Решение № 252 от 25.04.2024, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 252 гр. Разград, 25.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИВАНА ТОДОРОВА при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от ИВАНА ТОДОРОВА Гражданско дело № 20233330101385 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.422 от ГПК във вр. с чл.79 от ЗЗД, ЗПК и ЗЗП.

Депозирана е искова молба от „СТИК КРЕДИТ” АД чрез адв. Х. Н., с която са предявени обективно съединени искове срещу Е. А. А., В. К. А. и Н. П. Н. за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца сумата от 1000 лева — дължими по Договор за потребителски кредит №300639 от 09.07.2018 г., сключен между ищеца и Е. А. А. в качеството му на кредитополучател, а В.

К. А. и Н. П. Н. в качеството на поръчители; за сумата 30 лева – договорна лихва за периода 09.07.2018г. - 09.09.2018г., сумата 456,40 лв. - мораторна лихва за периода 09.09.2018г. – 09.03.2023г., както и законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК /09.03.2023г./. Сочи, че за тези суми е издадена заповед за изпълнение по ЧГД 432/2023г, по описа на PC Разград. Твърди, че усвоения кредит се олихвява с фиксиран лихвен процент 3% на месечна база, ГПР е 42,58%, срокът за издължаване – 1 месец, краен падеж – 09.09.2018г., като същият е обезпечен с поръчителство. Сочи, че е предоставил заемната сума с ордер №100754/09.07.2018г. Също така твърди, че ответниците не са погасили задължението. Сочи, че издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№432/2023 г. e връчена на ответниците по реда на чл.47, ал. 5 ГПК, във връзка с което заповедният съд е указал възможността да предяви установителен иск. Иска присъждане на направените разноски в размер на 481,73 лв. в заповедното и в настоящото производство.

Ответникът Н. П. Н. е получил препис от исковата молба на 25.09.2023г. и доказателствата към нея и в срока по чл.131 от ГПК не е депозирал отговор.

Ответниците Е. А. А. и В. К. А. са получили препис от исковата молба и доказателствата към нея чрез назначения им особен представител – адв. С. В., на 19.02.2024г. и в срока по чл.131 от ГПК депозират отговор. Считат исковата претенция за допустима и частично основателна. Процесуалният представител твърди противоречие с ЗПК, ЗЗП, Директива 2008/48/ЕО на ЕП, водещи до недействителност на договора за кредит. Сочи нищожност на 1 неустоечната клауза. Твърди липса на механизъм за изчисляване на лихвата, начина на формиране на ГПР, доказателства относно извършена оценка платежоспособността на кредитополучателя, общите разходи по кредита предвид срока на същия, твърди нищожност на клаузи от Общите условия, а именно чл.17, чл.25, ал.5, чл.29, ал.1 поради липса на добросъвестност и еквивалентност, твърди, че са уговорени във вреда на потребителя. По отношение на поръчителя В. А. изтъква акцесорния характер на договора за поръчителство, липса на предоставена преддоговорна информация до същия, както и покана за плащане до поръчителя. Сочи недобросъвестно поведение на кредитора в противоречие с чл. 31 Общите условия – неоснователно забавяне целящо да се кумулира лихва за забава в прекомерен размер – при настъпила изискуемост на 10.10.2018г. лихвата е в размер на 8,16 лв, а при предявяване на претенцията си след 4 години – 456,40лв. Прави възражение за прекомерност на разноските в заповедното производство и моли да бъдат намалени до 81,73 лв. по отношение на адвокатското възнаграждение.

След анализ на представените по делото доказателства с оглед твърденията и исканията на страните, Съдът установи следните фактически обстоятелства:

На 09.07.2018 г. между „СТИК КРЕДИТ” АД и Е. А. А. в качеството му на кредитополучател, В. К. А. и Н. П. Н. в качеството им на поръчители, е сключен Договор за потребителски кредит №300639 с характеристики, както следва: главница 1000 лв., срок – 1 месец, краен падеж 09.09.2018г. договорна лихва 3% лв. за целия срок на договора, ГПР 42,58%. Кредиторът изпълнил задължението си и предоставил заемната сума с разходен ордер №100754/09.07.2018г. Условията за погасяване на заема са описани в погасителния план – приложение 1. Договорът е подписан от ответниците в съответното за всеки от тях качество.

Поради непогасяване на задължението в срок, кредиторът е депозирал заявление на 09.03.2023 г., с което е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение и по ЧГД №432/2023 г. РС - Разград е издал заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредил ответниците Е. А. А., В. К. А. и Н. П. Н. да заплатят на кредитора солидарно сумата от 1000 лева — дължими по Договор за потребителски кредит №300639 от 09.07.2018 г., сключен между ищеца и Е. А. А. в качеството му на кредитополучател, а В. К. А. и Н. П. Н. в качеството на поръчители; за сумата 30 лева – договорна лихва за периода 09.07.2018г. - 09.09.2018г., мораторна лихва за периода 09.09.2018г. – 09.03.2023г., както и законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК /09.03.2023г./ Тази заповед е връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и на осн. чл. 415, ал.1, т.2 ГПК, в изпълнение на законовите разпоредби, съдът е указал на кредитора възможността в едномесечен срок да предяви установителен иск за вземането си по реда на чл. 422 ГПК. В срок ищецът депозира искова молба.

Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи: Предявеният установителен иск е за задължението за заплащане на главница по договор за кредит. Същият е допустим, тъй като за тези вземания има издадена заповед за изпълнение, връчена на длъжниците по реда на чл.

47, ал. 5 ГПК и в срока по чл. 415 от ГПК е предявен установителен иск за вземането. Договорът за кредит, въз основа който се претендират вземанията, е сключен между страните в изискуемата от чл.430, ал.3 от Търговския закон писмена форма и наличието на облигационно правоотношение не се оспорва от тях. Характеристиките на договора за заем са както следва: главница 2

1000,00 лв., срок за погасяване 1 месец, общ размер на кредита 1030,00 лв., фиксиран годишен лихвен процент 36% и ГПР 42,58 %. Договорът за кредит е сключен при общи условия. Ответниците са физически лица, които при сключване на договора са действали извън рамките на своята професионална компетентност, а ищецът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребители по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК .

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК .

По така сключения договор се установи, че не е погасяван нито от кредитополучателя, нито от поръчителите. Доколкото двама от ответниците се представляват от особен представител, а третият ответник Н. Н. не е изразил становище, съдът е задължил ищеца да представи счетоводни справки за погасените суми. В с.з. процесуалният представител декларира обективна невъзможност да изпълни указанията на съда, понеже вноски по кредита не са правени.

Основният спорен въпрос е дали процесния договор за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, респективно потребителят следва ли да върне само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и или други разходи по кредита – чл. 23 ЗПК; съдържа ли договорът неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП във вр. чл. 24 ЗПК. На основание чл.7 ал.3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. С оглед на горепосоченото в настоящия случай, съдът дължи преценка дали договорните клаузи, на които се позовава ищеца са неравноправни. Когато преценява дали договорна клауза противоречи на закона или добрите нрави, съдът следва да изхожда от материалното правоотношение, което се претендира за съществуващо между страните. В настоящия случай това правоотношение е договор за паричен заем, сключването на който е признат от страните факт. За същия се прилагат разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите. Основание за прилагане на последния е обстоятелството, че заемателят е физическо лице, което ползва услуга, която не е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност. Законът за защита на потребителите в редица свои разпоредби транспонира Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори /това е изрично посочено в разпоредбата на §13А, т.9 от ЗЗП/, като материално-правните разпоредби на тази директива са директно записани в Закона за защита на потребителите. Така разпоредбите на чл.143 и чл.146 от ЗЗП директно възпроизвеждат чл.3, пар.1 от Директивата относно определението за неравноправна клауза. Нормите относно защитата на потребителите са императивни. При тази преценка съдът намира, че от самия договор за заем, не става ясно каква е определената от кредитора методика за изчисляване на ГПР, същата не е разписана в договора 3 за кредит. Много от съществените разпоредби, които трябва да са ясни и конкретни при сключването на договора за заем като в случая като двустранен и възмезден договор – механизъм на формиране и съдържанието на ГПР, не фигурират по договора. Общата дължима сума за погасяване е обявена в размер на 1030 лв., а ГПР – 42,58 %. Лихвата е фиксирана в размер на 30 лева /поради срока на договора и уговорен месечен размер от 3%, респективно 36 % на годишна база/. С оглед краткия срок за погасяване, на потребителя не е ясно какъв е относимият за него процент на разходите, доколкото е цитиран такъв на годишна база. Липсва информация какви са действителните разходи по кредита. Видно от представеният договор, в същия са предвидени множество такси, неустойки и др. допълнителни плащания, които е необходимо да бъдат изследвани. Неустойката, предвидена при непредставяне на обезпечение в размер на 70 лв. по чл. 23, т. 2 от договора, изчислена и разписана в Погасителния план и Европейския формуляр за предоставяне на преддоговорна информация /раздел III, точка 4.3/, при елементарно математическо пресмятане се установява, че предствлява 7% от главницата. При преценката, дали тази неустойка е включена в ГПР, представен на кредитополучателя като „цена“ на заема, настоящия съдебен състав приложи публичен и общо достъпен електронен калкулатор

/https://www.calculator.bg/1/crediten_gpr.html и https://www.moitepari.bg/Kalkulatori/Krediten_Kalkulator/. При въвеждане на главница, срок и лихва, съгласно параметрите на процесния договор, се установи, че ГПР в размер на 42,57% включва САМО предвидената договорна лихва. При въвеждане и на таксата от 70 лева, дължима при непредставяне на обезпечение, то ГПР достига размер от 60,85 %, далеч надхвърлящ лимита, въведен с чл. 19, ал. 4 ЗПК от 50 %. Както е посочено и в Решение от 21.03.2024 г. на СЕС (девети състав) по дело C‑714/22: „В конкретния случай с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“. Така СЕС постановява, че „член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.