Решение № 580 от 28.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 580 гр. София, 28.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20241100513119 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С Решение № 16022 от 22.08.2024 г. по гр. д. № 20231110100624 по описа за 2023 година на СРС, 24 с-в е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Р. М.

М., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. ****, сумата в размер на 1500,00 лева, представляваща обезщетение за претърпени за периода от 28.11.2017 г. до 30.11.2018 г. от Р.

М. М. неимуществени вреди, изразяващи се преживян стрес, несигурност, притеснение, засягане на честта и достойнството му вследствие на незаконно повдигнато му обвинение по чл. 323, ал. 1 от НК, приключило с оправдателна присъда от 17.09.2018 г. по НОХД № 2383/2018 по описа на СРС, НО, 104 състав, потвърдена с Решение от 10.12.2018 г. по ВНОХД № 4947 по описа за 2018 г. на СГС, НО, VIII въззивен състав, ведно със законна лихва от 06.01.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, и сумата в размер на 4999,20 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди за заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство по НОХД № 2383/2018 по описа на СРС, НО, 104 състав, ведно със законна лихва от 06.01.2020 г. до окончателното плащане на сумата. Със същото са отхвърлени предявените от Р. М. М., ЕГН **********, срещу Прокуратурата на Република България, искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за претенцията за обезщетение за неимуществени вреди за периода от 16.11.2017 г. до 27.11.2017 г. и за сумата над присъдената сума от 1500,00 лева до пълния предявен размер от 20000,00 лева, и за претенцията за законна лихва върху присъдените обезщетения за неимуществени и неимуществени вреди за периода от 30.11.2018 г. до 05.01.2020 г. Със същото е и осъдена Прокуратурата на Република България, да заплати разноски за държавна такса и адвокатски хонорар за първоинстанционното производство, съобразно уважената част от исковите претенции.

Срещу постановеното решение е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и по чл. 263, ал. 2 ГПК въззивна жалба от ищеца.

1

В подадената от ищеца Р. М. М. въззивна жалба са изложени доводи, че постановеното решение в частта на отхвърляне на исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в пълен размер е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизвводствените правила. Заявява, че фактическия състав за ангажиране отговорността на ответника за неоснователно обвинение е бил доказан. Съдът е съобразил показанията на разпитаната пред първата инстанция свидетел, но не ги е кредитирал в цялост. Същевременно при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът съд неправилно е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като не е съобразил критериите за справедливост, относими към конкретния случай. Моли да се измени Решение № 16022 от 22.08.2024 г. по гр.д. № 624/2023 г.. по описа на Софийски Районен съд, 24-и състав, в частта по отношение на размера за присъдено обезщетение за неимуществени вреди, като се уважи предявения иск чл. 2. ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ в пълен размер (за разликата над I 500.00 лв. до претендиралата от нас сума от 20 000 лв.). представляващи справедливо обезщетение за неимуществените вреди, от незаконосъобразно наказателно производство. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът Прокуратурата на Република България не е подала отговор на въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срок, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната му част.

Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ.

Претенциите на ищеца се основават на твърдение за водено срещу него неоснователно наказателно производство приключило с влязла в законна сила оправдателна присъда.

Страните не спорят и се установява от представените пред първата инстанция доказателства, че с постановление за образуване на досъдебно производство СРП е образувано ДП № 3384 ЗМК 1420/2017 г. по описа на 09 РУ - СДВР, пр. № 14980/2017 г. на СРП; че на 16.11.2017 г. му било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.

323, ал. 1 от НК; че било образувано НОХД № 2383/2018 г. по описа на СРС, по което е постановена оправдателна присъда по повдигнатото обвинение, която е влязла в сила след потвърждаването й от Софийски градски съд, НО, VIII въззивен състав, пред който било образувано ВНОХД № 4947/2018 г.

В хода на производството пред първоинстанционния съд са били събрани гласни доказателства.

Чрез показанията на свидетеля М.Г.В., се установило, че по време на наказателното преследване ищецът изживял стрес, бил напрегнат и се чувствал зле. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля в тази част поради тяхната логичност и последователност, както и предвид обстоятелството, че свидетелят е имал контакт с ищеца по време на висящността на наказателния процес поради работните им отношения. Съдът правилно не е кредитирал показанията на свидетеля в частта относно разказаното за ужаса, който ищецът е изживявал „при всяко позвъняване на телефона“, доколкото съдът е счел, че разказът на свидетеля в тази част представлява преекспониране на собствените □ съждения, а не предаване на непосредствените впечатления, още повече че по делото не се е доказало, че свидетелят и 2 ищецът са полагали труд в едно и също помещение или при други обстоятелства, позволяващи константното проследяване на реакциите на ищеца при опит за контакт с него, а само че са работили през определен период в едно и също дружество. Свидетелката сама е заявила, че не и е известно колегите да са знаели за воденото наказателно производство срещу ищеца. Предвид това съдът правилно не е счел, че възприетото от свидетелката поведение на колегиалното обкръжение на ищеца е било проявление на знанието им за водения наказателния процес. Съответно, чрез последните не се установява негативното отражение на наказателното преследване върху живота на ищеца - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук - да превишава обичайното за подобни случаи.

При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното:

Основните доводи се свеждат до неправилно приложение на материалния закон и неправилно определяне на дължимото обезщетение за понесените неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост заложен в чл. 52 ЗЗД.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано.

Отговорността възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. За това, предпоставките за възникването й се уредени в закона, като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така, тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на Прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно лице.

Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест и достойнство. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице.

При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано/прекратено е производството, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед 3 конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска.

В настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ ищецът е било повдигнато обвинение за самоуправство по чл. 323, ал. 1 от НК - престъпление, наказуемо с наказание „лишаване от свобода“ до 5 години и глоба до хиляда лева, като с влязла в законна сила е оправдан като невиновен.

Оправдателната присъда несъмнено обосновава извод за незаконност по смисъла на чл. 2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук - и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България по повод образуваното наказателно производство.

Незаконността на обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства обосновава несъмнен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на обезщетяване от ответника Прокуратура на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т.

3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ.

Същевременно при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди.

При установена връзка обезщетението по чл. 52 от ЗЗД следва да бъде определено съобразно принципа на справедливостта. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на конкретни обективно съществуващи в действителността обстоятелства. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Задължително се отчита тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, и наложената мярка за неотклонение, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания.