Определение № 4821 от 09.10.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4821 гр. София, 09.10.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20258002104402 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Ю. Ю. Г. (непълнолетен; малолетен към датата на подаването на жалбата и действал чрез майка си Д. Г.-Р. – негов представител по закон), подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. К. М., и по касационна жалба на ответника [община] (представлявана от кмета С. В.), подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. А. А., срещу решение № 1335/18.12.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 1275/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 34/12.02.2024 г. по гр. дело № 421/2023 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС), ответната община е осъдена, на основание чл. 49, във вр. с чл. 51, ал. 1 и ал. 3 от ЗЗД, да заплати на ищеца сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение за новонастъпили неимуществени вреди (ексцес) от влошаване на здравословното му състояние по повод и последица от ухапване от безстопанствено куче на 19.06.2020 г. в [населено място], чрез проява на посттравматично стресово разстройство и довело до забавяне и регрес на когнитивното развитие и сериозно влошаване на социалното функциониране, високо ниво на тревожност, което предизвиква обучителни трудности, изоставане в интелектуалното развитие, разстройство в когнитивните функции и хиперактивност, усещане за депресивно настроение и симптоми, изразяващи се в нарушение на апетита, липса на енергия, нарушения на съня, разсеяност и нежелание за извършване на любими занимания, феномени на гърчова симптоматика, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 18.10.2021 г. до окончателното й плащане; като искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 150 000 лв.

Ищецът обжалва въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. в частта, с която искът му е отхвърлен за разликата над сумата 80 000 лв. до сумата 150 000 лв., а ответната община – в 1 частта, с която искът е уважен за сумата 80 000 лв.

Ищецът Ю. Г. е подал чрез адв. М. и касационна жалба срещу постановеното по същото дело от САС – по реда на чл. 247 и чл. 250 от ГПК, решение № 659/21.05.2025 г. Съгласно последвалото уточнение на тази касационна жалба, направено (в изпълнение указанията на САС) с молба от 07.11.2025 г., подадена от адв. М., решение № 659/21.05.2025 г. се обжалва само в частта, постановена по реда на чл. 250 от ГПК, с която САС е оставил без уважение молбата на ищеца за допълване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г.

Трите касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в законоустановения срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежащи на касационно обжалване решения на въззивния съд. И в трите жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Ответната [община] не е подала отговори на двете касационни жалби на ищеца.

Последният, чрез адв. М. е подал отговор на касационната жалба на насрещната страна, в който се излагат съображения, че по нея не следва да се допуска касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и становище за неоснователност на жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Ю. Г., също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г., са формулирани следните въпроси: 1) може ли да се приложи чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, след като в рамките на двете инстанции съпричиняване от страна на увреденото лице, макар да е твърдяно, че е съществувало, не е било доказано и не е било възприето за съществуващ факт, включително от въззивния съд; 2) налице ли е причинна връзка, като елемент от състава на непозволеното увреждане, между действията и бездействията на [община] и с оглед уврежданията на детето; 3) длъжен ли е съдът да вземе предвид всички конкретно установени обстоятелства и да прецени тяхното значение и тежест за пълната обезвреда на вредите, настъпили в резултат на деликт; 4) относно предпоставките за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди, когато пострадалият, а в конкретния случай – и неговите родители, не са допринесли с нищо за увреждането; 5) принципът на справедливост включва ли в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното събитие – ухапването от безстопанствени кучета и настъпилия вследствие на това първоначално събитие, ексцес; 6) неимуществените вреди, поради това, че нямат парична оценка, обезщетението за тях по вътрешно убеждение на съда ли се определя; и 7) целеният правен резултат от присъденото обезщетение следва ли да е пълно обезщетяване на понесените от детето морални и физически болки и страдания. Относно въпроси №№ 3-7 жалбоподателят-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил същите в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ППВС № 4/30.10.1975 г., ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 1387/09.11.2000 г. по гр. д. № 781/2000 г. на V-то гр. отд. на ВКС, решение № 96/26.05.2010 г. по търг. д. № 621/2009 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 324/28.07.2011 г. по гр. д. № 2

924/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 86/29.05.2019 г. и решение № 287/22.10.2020 г. по гр. д. № 2586/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тази връзка е посочено и определение по чл. 288 от ГПК, което обаче не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени с ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпрос № 1 от страна на касатора-ищец не е посочена никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. По отношение на въпрос № 2 се поддържа, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, т.е. навежда се допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната [община], чрез адв. А., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г., е формулиран следният процесуалноправен въпрос с два подвъпроса: предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съгласно която, при постановяване на решението съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право, то когато е бил предявен иск за неимуществени вреди от деликтна отговорност и по време на висящото съдебно производство пред инстанции по съществото на спора (пред първоинстанционния и въззивния съд) настъпят усложнения в здравословното състояние на ищеца от неимуществените вреди, за които е предявен иск, но тези новонастъпили факти и обстоятелства не се посочват от ищеца: а) допустим ли е нов иск за ексцес в друго исково производство; б) влязлото в сила решение по предявения иск формира ли сила на пресъдено нещо и за усложненията, настъпили по време на съдебното производство. Жалбоподателят-ответник навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. При условията на евентуалност се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Предвид наведените с изложението на ответника доводи за недопустимост на предявения по делото иск за обезщетение на процесните новонастъпили неимуществени вреди при ексцес, следва да се приеме, че същият се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – вероятна недопустимост на атакуваната от него осъдителна част на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г.

В изложението към втората касационна жалба на ищеца Ю. Г. – срещу постановената от САС по реда на чл. 250 от ГПК част от решение № 659/21.05.2025 г., чрез адв. М. са формулирани следните въпроси, като такива по чл. 280, ал. 1 от ГПК: 1) може ли да се иска поправка на очевидна фактическа грешка (ОФГ) тогава, когато грешката е допусната в акта на въззивния съд; 2) искането за поправка на ОФГ ограничено ли е със срок или не; и 3) тогава, когато е сбъркана годината на подаване на исковата молба и респ. това е свързано с частта от времевия момент, от който за в бъдеще се дължи законна лихва, допустимо ли е въззивният съд да не посочи годината, която е възприел първоинстанционният съд в свое допълнително решение, постановено по реда на чл. 280 от ГПК, и след като не е посочил вярната дата, процесуалният закон допуска ли той да направи отказ и да не свърши това със 3 свой акт. По отношение на тези въроси се навежда допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че решение № 659/21.05.2025 г. на САС противоречи на множество изброени решения на ВКС, но без да се сочи по никакъв начин в какво се изразява твърдяното противоречие.

Относно основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение № 1335/18.12.2024 г. съдът намира следното:

За да достигне до решаващия си извод, че е налице твърдяния по делото ексцес, САС, като се е позовал на т. 10 от ППВС № 4/30.10.1975 г. и установената съдебна практика, е приел, че след присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние, ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено. При ексцес за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което ново състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение; обезщетението е за новите вреди, които се добавят към вече обезщетените.

Изхождайки от горните принципни съображения, въззивният съд е приел за установено при условията на главно пълно доказване от страна на ищеца, че е налице съществено утежняване – усложнения, които се намират в пряка връзка с причиненото вследствие ухапването от безстопанствено куче на 19.06.2020 г. в [населено място], травматично увреждане – посттравматично стресово разстройство, установено с влязлото в сила решение № 130/22.04.2021 г. по гр. д. № 516/2020 г. на ПОС, а именно: по-тежко изразени симптоми и феномени, нарушаващи психичното равновесие в сравнение с разстройство в адаптацията; продължителност във времето на съществуващия симптомокомплекс, което води до ясно изразено забавяне и регрес на когнитивното развитие и сериозно влошаване на социалното функциониране на детето (ищеца); зачестяване и утежняване на тревожно депресивните изживявания, на вегетативни и конверзивни кризи и на фобийните фиксации и на получаването им и в появата им даже без пряко присъствие на куче, така и в ясно изразена тенденция към понижаване на когнитивните му възможности и появата на регресивни психични феномени; прояви на вцепенение и треперене на главата. Четири години след инцидента, при ищеца са налице и персистират част от симптомите от периода на психотравмата, налице са чувство на емоционално претоварване, трудност при ежедневните дейности, тревожност и нервно напрежение, неконтролируема паника, безпокойство от попадане в дадена ситуация или евентуална среща с обекта на фобията, снижение на когнитивни, екзекутивните и интелектуалните функции, регрес в поведението на иищеца.