Решение № 7274 от 01.12.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7274 гр. София, 01.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Х.в при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Х.в Въззивно гражданско дело № 20241100514941 по описа за 2024 година

Подадена е въззивна жалба от ответниците А. Е. П., Л. Е. П., Р. Д. П. и Е. В. П. срещу Решение № 15403 от 08.08.2024 г., постановено по гр. д. № 65805/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 71-и състав, в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 159 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Във въззивната жалба се излагат следните доводи срещу правилността на решението: допълнителната (СТЕ) потвърждавала, че входът се обслужва от две абонатни станции (АС), всяка със собствен топломер, като топломерът с фабричен № 4012429 за горен кръг на АС имал проверка на 11.09.2017 г., а следващата била на 07.02.2022 г. Това означавало, че между 11.09.2017 г. и 07.02.2022 г. не били извършвани сертифицирани проверки на топломера и не били издавани свидетелства, удостоверяващи годността му. Съгласно Наредба № Е-РД-04-1/12.03.2020 г. (ДВ 25/20 г.), чл. 52, ал. 6, т. 1 и Заповед № А616/11.09.2018 г. на председателя на ДАМТН (т. 4), срокът за периодична проверка на топломерите в абонатните станции бил 2 години, откъдето следвало, че за периода от 11.09.2017 г. до 07.02.2022 г. (включващ и процесния период 01.10.2018 г. – 30.04.2020 г.), уредът не е бил годен и сертифициран за измерване на консумирана топлинна енергия.

Поради това, за този период не се дължала заплащане на топлинна енергия. Поддържа се, че заключението на вещото лице, че топломерът е бил годен измервателен уред, било произволно и необосновано. Счита, че между страните по делото не съществуват облигационни отношения, защото законодателството изисквало сключване на писмен 1 договор, а такъв по делото не бил представян. Твърди се, че Общите условия на „Толофикация“ не били подписани от въззивниците и не ги обвързвали, тъй като съгласно практиката на ВАС и разпоредбите на ЗЗП, ОУ можели да влязат в сила само ако са част от писмен договор и са приети писмено от потребителя. На следващо място се поддържа, че „ Топлофикация“ не представила и първични счетоводни документи (фактури), кредитни и дебитни известия за процесния период. И трите експертизи (две СТЕ и ССЧЕ) били ненадеждни и не следвало да бъдат кредитирани, тъй като се основавали на показания от несертифициран топломер и били извършени са чрез индиректни измервания и формални изчисления, включително за енергия, предназначена за други субекти. Твърди се, че първата инстанция не разгледала противоречието между ЗЗП и ЗЕ по отношение на подписването на договори и прилагането на ОУ. Навежда се, че Клаузите на ОУ на „Топлофикация София“ ЕАД са неравноправни съгласно ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, тъй като не са индивидуално договорени. Моли съдът да отмени обжалваното решени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба, с който се моли обжалваното решение да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение, тъй като решението на първата инстанция е постановено в съотвествие със събраните по делото доказателства и константната съдебна практика по този тип дела.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В откритото съдебно заседание по делото, проведено на 07.11.2025 г., процесулния представител на въззивниците е направил позоваване на Решение по дело C‑760/23 на СЕС, с което е прието, че точка 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради — етажна собственост не дава възможност за прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление по смисъла на член 9, параграф 3 от Директива 2012/27. Настоящият състав на съда намира, че не дължи произнасяне по така направеното възражение, тъй като както вече се посочи по- горе въззивния съд се произнася само по доводите, които са изложени във въззивната жалба и доколкото във въззивната жалба липса позоваване на това решение на СЕС, то съдът на основание чл.269 ГПК, няма право да разглежда направеното в устните състезания оплакване.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във 2 въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

В производството пред първата инстанция са били предявени искове от „Топлофикация София“ ЕАД с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, ал. 1 вр. с чл.

