Решение № 4115 от 03.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4115 гр. София, 03.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 32 СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА при участието на секретаря Мария Й. Янакиева като разгледа докладваното от ВЕСЕЛИНА ИВ. ДИМЧЕВА Гражданско дело № 20241110154440 по описа за 2024 година

Съдът за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

Образувано е по искова молба на „Моят кредит“ ЕООД срещу В. А. Т. за признаване за установено, че ответницата дължи сумата 267,65 лв., представляваща част от вземане по запис на заповед от 16.05.2023 г. за сумата 769,72 лв., платим на предявяване, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 19063/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 32 състав, ведно със законната лихва от 01.04.2024 г. до окончателното изплащане. Искът е предявен след подадено в срок възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че е поемател по Запис на заповед от 16.05.2023 г. за сумата от 769,72 лв., който е издаден от ответника В. А. Т., с падеж – на предявяване, без протест и без разноски. Поддържа, че записът на заповед е предявен за плащане на 18.01.2024 г., като на посочената дата длъжникът по ценната книга е поканен да заплати задълженията си по него, но длъжникът е направил частично плащане. Посочва, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за дължимите суми, към което е приложил процесния запис на заповед в оригинал, като въз основа на подаденото заявление е образувано ч.гр.д. 19063/2024 г., СРС, 32 с-в, по което съдът е издал заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, но длъжникът е подал възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК в срок, поради което съдът, издал заповедта за изпълнение, е дал указания на заявителя да предяви иск срещу длъжника за установяване на вземанията по издадената заповед за изпълнение. Моли съда да се произнесе с решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответникът В. А. Т. дължи на 1 ищеца сумата от 267,65 лева, представляваща част от сумата по процесния запис на заповед от 16.05.2023 г., за която твърди, че има издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 19063/2024г., СРС, 32. с-в, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 01.04.2024 г. до окончателното плащане. Претендира разноски за производството.

Ответникът, уведомен лично на 18.10.2024 г., не подава отговор на исковата молба.

Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, съгласно разпоредбите на 235 ГПК, установи от фактическа и правна страна следното:

Предявен е положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, и с правно основание чл. 535 ТЗ за сумата от 267,65 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 16.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2024 г. до окончателното плащане на сумата, за която са издадени Заповед № 11081/12.04.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и Изпълнителен лист по ч.гр.дело № 19063/2024 г. по описа на СРС, 32 с-в.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 16.05.2023 г. В. А. Т. е издала запис на заповед в полза на „Моят кредит“ ЕООД за сумата 769,72 лв. Падежът на записа на заповед е определен „на предявяване“. Записът на заповед е предявен за плащане на 18.01.2024 г. Въз основа на записа на заповед е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 19063/2024 г. по описа на СРС, 32 състав, която е оспорена в срок чрез възражение по чл. 414 ГПК.

Искът по реда на чл. 422 ГПК е процесуално допустим. Същият е предявен от заявителя по заповедното производство в предвидения от чл. 415, ал. 1 ГПК срок, след надлежно депозирано възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение. Налице е правен интерес от установяване съществуването на вземането.

По съществото на спора следва да се изходи от правната природа на записа на заповед като абстрактна едностранна търговска сделка. Съобразно абстрактният характер на менителничното задължение, основанието (каузата), по повод на което е издаден ефектът, не е елемент от съдържанието на записа на заповед и не е част от фактическия състав на менителничното задължение.

По тази причина, доколкото записът на заповед е редовен от външна страна, поемателят не е длъжен нито да сочи, нито да доказва каузално правоотношение в подкрепа на вземането си, а преценката за основателността на предявения иск се извършва въз основа на менителничния ефект, доколкото той съдържа законоустановените реквизити.

Съгласно чл. 535 ТЗ записът на заповед следва да съдържа: наименование „запис на заповед“, включено в текста на документа; безусловно обещание да се плати определена парична сума; падеж; място на плащане; име на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата и място на издаване; подпис на издателя.

От представения по делото запис на заповед от 16.05.2023 г., съдът установява наличие на всички задължителни реквизити по чл. 535 ТЗ:

2 документът съдържа наименование „запис на заповед“, включено в текста; съдържа безусловно обещание за заплащане на конкретно определена сума – 769,72 лв.; определен е падеж „на предявяване“; посочени са мястото на плащане и лицето, в полза на което следва да се плати; налице са дата и място на издаване, както и собственоръчен подпис на издателя. Не се твърдят и не се установяват пороци на формата или съдържанието, които да водят до нищожност или недействителност на менителничния ефект. Ето защо съдът приема, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна и поражда валидно менителнично задължение.

