Определение № 2131 от 29.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2131 гр. София, 29.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Невин Шакирова като разгледа докладваното от Невин Шакирова Частно касационно гражданско дело № 20258003101421 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на И. Г. В., подадена чрез назначен на основание чл. 95, ал. 2 от ГПК процесуален представител адв. М. Л. против Определение № 24 от 07.01.2025г. постановено по ч.гр.д. № 1331/2024г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

С обжалваното определение е оставена без уважение частна жалба на И. Г. В. срещу определение от 10.09.2024г. постановено по гр.д. № 2111/2023г. по описа на Районен съд – Дупница, с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по делото, в частта по предявените искове срещу Районен съд – Кюстендил поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация.

Частният жалбоподател излага съображения за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа, че отричането на пасивната процесуална легитимация на ответника РС – Кюстендил е неправилно като няма нормативна, нито логическа причина за различна процесуална легитимация на съдилищата по исковете предявени на основание чл. 2б и чл. 2в от ЗОДОВ.

Доколкото Районният съд може да е основната причина за неоправдано дълго съдебно производство, то такъв съд може да бъде и основният източник на вреди, съответно и надлежен ответник по тези искове. Сочи, че въпрос по същество на спора е съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация. Отправя искане обжалваното определение да се отмени, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 274, 1 ал. 3, т. 1 от ГПК.

В изложението частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, евентуално от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по които е отправено искане за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както следва:

1/ Изключена ли е пасивната легитимация на районните съдилища – когато не действат като последна инстанция – като ответници по дела с предмет искове по чл. 2в от ЗОДОВ?

2/ С оглед прилагането на правото на Европейския съюз има ли разлика между исковете по чл. 2б и чл. 2в от ЗОДОВ по отношение на легитимацията на процесуалните субституенти на държавата?

3/ Противоречи ли на приетия в ПЕС принцип на равностойност, различна процесуална легитимация в производства с правно основание съответно чл. 2в от ЗОДОВ и чл. 49 вр. чл.

45 от ЗЗД?

Ответник по делото не е бил конституиран, поради което процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е изпълнена.

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното:

На 12.09.2023г. И. Г. В. предявил срещу Районен съд – Кюстендил и срещу Окръжен съд – Кюстендил искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ за солидарно осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 10 лева, представляваща имуществени вреди под формата на платена държавна такса на 27.09.2017г. за издаване на две съдебни удостоверения за образувано дело, ведно с лихва за забава от 27.09.2017г. до окончателно плащане, както и сумата от 12000 лева – представляваща обезщетение за неимуществени вреди понесени от ищеца и изразяващи се в накърняване на личното му достойнство, изживяни гняв, разочарование, недоверие към държавните институции в лицето на съда; усещане за липса на справедливост и невъзможност да защити правата си вследствие отказ на съда да признае правото му на защита срещу действия, увреждащи доброто му име в обществото; многократно и демонстративно потъпкано лично достойнство вследствие прояви на високомерие от страна на съда по НОХД № 1150/2017г. по описа на първия ответник, образувано по внесен обвинителен акт след продължително досъдебно производство за това, че пред надлежен орган на власт – прокуратурата – ищецът е бил набеден в извършване на престъпление, въпреки знанието на дееца, че е невинен.

След отвод на всички съдии от РС – Кюстендил, делото е било изпратено за разглеждане от РС – Дупница.

В уточняващи молби от 08.01.2024г. и от 29.01.2024г. ищецът уточнил кои негови права са нарушени, както и конкретните действия и бездействия на ответниците, довели до 2 съществено нарушение на ПЕС.

С Разпореждане от 01.02.2024г. РС – Дупница върнал исковата молба като нередовна и поради недопустимост на исковете предявени срещу първия ответник, доколкото не е последна инстанция по спора. Това разпореждане е било отменено с определение от 22.08.2024г. на ОС – Благоевград, а делото върнато за продължаване на действията по разглеждането му.

На 10.08.2024г. РС – Дупница постановил определение, с което отново прекратил производството по делото по отношение на ответника РС – Кюстендил поради това, че този съд не е последна инстанция по спора.

За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството, въззивният ОС – Благоевград се е позовал на практиката на ВКС, съобразена с практиката на СЕС, в която се приема, че отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ за нарушение на правото на ЕС може да бъде реализирана само срещу процесуален субституент – орган на съдебната власт, който действа като последна инстанция в съответното производство.

Посочил, че единствено предявяването на иска срещу съда, отсъдил като последна инстанция гарантира, че нарушението на общностното право, ако се установи такова, е останало неотстранено по реда на инстанционния контрол и със способите на националното право, което е предпоставка за допустимост на претенцията по чл. 2в от ЗОДОВ. Исковете за допуснати нарушения на правото на ЕС от съдилища, които не са предявени срещу последната инстанция по спора приел, че са недопустими. Отбелязал, че в конкретния случай Районен съд – Кюстендил не е бил последна инстанция по спора, поради което не може да отговаря за вредите, причинени от нарушение на приложимото право на ЕС. Приел, че липсва абсолютна положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск против Районен съд – Кюстендил, поради което правилно производството спрямо този ответник е прекратено. По тези съображения оставил без уважение частната жалба на ищеца против обжалваното преграждащо определение.