149 ЗЕ и по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД. С обжалваното решение СРС е приел, че ответниците дължат на ищцовото дружество сумата 557,56 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.10.2018 г. до 30.04.2020г., мораторна лихва в размер на 74,47 лв. за периода от 15.09.2019 г. до 14.06.2021 г., сумата от 30,72 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020г., като е отхвърлен иска по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, ал. 1 вр. с чл. 149 ЗЕ за разликата над 557,56 лв. до пълния предявен размер 577,88 лв.; както и исковете по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за обезщетение за забава върху сумата за топлинна енергия за разликата над 71,47 лв. до пълния предявен размер 73,49 лв. и за обезщетение за забава върху сумата за дялово разпределение в размер на 6,12 лв. за периода от 01.07.2018 г. до 14.06.2021 г. В отхвърлителната част решението на СРС не е обжалвано и е влязло в сила.

Пред първата инстанция са били предявени искове за заплащане на дължимата цена по договор за продажба на топлинна енергия и такси дялово разпределение. По така предявените искове ищецът е следвало да установи възникването на облигационно отношение между страните по договор за продажба и доставка на топлинна енергия в твърдените количества и задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. Съгласно разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. От събраните по делото доказателства- нотариален акт за продажба на недвижим имот №116, том LLXXXVIII, дело 27977/93 г. от 03.11.1993 г. и нотариален акт за учредяване право на ползване и дарения на недвижим имот №54, том II, рег. №15537, дело 436/2012 г. от 19.06.2012 г. се установява, че ответниците Е. В. П. и Р. Д. П. са носители на правото на ползване върху 1/10 идеална част, а Л. Е. П. на 1/2 идеална част от процесния имот, а ответникът А. Е. П. като собственик на имота следва да отговаря за частта, която не е ограничена от вещно право на ползване на останалите. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни 3 след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, ответниците да са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия, откъдето следва че въззивниците са обвързани от ОУ на въззиваемото дружество.

Във връзка с възраженията на въззивника за липса на валидно възникнало облигационно отношение съдът намира следното: Разпоредбите на ЗЕ съдържат специален режим, който се отклонява от общия по отношение на възникването на облигационното отношение. За разлика от общите правила на облигационното право, където за да се сключи валиден договор е необходимо да са налице две насрещни волеизявление, в настоящия случай е налице специална законова уредба, която с оглед спецификата на обществените отношение, предвижда че облигационното отношение ще възникне при наличие на предвидените в законовата норма юридически факти, а именно: физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. От изложеното следва, че в случая не се прилагат общите правила на облигационното право, а правилата на специалния закон, респ. прилага се принципът че специалния закон дерогира приложението на общия. Облигационното правоотношение за битови нужди със собственика или вещния ползвател на недвижимия имот възниква по силата на закона, а не въз основа на индивидуален договор с клиентите на топлинна енергия.

Общите условия на ищеца се одобряват и публикуват по реда на чл. 150 ЗЕ и следователно договорът за продажба на топлинна енергия на клиенти на топлинна енергия се счита сключен с конклудентни действия. Поради тази причина за възникването на облигационното правоотношение не е необходимо сключването на индивидуален договор. С оглед на изложеното неотносима са и позоваванията във въззивната жалба на ЗЗД, ТЗ, Директива 2011/83/ЕС, респ. направеното възражение за липса на валидно облигационно отношение следва да бъде оставено бед уважение, тъй като ответниците са потребители на топлинна енергия и същите са обвързани от ОУ на въззиваемия, респ. между страните е възникнало валидно облигационно отношение.

С оглед възражението за неравноправност на общите условия на ищеца в нарушение изискванията на ЗЗП и Директива 93/13/ЕИО, следва да се посочи, че съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача 4 или доставчика. В чл. 3, пар. 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая не се установява Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД да съдържат неравноправни клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе с оглед предвидената в чл. 150, ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие, в което да предложат специални условия. По делото не се твърди, а и не се съдържат данни жалбоподателите да са се възползвали от тази възможност. Ето защо доводите за неравноправност на общите условия се явяват неоснователни.