, съответно на 11.05.2019 г. и 15.06.2020 г. Установено било, че за отоплителния сезон 2018/2019 г. 5 бр. от уредите имат показания 0,00 /нула/ , а за сезон 2019/2020 г. всички уреди имат показания 0,00 /нула/ и за сочения период няма начислено потребление на ТЕ за имот. Изчислявана била ТЕ, отдадена от сградна инсталация на база пълна отопляема кубатура съгласно акт за разпределение на кубатурата при спазване на изискванията на нормативната уредба. По отношение на ТЕ, отдадена от сградната инсталация съдът се е позовал на приетото в ТР № 2/2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС.

Съгласно заключението на СТЕ общата стойност на потребената топлинна енергия за процесния период възлизала на 1509, 88 лв. Доводът на ответника, че не дължи стойността на потребената ТЕ, тъй като не бил получавал фактури, е приет за неоснователен. Връчването на фактурите било от значение само във връзка с изискуемостта на вземанията, а не било свързано с възникването на същите. Възражението за погасяване на вземанията по давност е прието за частично основателно – за периода преди 07.01.2019 г. или такива в размер на 172,67 лв. При това положение претенцията на ищеца била основателна за сумата в размер на 1337, 21 лв.