Определение № 1135 от 25.09.2025, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1135 гр. Благоевград, 25.09.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно частно гражданско дело № 20251200500989 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на Б. Е. Ц., ЕГН **********, подадена чрез адв. Д. М., в качеството му на управител на Еднолично адвокатско дружество Д. М., БУЛСТАТ 177492004, срещу Определение № 1420 от 23.07.2025 г. по гр. д. № 1894/2024 г. на Районен съд Благоевград, с което е оставена без уважение молба за изменение на Решение № 313 от 16.04.2025 г., постановено по същото дело, в частта за разноските.

В частната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на определението. Частният жалбоподател поддържа, че в срок е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Излага доводи, че следва в полза на ответника да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в понисък размер. Моли обжалваното определение да се отмени и решението да се измени в частта за разноските, като се намалят до размера на 200 лв. присъдените в полза на ответника разноски за заплатено адвокатско възнаграждение.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна по делото – "ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК 207343548, но тя не е упражнила правото си да подаде отговор на частна жалба.

Частната жалба е допустима, тъй като е депозирана в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК.

Тя отговаря и на изискванията за редовност по чл.275, ал.2 вр. с чл.260 и чл.261 ГПК, поради което следва да бъде разгледана по същество.

С Решение № 313 от 16.04.2025 г. по гр. д. № 1894/2024 г. на Районен съд Благоевград са отхвърлени като неоснователни предявените от Б. Е. Ц., ЕГН **********, срещу „Вива Кредит” АД, ЕИК 207343548, искове: иск за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 5943250; евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 1, ал. 3 от договора, с която се начислява такса за експресно разглеждане и клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, която предвижда заплащане на неустойка, на 1 основание противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 от ЗЗД във вр. с чл.

22 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 68д, ал. 1, ал. 2 от ЗЗП, чл. 146 във вр. с чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП; осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 лв., предявена като частичен иск от 74,97 лв., представляваща платена без основание сума по нищожните договорни клаузи за експресно разглеждане и неустойка, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Районният съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ищецът да заплати на ответника сумата от 400 лв. за платено адвокатско възнаграждение. В мотивите си първоинстанционният съдебен състав е посочил, че с оглед на изхода на спора право на разноски има ответната страна, която претендира адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв.

Съдът е намерил за основателно възражението за неговата прекомерност, което е било наведено от ищеца, предвид вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, която се е изразила в подаване на отговор на искова молба, след което адвокатът не се е явил в съдебно заседание, като РС Благоевград е счел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност.

Затова е приел, че съобразно материалния интерес по делото възнаграждението следва да бъде определено в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС – по чл. 7, ал. 2, т. 1. Намерил е, че този размер е 400 лв., както и че за възнаграждение в по-голям размер е налице възражение за прекомерност. Съдът е счел, че доколкото предявените искове са обусловени и произтичат от едно правоотношение, не следва да се прилага чл. 7, ал. 5 от Наредбата и да се определят отделни възнаграждения по всеки иск.

Ищецът е депозирал молба по чл. 248 ГПК, с която е поискал решението да се измени в частта за разноските, като в полза на ответника се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък размер – до сумата от 200 лв.

По реда на чл. 248, ал. 2 ГПК ответникът не е депозирал отговор, в който да изрази становище по основателността на молбата.

С обжалваното определение е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК. Районният съд е приел, че в подадена от ищеца молба той е заявил, че в случай, че претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение е над минималното такова определено съгласно Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, прави възражение за прекомерност. Първоинстанционният съдебен състав е посочил, че в своето решение е разгледал това възражение и го е уважил изцяло, като е намалил възнаграждението до минималния размер от 400 лв. по наредбата, над който ищецът е възразил. Посочил е и че от страна на ищеца се претендира адвокатски хонорар по всеки от предявените два иска в размер равен на минималния размер по наредба – 400 лв. по всеки плюс 80 лв. ДДС.

Районният съд е приел, че с подадената молба по чл. 248 ГПК ищецът прави ново недопустимо възражение за прекомерност, с което иска адвокатското възнаграждение да бъде намалено под минималния размер, а в рамките на преклузивния срок до приключването на устните състезания е заявил единствено, че оспорва като прекомерно възнаграждение в размер над минималния по наредбата. Посочил е, че в съдебната практика се приема, че по аргумент от чл. 6, ал. 2 от ГПК съдът не може да уважи възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК над размер, посочен от страната, която е направила 2 възражението. Позовал се е на определение № 374 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 687/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС. Приел е, че искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК е винаги неоснователно над размера, до който страната, която е направила възражението за прекомерност, и на който тя също е оценила труда на своя адвокат, доколкото с уговореното и платеното от нея възнаграждение тя признава, че на толкова възлиза адвокатския труд по конкретното дело.