Доводът на частния жалбоподател за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е основателен с оглед даденото разрешение в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. По повдигнатия от касатора релевантен за спора първи процесуалноправен въпрос – изключена ли е пасивната процесуалноправна легитимация на районните съдилища, когато не действат като последна инстанция, като ответници по искове с правно основание чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ – е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въпросът е част от предмета на делото и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд в произнасянето му. Последното е в противоречие с практиката на ВКС, поради което са налице предпоставките на закона съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съгласно даденото в практиката на ВКС тълкуване, разпоредбата на чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ изрично признава на гражданите и юридическите лица правото да претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилищата, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Отговорността за обезщетяване на тези вреди е на Държавата, 3 а когато нарушението на правото на ЕС е извършено от общите съдилища или от ВКС, искът за присъждането на обезщетение се предявява срещу съда, от чиито незаконен акт, действие или бездействие са произлезли вредите. Този извод относно пасивната легитимация на ответника по иска по чл. 2в от ЗОДОВ следва недвусмислено от разпоредбата на чл. 2в, ал.

1, т. 2 вр. с чл. 7 от ЗОДОВ. Разяснено е, че общностното право не поставя конкретни изисквания относно пасивната легитимация, извън принципите на ефективността и еквивалентността. Изведеният от практиката на СЕС фактически състав на извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, включва: 1/ нарушение на общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти; 2/ достатъчно сериозно нарушение на тази норма и 3/ пряка причинна връзка между нарушението и вредите. Когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, практиката на СЕС /решението от 30.09.2003г. по дело C-224/01 – Gerhard Kцbler/ въвежда и още една предпоставка – вредите да произтичат от решение на окончателна съдебна инстанция. Тази предпоставка по своята правна природа е материалноправна, а не и процесуалноправна. Изискването актът, с който на ищеца са причинени вреди от нарушение на правото на ЕС да е постановен от окончателна съдебна инстанция е условие за уважаване на иска, а не и процесуална предпоставка за допустимост на исковото производство. В този смисъл Определение № 4298/30.09.2024г. по ч.гр.д. № 2880/2024г. на ВКС, III ГО;

Определение № 2217/08.05.2024г. по ч.гр.д. № 1490/2024г., III ГО; Определение № 1500/28.03.2024г. по ч.гр.д. № 638/2024г., III ГО и др.

Извън това, в практиката си Върховният касационен съд е разяснил трайно, че процесуалната легитимация на двете страни следва единствено от правното твърдение на ищеца. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Поради това при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. За да бъде едно лице субект на процесуални правоотношения като страна, е необходимо то да съществува към момента на завеждане на иска и да притежава процесуална правоспособност. Това е условие за допустимост на исковия процес, доколкото не може да възникне процесуално правоотношение по отношение на лице, което не съществува или не притежава процесуална правоспособност.

Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално правоотношение, а проверката основана на събраните по делото доказателства за съответствието на тези твърдения с действителното правно положение обуславя произнасянето на съда по материалноправната легитимация на страните в процеса. За допустимостта на исковия процес е необходимо и достатъчно наличие на процесуална легитимация, а относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със съдебното решение. В този смисъл, дали ищецът е носител на претендираното субективно материално право или право, което ще бъде накърнено, ако спорното съществува, съответно дали ответникът неоснователно оспорва, накърнява или претендира същото право, са все въпроси, които се разрешават по съществото на материалноправния спор, без да засягат допустимостта на исковото производство /в този 4 смисъл Решение № 61 от 13.06.2014г. по гр.д. № 3306/2013г., IV ГО; Решение № 5 от 6.06.2011г. по гр.д. № 47/2010г., III ГО; Определение № 508 от 16.07.2015г. по ч.гр.д. № 2791/2015г., IV ГО; Определение № 395 от 27.09.2019г. по ч.гр.д. № 3016/2019г., III ГО и др./.

ПЕС от своя страна не съдържа процесуални разпоредби за осъществяване на предвидените в него субективни права и те се упражняват по реда, предвиден в националните законодателства от компетентните съдилища при спазване на принципите на ефективност и равностойност. Тези принципи изискват всички правила относно исковете или жалбите да се прилагат еднакво за исковете или жалбите, основани на нарушение на правото на Съюза, и за сходни искове или жалби, основани на нарушение на вътрешното право /принцип на равностойност/ и националните процесуални норми не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза /принцип на ефективност/ - т. 124 и т. 125 от Решение на Съда от 04 октомври 2018г. по дело С-571/16 /Н. Кантарев срещу БНБ/.