Решение № 413 от 26.02.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 413 гр. Бургас, 26.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, XXXVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА при участието на секретаря ЖАСМИНА Н. СЛАВОВА като разгледа докладваното от ДАРИНА К. ЙОРДАНОВА Гражданско дело № 20242120105807 по описа за 2024 година

Производството е образувано по исковата молба на М. С. С., ЕГН **********, с адрес: .................................., чрез пълномощника адвокат Еднолично адвокатско дружество Д.

М., БУЛСТАТ ........................, с адрес на упражняване на дейността: .........................., представлявано от адвокат Д. М. М. против "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ..................., със седалище и адрес на управление ............................................. , представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. , с която се иска да се приеме за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит № ......................... / 25.07.2016г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както и на основание чл. 26, ал. 1, ЗЗД във вр. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК. В условията на евентуалност се иска да се приеме за установено, че е нищожна клаузата на чл. 5 от договор за потребителски кредит № ......................... / 25.07.2016г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение - поръчителство от „Ferratum Bank” в полза на ответника.

В исковата молба се твърди, че между страните е бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ......................... / 25.07.2016г., с който от ответното дружество е била предоставена сума в размер на 400 лева, при ГПР от 49.66%, със срок на погасяване на кредита - 30 дни. Съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ferratum Bank” в полза на ответното дружество. Излага се, че в договора не е посочен размерът на възнаграждението за предоставеното поръчителство, което възлизало на 200 лева. Твърди се, че процесният договор е нищожен, тъй като не са посочени дължимите вноски, а и поради липса на съгласие, тъй като не бил подписан от ищцата. Посочва се, че договорът е нищожен на осн. чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. На следващо място се излага, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, тъй като в него е посочена само абсолютната стойност на ГПР, но не и методиката на формирането му. Заявено е, че не е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата за възнаграждение за гаранция/поръчителство, не е включена в ГПР. По 1 отношение клаузата на чл. 5 от договора за кредит се твърди, че същата е неравноправна и с нея се нарушават разпоредбите на чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.

Изложени са подробни съображения за неравноправност на клаузата на договора, нарушаване на правата на протребителя, противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона. Ангажирани са писмени доказателства.

В законоустановения срок ответното дружество е подало писмен отговор, в който е оспорило иска. Твърди, че сключването на договор за поръчителство не е задължително условие за отпускане на кредита, а същият е можело да бъде обезпечен по различни начини, като ищцата е избрала именно този начин на обезпечение. Излага също, че договорът за гаранция е сключен с М.Б., което е самостоятелно юридическо лице, лицензирано в М..

Посочва се, че договорът за гаранция е самостоятелно облигационно правоотношение, по което ответното дружество не е страна, поради което счита, че искът е недопустим като заведен срещу ненадлежна страна. На следващо място е заявено, че договорът за гаранция е незадължителна услуга, договореността е с различно от ответника юридическо лице и доколкото е уговорено възмездно поръчителство, то този разход по него не следва да се включва в ГПР на договора за кредит. Моли се искът да бъде отхвърлен и на ответника да бъдат присъдени направените разноски по делото.

Предявените главен и евентуален иск са с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото се установява от представените писмени доказателства, че между "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД и ищцата С. е бил сключен процесният договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № ........................./ 01.01.2017г., съгласно който кредиторът е предоставил на длъжника сумата от 300 лв. при годишен лихвен процент от 5,12% и годишен процент на разходите в размер на 49,93%. Уговорено е връщане на сумата на 1 брой погасителна вноска ведно с възнаградителна лихва в размер на 15,36 лв. и краен срок на погасяване – 15.02.2017 г., обща сума за плащане 315,36 лв.

Съгласно чл. 5 от договора заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на заемодателя.

Безспорно е между страните, че са сключили процесния договор за кредит, както и че кредитът е усвоен изцяло. Спорен е въпросът за действителността на договора поради нарушение на императивни норми, установени Закон за потребителския кредит и ЗЗП, като съдът е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на сочения от ищеца порок в поредност от най-тежкия (противоречие със закона или заобикалянето му) към полекия – противоречие с добрите нрави.

В случая кредитополучателят се явява потребител, по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит и за неговата валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителския кредит.

С оглед установените по делото факти, съдът намира, че оспореният договор за кредит противоречи на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД, поради което е нищожен. Това е така, тъй като съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за предоставяне на финансови услуги е 2 посочен ГПР от 49,93 %, с което формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и формално отговаря и на изискането на чл.19, ал.4 ЗПК. В случая, обаче, така посочения размер на ГПР не отразява действителния такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението за предоставяне на поръчителство, което следва да е включено в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т.1 от ДР на ЗПК.

Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по него, като същият е известен на заемодателя още при сключването на договора за кредит, което се потвърждава и от обстоятелството, че в т.4.3 от представената по делото преддоговорна информация е упоменато, че ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 128,64 лева. Изрично в цитираната точка е описано, че възнаграждението за гаранта или поръчителя не се включва в ГПР по кредита, тъй като не влиза в общия разход по кредита, съгласно § 1.1 от ЗПК, доколкото касае допълнителна услуга, която не е задължително условие за предоставянето на кредита. Освен това, предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т.нар. "бързи кредити", при които потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две седмици в срока на одобрение за кредит (с поръчителство и без поръчителство) на практика превръща сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на кредита и за отпускането на кредита. По този начин, сключването на договора за кредит е обусловено от сключването на отделен договор за поръчителство между заемополучателя и поръчителя, с което се цели възнаграждението за поръчителя да бъде изведено извън рамките на договора за потребителски кредит, така, че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48. В случая се касае за конструкция, която цели да прикрие действителните разходи по кредита, тъй като възнаграждението на поръчителя представлява разход, който потребителят следва да заплати във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит и който е известен на кредитора към момента на сключването му, поради което следва да бъде отчетен като "общи разходи по кредита" и следва да бъде взет предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит, което не е сторено в процесния договор за кредит.

Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. Ето защо, следва да се приеме, че определеният в процесния договор за кредит ГПР не отразява всички общи разходи по кредита и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

По делото е представена справка от информационната система на Централния кредитен регистър (ЦКР) за наличие на данни предоставени кредити от финансова институция „ФЕЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ АД на ищцата М. С.. Справката обаче обхваща период от 31.01.2020г. до 31.12.2024г., като този период не е относим към процесния договор за заем, който е сключен през 2017г. Поради изложеното съдът намира, че посоченото доказателство не е относимо към предмета на делото и същото не следва да се цени.

Предвид уважаването на главния иск за нищожност на договора за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, не се е осъществило процесуалното условие за разглеждане на евентуалната искова претенция за нищожност на клаузата по чл.5 от същия договор и по него съдът не дължи произнасяне.

С оглед изложеното, съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожност на договора за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние е основателен и следва да бъде уважен, като същият бъде прогласен за нищожен.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски.

Съгласно представения списък същите възлизат на общо 1985 лева, включващи държавна такса в размер на 85 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 1900 лв. и следва да се 3 възложат в тежест на ответника. Претендираните разноски в размер на 14 лева за куриерска услуга не съставляват съдебно– деловодни разноски и не подлежат на присъждане в настоящото производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 235 ГПК, Бургаски районен съд РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние № ........................./ 25.07.2016г. сключен между М. С. С., ЕГН **********, с адрес: .................................., като заемополучател и "ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК ..................., със седалище и адрес на управление ............................................., представлявано от И. В. Д. и Д. В. Н. - като заемател, поради противоречието му с императивните разпоредби на чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК.