Решение № 362 от 17.03.2026, Районен съд - Плевен
- Съд
- Районен съд - Плевен
- Дело
- Гражданско дело 6869/2025
- Вид
- Решение № 362
- Подписан
- 17.03.2026
- В сила
- 13.07.2026
- Състав
- Милена Светлозарова Томова
Цитирани разпоредби
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Граждански процесуален кодекс
- чл.131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.140 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- член 3, буква и) · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
- чл. 38, ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, т. 12 · Закон за потребителския кредит
- чл. 16 и сл. · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл.22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 289 · Търговски закон
РЕШЕНИЕ
№ 362 гр. Плевен, 17.03.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Милена Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело № 20254430106869 по описа за 2025 година за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл.3 от ЗЗД.
В Плевенският районен съд е постъпила искова молба от И. Е. И. с ЕГН **********, представлявана от адв. С. С. против „Изи Финанс“ АД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, в която се твърди, че на 23.02.2022 г. между страните бил сключен договор за паричен заем №375125 от 23.02.2022 г., по силата на който ответника поел задължението да предостави на кредитополучателя - потребител по смисъла на ЗПК, парична сума в размер на 1 000 лв., а последния се задължил да върне заемната сума по договора при следните параметри: годишен лихвен процент - 40,15%; годишен процент на разходите - 48,44%; срок на заема - 600 дни;неустойка при непредоставяне на обезпечение - 582,78 лв.
Излага се, че съгласно чл. 3 от процесния договор за кредит, ищцата следвало да предостави обезпечение - поръчител или банкова гаранция, по начина и реда и отговарящо на условията на кредитодателят. А в случай, че такова не бъде предоставено, клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора, предвиждала, че заемополучателката следвало да заплати неустойка в размер 1 на 582,78 лв.
Навеждат се доводи, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло недействителен по смисъла на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Сочи се, че нарушена била разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Същата регламентирала, че в договора за паричен заем следвало да е посочена не само цифровата стойност на годишния лихвен процент, но и изчерпателно да се посочат всички разходи, които кредитополучателя ще направи и които са отчетени при формирането на годишния процент на разходите. В случая това изискване не било спазено - в договора не били взети предвид всички допускания и не са посочени компонентите, включени в ГПР.
Излага се още, че в посочения ГПР не била включена като разход и дължимата се неустойка, начислена съобразно чл. 3, ал. 2 от процесния договор за кредит, което също представлявало нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Предвид на това, че дължимата неустойка, при все че била задължителен и сигурен разход по кредита, не била включена в размера на годишния процент на разходите, то процесния договор за потребителски кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - в него липсвал действителния процент на ГПР.
Навежда се довод, че т.к. посочения в съглашението ГПР не отговарял на действителния такъв, то следвало да приеме, че била налице недействителност на целия договор за кредит.
Ищцата счита, че с процесния договор за кредит била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 12 от ЗПК. Същата регламентирала, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит, да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания; погасителният план посочва 2 дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит.
Предвид изложеното, ищцата счита, че процесния договор за кредит следва да се приеме за недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК.
В случай, че процесният договор за кредит бъде приет за действителен, ищцата навежда доводи за нищожност на отделни негови клаузи.
Сочи се, че нищожна, като противоречаща на добрите нрави е клаузата, включена в процесния договор за кредит, в която е уговорен фиксиран годишен размер на възнаградителната лихва от 40,15%. Според ищцата, поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.
1, пр. 3 от ЗЗД се било достигнало до значителна нееквивалентност на насрещните престации и до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на заемодателя. Размерът на договорната лихва, определен едностранно от кредитодателя и неподлежащ на предоговаряне от кредитополучателя, явяващ се икономически слабата страна по правоотношението, нарушавал добрите нрави и наред с това представлявал злоупотреба с право по смисъла на чл. 289 от ТЗ.
Навеждат се доводи, че съгласно трайната съдебна практика, максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, е ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. В настоящият случай определеният от кредитодателят и неподлежащ на предоговаряне годишен лихвен процент бил размер на 40,15% и надхвърлял над 4 пъти размера на законната лихва. Това от своя страна било основание да се приеме, че клаузата, с която бил договорен годишен лихвен процент в размер на 40,15% накърнява добрите нрави, тъй като не е налице еквивалентност на насрещните престации и поради това е нищожна.