Относно изискуемостта на вземането съдът съобрази, че падежът „на предявяване“ води до изискуемост на задължението от момента на предявяването му за плащане. В случая предявяването е извършено на 18.01.2024 г., поради което към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК вземането е било изискуемо.

По отношение на въведените след срока по чл. 131 ГПК твърдения за съществуване на каузално правоотношение съдът намира следното:

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът не е релевирал възражение за наличие на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден процесният запис на заповед, нито е въвел твърдения относно липса, неизпълнение или погасяване на задължение по такова правоотношение.

Подобни твърдения са направени едва след изтичане на преклузивния срок за отговор на исковата молба. Съгласно чл. 133 ГПК, след изтичане на срока за отговор ответникът губи възможността да прави възражения и да сочи доказателства, които е могъл да въведе своевременно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, каквито в случая не се твърдят и не се установяват. Възражението за наличие или липса на каузално правоотношение при иск по запис на заповед представлява материалноправно възражение по съществото на спора, което се преклудира, при невъвеждането му в процеса, срока по чл. 131 ГПК.

В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която при въведено от страните възражение, основано на конкретно каузално правоотношение, съдът следва да го разгледа по същество. От това следва, че изследването на каузата не е служебно задължение на съда, а е обусловено от своевременно въведено възражение от ответника. При липса на такова, въведено в законоустановения преклузивен срок, съдът не дължи обсъждане на каузалното правоотношение.

Трайна е и практиката на ВКС, че възраженията срещу вземането по менителничен ефект, включително произтичащи от каузалното правоотношение, следва да бъдат релевирани в срока по чл. 131 ГПК, като неизлагането им води до процесуална преклузия, поради което съдът не следва да ги обсъжда по същество. В този смисъл са решение № 150/30.10.2013 г. по т.д. № 1822/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 38/07.04.2015 г. по т.д. № 1008/2014 г. на ВКС, I т.о., както и решение № 102/12.07.2016 г. по т.д. № 2363/2014 г. на ВКС, II т.о., в които последователно е прието, че възраженията на длъжника, основани на каузалното правоотношение, са процесуално допустими и подлежат на разглеждане само ако са своевременно въведени с отговора на исковата молба (или в срока по 3 чл. 131 ГПК), а при неизлагането им настъпва преклузия по чл. 133 ГПК.

Ето защо направеното след срока по чл. 131 ГПК възражение относно каузалното правоотношение е процесуално недопустимо като преклудирано и не следва да бъде обсъждано по същество.

Относно погасяването на задължението, в тежест на ответника е да докаже плащане или друг правопогасяващ факт. По делото не са представени доказателства за пълно погасяване на задължението по записа на заповед.

Ищецът претендира частично - остатъка от 267,65 лв., след приспадане на извършени частични плащания, поради което при липса на доказателства за погасяване в по-голям размер, искът се явява основателен в претендирания размер.

По разноските.

При този изход на спора право на разноски възниква единствено за ищеца.

Такива са претендират съобразно представен списък по чл. 80 ГПК в общ размер на сумата от 425 лв. –разноски по делото, от която, 25 лв. – д.т. и 400 лв. – адв. възнаграждение. Реалното заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение се доказва с представен ДПЗС от 17.02.2025 г., в който е посочено, че договореният хонорар е изплатен изцяло и в брой. Разноските са реално извършени и следва да бъдат възложени в тежест на ответницата.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл. 422, вр. чл. 535 ТЗ, че В. А.

Т., ЕГН **********, с адрес: гр. София, бул. „на „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 55, ет. 3, сумата от 136,68 евро/267,65 лева, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 16.05.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 01.04.2024 г. до окончателното плащане на сумата, за която са издадени Заповед № 11081/12.04.2024 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 19063/2024 г. по описа на СРС, 32 с-в.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. А. Т., ЕГН ********** да заплати на „Моят кредит“ ЕООД, ЕИК 203939675, сумата от 217,03 евро/425 лв. – разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд, в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 4