Решение № 21623 от 28.11.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21623 гр. София, 28.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от МАРИЯ Т. ДОЛАПЧИЕВА Гражданско дело № 20221110124635 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба на ** срещу Е. З. Ц., с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240 и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 1 293 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 92472/18.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.05.2021 г., до окончателното плащане, сумата в размер на 168 лева, представляваща договорна лихва за периода от 18.05.2020 г. до 18.05.2020 г., сумата в размер на 143,72 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 19.05.2020 г. до 26.05.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 30456/2021 г., по описа на СРС, 74 състав.

Ищецът твърди, че между него и ответника бил сключен във формата на електронен документ Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 92472/18.10.2019 г., посредством онлайн заявка за отпускане на кредит, по силата на който ищецът бил предоставил на ответника сумата в размер на 2000 лева, като същата сума била предадена на ответника на каса на офис на „Изипей“ АД. Поддържа, че изпълнението на задължението на кредитополучателя по договора било обезпечено с договор за предоставяне на гаранция от 25.10.2014 г., сключен между ищеца и **, по силата на който последното дружество, в качеството си на поръчител се е задължило да отговаря солидарно с кредитополучателя за всички негови задължения, както и за всички последици от неизпълнението им, възникнали от договори за потребителски кредит, включително процесния, за което между страните по делото било уговорено възнаграждение. Наред с това ответникът се задължил да заплати и договорна лихва. Сочи, че общият размер на плащанията по кредита ведно с договорната лихва и такса „Гарант“ възлизал на сумата в размер на 3728 лева, която сума е следвало да бъде върната чрез 12 месечни вноски, с падеж на първата погасителна вноска – 18.11.2019 г. и падеж на последната погасителна вноска – 18.11.2020 г. Сочи, че от страна на ответника били извършени частични плащания по кредита, но претендираните суми останали незаплатени. По така изложените доводи предявява разглежданите искове и моли да бъдат уважени.

1

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва исковете. Оспорва между страните да е бил сключен процесният договор за кредит от разстояние, както и ответникът Е. Ц. да е получила сумата от 2000 лева. Навежда възражение за недействителност на договора за кредит, тъй като не били спазени изискванията за форма и шрифт, за наличие на погасителен план съгласно изискванията на ЗПК, както и за неизпълнение на изискванията на чл. 11, т. 12 ЗПК. Оспорва действителността на разпоредбите на договора за кредит, уговарящи между страните ГПР, който бил около 100%, а не 49,40%, независимо от това как ищецът е наименувал отделните параметри в процесния договор. Счита, че процесният договор е недействителен и доколкото не става ясно как кредиторът е изчислил ГПР по договора. Посочва и че част от клаузите на договора са нищожни, а именно тези, които касаят размера на възнаградителната лихва и таксата „гарант“. Поддържа, че последните противоречат на добрите нрави.

Посочва, че клаузата с която е договорена и таксата „гарант“ е нищожна и поради противоречие със ЗПК. Оспорва да й е била предоставяна гаранция за обезпечение на процесния кредит. Посочва, че дори да се приеме, че договорът е недействителен, доколкото искът не е с предмет неоснователно обогатяване, то исковете са неоснователни. По така изложените доводи моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на валиден договор за потребителски кредит, сключен чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР (предоставил е информация на потребителя, съгласно чл. 8 ЗПФУР, както и е получил съгласието на потребителя за сключване на договора); предаването на сумата на ответната страна (т.е. усвояването на заема от ответника в претендирания от ищеца размер) и изискуемостта на претендираните вземания и техния размер; изпадането на длъжника в забава и размера на претендираната мораторна лихва. При доказване на горните факти, в тежест на ответната страна е да установи погасяване на паричното си задължение.

В разглеждания от неоспорените и приети писмени доказателства – заявка № 92472 от 18.10.2019 г., разписка за извършено плащане от 18.12.2019 г., включително представената в оригинал такава, договор за потребителски кредит „Екстра“ № 92472 от 18.10.2019 г. и приложимите към него общи условия, се установява, че между страните е бил сключен посоченият договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е отпуснал в полза на ответника кредит в размер на 2000 лева, заедно с уговорена договорна лихва в общ размер на 288 лева, при уговорен между страните годишен лихвен процент от 36% и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,7%, както и такса „Гарант“ в общ размер на 1440 лева, при което общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 3728 лева.

Съгласно уговореното между страните кредитът подлежи на връщане за период от 12 месеца с размер на месечната вноска от 310,67 лева, платима на 18-то число от месеца.

В чл. 4, вр. чл. 4.1 от договора е предвидено, че кредитодателят поема задължение да ангажира дружество-гарант за гарантиране връщане на вноските по кредита срещу заплащането от страна на кредитополучателя на такса „Гарант“ в общ размер на 1440 лева, разсрочена на 12 вноски от по 120 лева всяка, представляващи част от общата месечна вноска по договора за кредит. В чл. 8.1 от представените Общи условия, приложими към договора, е посочено, че с цел гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на кредитодателя към кредитополучателя последният следва да представи лично или по пощата с препоръчано писмо оригинал на банковата гаранция покриваща пълния размер на дължимата по кредита сума. Гаранцията следва да бъде предоставена до 3 дни след одобрение на кредита, като в случай, че същата отговаря на всички законови изисквания кредитодателят ще предостави в полза на кредитополучателя одобрената сума. В чл. 8.2 е посочено, че предоставянето на гаранция е задължително 2 условие за отпускане на кредита. В чл. 8.4 от ОУ е уговорено, че в случай, че кредитополучателят не успее и не желае да предостави посочено обезпечение кредитодателят може да предостави на кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант, в който случай кредитодателят се задължава да събира дължимите гаранционни такси от името на избраното от кредитополучателя дружество гарант.

От неоспорените от страните и приети разписки се установява, че по процесния договор ответникът е заплатил сумата в общ размер на 1605,31 лева.

Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП.

В разглеждания спор в договора са посочени фиксираният годишен лихвен процент по заема – 36 % и годишният процент на разходите на заема – 49,7 %.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Поради това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

Гореизложеното поставя потребителя в неравноправно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Следователно, за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

В разглеждания случай в договора е посочено, че ГПР е 49,7 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване, каквото е изискването на закона. Не става ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и на възнаградителната лихва, която е част от него, съответно дали в същия е включен размерът на такса „Гарант“ и/или на други разходи, което поставя потребителя в невъзможност към момента на сключване на договора да прецени какъв е видът и размерът на всички разходи, които следва да направи във връзка с кредита. Нещо повече, безспорно по естеството си такса „Гарант“ представлява разход, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод се налага от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая този вид такса е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, 3 като тя се дължи ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски без заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредиополучателя. Ето защо същата би следвало да се приеме за част от ГПР по договора, с което ще се стигне до нарушаване на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това от своя страна е самостоятелно основание за допускане на отклонение от чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Това е така, тъй като сумата от 1440 лева, която е начислена за 365 дни, колкото е срокът на договора за кредит, съпоставена с отпуснатата главница от 2000 лева, показва, че само тази такса надхвърля общия размер на всички разходи по него, който съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е ограничен до 50 % и нормативно определения размер на законната лихва по просрочени задължения.