Окръжен съд Благоевград, след като прецени доказателствата по делото и доводите в жалбата, приема следното:

Правилни са доводите на районния съд относно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, което в конкретния случай е било наведено от ищеца. С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски (Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС). С молба с вх. № 8799/08.04.2025 г. ищецът е посочил, че ако претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение е над минималното такова, определено съгласно НМРАВ, той прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. След това до настъпването на процесуалните преклузии по делото ищецът не отправял други изявления по чл. 78, ал. 5 ГПК. Следователно в конкретния случай ищецът е навел възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, но същото касае намаляването на адвокатското възнаграждение само до размерите в наредбата, но не и под тях. Затова с оглед на диспозитивното начало в конкретния случай не може в полза на ответника да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер, който е по-нисък от този посочен в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, тъй като съдът не е сезиран с такова искане по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Едно от основните начала на гражданския процес е диспозитивното начало, предвидено в чл. 6 ГПК, съобразно което предметът на делото и обемът на дължимата защита се определят от страните, като съдът нарушава това начало, ако не съобрази пределите, до които страната е заявила възражение за прекомерност на дължимото на адвокатско възнаграждение (виж определение № 2251 от 13.08.2024 г. по ч. т. д. № 1597/2024 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). В този смисъл са и решение № 1993 от 21.11.2014 г. по в. гр. д. № 3186/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, определение № 646 от 13.12.2016 г. по ч. т. д. № 1879/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 313 от 12.11.2020 г. по гр. д. № 2690/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 260326 от 29.05.2024 г. по гр. д. № 14039/2020 г. на Софийски градски съд, решение № 4730 от 07.08.2024 г. по гр. д. № 2620/2023 г. на Софийски градски съд, определение № 317 от 24.03.2025 г. по в. ч. гр. д.

№ 164/2025 г. на Софийски окръжен съд и др. При разглеждане искането по чл. 78, ал. 5 ГПК важи диспозитивното начало в процеса (виж определение № 2832 от 07.06.2024 г. по гр. д. № 191/2023 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС).

Диспозитивното начало не предоставя възможност на съда да присъди разноски в размер по-малък от този, с който насрещната страна се е съгласила (в този смисъл определение № 15853 от 22.08.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 3376/2025 г. на Софийски градски съд). Затова правилно районният съд е отчел, че ищецът е отправил искане адвокатското възнаграждение да се намали само до размерът, посочен в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС.

Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията 3 се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. В тази връзка следва да се отчете, че с исковата молба са били отправени искания да бъде прогласена нищожността на две клаузи от договора. В хода на първоинстанционното производство, вкл. при присъждането на разноските, тези искания са били възприети като един иск, предявен в условията на евентуалност спрямо главния иск за прогласяването на недействителността на целия договор. При внимателен прочит на договора за потребителски кредит се установява, че двете клаузи са с различно съдържание и че те уреждат различни елементи от несъщественото съдържание на договора. Едната касае начисляването на такса за експресно разглеждане, а другата предвижда заплащането на неустойка. Двете клаузи не са свързани една с друга и прогласяването на нищожността на една от тях не обуславя по необходимост и прогласяването на нищожността на другата. Възможно е съдът да установи, че едната клауза е действителна, а другата – че страда от порок, водещ до нищожност. Ищецът би могъл и да поиска прогласяването на нищожността на всяка от тези клаузи с подаването на отделни искови молби. Следователно следва да се приеме, че относно договора за потребителския кредит в условията на евентуалност са били предявени два иска, с които се е искало прогласяването на нищожността на две клаузи от договора. Следва да се отчете и че съдебната практика приема различните основания за недействителност като отделни фактически състави (виж решение № 227 от 09.04.2009 г. по гр. д. № 413/2008 г., Г. К., І г. о. на ВКС), т.е. като основания на различни искове дори и искането да касае недействителността на същия договор, респ. клауза. В случая недействителността на договора и на клаузите се е поддържала на няколко основания.

Окръжният съд намира, че в конкретния случай делото не се характеризира с фактическа и правна сложност. При преценката на осъществената адвокатска работа следва да се отчете, че процесуален представител на ответника е подал отговор на искова молба, не се е явил в о.с.з. по делото, депозирал е молба с вх. № 8799/08.04.2025 г., както и че по делото не са били разпитвани свидетели. По тези съображения въззивният съд приема, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е било основателно и че правилно и в съответствие с диспозитивното начало районният съд е намалил размера на разноските за адвокатското възнаграждение. Същевременно обаче следва да се отчете, че на осн. чл. 2, ал. 5 от наредбата се дължи адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, осъществено във връзка с главен иск за прогласяване нищожност на договор, евентуални искове за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 1, ал. 3 и на чл. 4, ал. 2 от договора на няколко основания, както и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Съобразявайки всички тези обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че не се явява прекомерно адвокатското възнаграждение в размер на 400 лв., което районният съд е присъдил със съдебното решение.

Разпечатката съдържа 30 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6b325d9c-4152-4306-8fb5-5b6bbebe325f