Доколкото клаузата, регламентираща размера на годишния лихвен процент 3 представлявала част от същественото съдържание на договора за кредит, то нищожността на същата, водела и до нищожност на целия договор.
Навеждат се доводи за нищожност и на клаузата на чл. 3, ал. 2 от процесния договор за кредит, в която се уговаряло заплащането на неустойка при непредоставяне на съответното обезпечение от страна на кредитополучателя. В договора, кредиторът едностранно бил вменил задължение на заемополучателката за предоставяне на някое от изрично посочените обезпечения, отговарящи на зададените от него изисквания, които били практически неизпълними. Като при неизпълнение на това задължение, същата дължала заплащането на неустойка в размер приблизително колкото размера на главницата по кредита. Така въпросната неустойка била уговорена за едно практически неизпълнимо задължение за предоставяне на обезпечение, като от начина на сключване на договора и начина, по който бил уреден режимът и на плащане, било видно, че същественото за кредитодателят не било изпълнението на самото задължение, а получаването на неустойката.
Поради това, уговорената неустойка излизала извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и не представлявала неустойка по смисъла на чл. 92 от ЗЗД, а допълнително възнаграждение за кредитополучателя.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, с което да се прогласи нищожността на процесния договор за кредит, поради противоречието със сочените по-горе разпоредби на ЗПК, а в условия на евентуалност, ако се приеме, че процесния договор е действителен, да се прогласи нищожността на клаузата, регламентираща заплащането на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент от 40,15% и клаузата, регламентираща заплащането на неустойка при не предоставяне на посоченото от кредитора обезпечение. Претендират се и направените по делото разноски.
Ответникът „Изи Финанс“ АД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който на първо място релевира възражение за недопустимост на исковете, а при условия на евентуалност заявява, че признава иска, като с оглед изложеното в писмения отговор, признанието касае евентуалния иск за прогласяване нищожност на неустоечната клауза.
По възражението за недопустимост, съдът се е произнесъл с 4 определението по чл.140 от ГПК и същото е прието за неоснователно, а исковете за допустими.
Наведените допълнително доводи за недопустимост с изявлението на ответника от 13.02.2026г. са също неоснователни. В производството по соченото от ответника гр.д.№98/2024г. по описа на ПлРС предмет на иска, по който е налице признание, е главница по процесния договор за кредит ***, в размер на 50 лв. с падежна дата 20.03.2023г. Не са били предмет на иска други вземания, поради което не е стоял за разглеждане въпрос за действителността на съглашението или негови отделни клаузи, регламентиращи задължения, различни от главницата по предоставения кредит.
Ето защо, претенциите като допустими следва да бъдат разгледани.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
От представения препис на Договор за кредит ***, подписан между ответника „Изи Финанс“ ЕООД, в качеството на кредитор и ищцата И. Е. И., в качеството на кредитополучател, се установява, че по силата на обективираното в това съглашение, кредиторът е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 1000лв.
Безспорно е, че за сключването му страните са използвали изключително средства за комуникация от разстояние.
В договора изрично е отразено, че кредитополучателят е получил необходимата преддоговорна информация и е запознат с приложимите Общи условия (чл.1, ал.1).
Страните са приели връщането на кредита да се извърши на 20 погасителни вноски с посочени дати на падеж, считано от 25.03.2022г. до 16.10.2023г., съгласно погасителния план неразделна част от съглашението.
При това са приели, според обективираното в чл.5, че лихвения процент по заема е в размер на 40.15%, а ГПР е определен на 48,44%. Общата стойност на плащанията е посочена на 1346,50лв., като при главница от 1000лв., възнаградителната лихва се изчислява на 346,50лв. Посочено е също така, че при непредставяне на предвиденото обезпечение, общо дължимата за връщане сума възлиза на 1929,28лв.
5
Според обективираното в чл. 3 ал. 1 от договора заемателят се задължил да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени условия.
Видно е, че в чл.3, ал.2 е била регламентирана неустоечна клауза, предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, заемателят дължи неустойка в размер на 582,78 лв., платима разсрочено с месечните вноски.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:
Ищцата твърди на първо място нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,44%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.3, ал.2 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C 686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C 377/14, EU:C:2016:283, т. 84).
Разпечатката съдържа 41 от 72 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6b38b05a-23d4-4ef1-9707-ab50e35f589e