Решение № 3240 от 17.11.2022, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3240 гр. София, 15.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Стойчо Попов при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20221100508173 по описа за 2022 година

Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №8173/2020 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на Столична община срещу решение №20009690 от 02.02.2022 г по гр.д.№71831/19 г на СРС , 90-ти състав , в частта , с което е признато за установено на основание чл.124 ГПК по иск на „Е.**“ ООД ЕИК **** гр.София , че въззивникът не е собственик на 399/2379 идеални части от имот с идентификатор №*** при съседи имоти с идентификатори №*** ,

№*** , №*** , №*** , №*** , №*** ; с адрес гр.София ул.**** ; както и е признато за установено на основание чл.124 ГПК по иск на „Е.**“ ООД ЕИК **** гр.София срещу въззивника , че „Е.**“ ООД ЕИК **** гр.София е собственик на 399/2379 идеални части /над 1980/2379 до 2379/2379 идеални части / от имот с идентификатор №*** при съседи имоти с идентификатори №*** , №*** , №*** , №*** , №*** ,

№*** с адрес : гр.София ул.**** ; на основание придобивна давност поради осъществено непрекъснато владение за периода 28.12.2006 – 10.12.2019 г . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .

Въззивникът излага доводи за недопустимост и неправилност на решението на СРС. Ищецът няма правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост съединен с положителен установителен иск за собственост и решението е недопустимо в тази част .

Съставеният от СО акт за общинска собственост има обвързваща доказателствена сила , но 1 не е бил оспорен изрично в исковата молба . СРС не е изложил убедителни мотиви и не е обсъдил всички налични доказателства . Процесната част от имота е била заявена за възстановяване по ЗСПЗЗ , но е постановен отказ и СО е станал собственик на основание чл.25 ЗСПЗЗ . Само ако имотът е имал друг собственик не действа „забраната за придобиване по давност“ по § 1 от ЗД на ЗС .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба . Ищецът има интерес от отрицателен установителен иск , с който да отрече правата на СО с оглед разпоредбата на §1 от ЗД на ЗС. Без значение е дали АОС е оспорен след като са предявени искове за установяване на собствеността върху имота . СО се е позовала на чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ , но той се отнася само до земеделски , не и до бивши земеделски земи в регулация , които не са възстановени . В отговора СО се е позовала на чл.10б ал.1 ЗСПЗЗ , а по старата редакция на чл.10б ал.5 ЗСПЗЗ тези земи стават винаги държавна собственост . Отделно няма данни СО да е обезщетила бившите собственици на имот пл.№912 – наследниците на Новоселски, нито да е придобила имота от държавата .

Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 07.02.2022 г и е обжалвано в срок на 22.02.2022 г .

Налице е правен интерес на въззивниците за обжалване на решението на СРС .

След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част . Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .

Решението на СРС е валидно и допустимо . Не се релевират доводи за нищожност на решението на СРС и при служебна проверка такива основания не се установяват .

Решението на СРС е допустимо , включително в частта , с която се е произнесъл по същество по отрицателния установителен иск за собственост при наличие на предявен положителен установителен иск за собственост . Налице е правен интерес от отрицателния установителен иск за собственост /и в процесната хипотеза/ на първо място , защото двата иска имат различен предмет . При отрицателния установителен иск за собственост ищецът цели да отрече правото на собственост на ответника , докато при положителния установителен иск за собственост – да установи със СПН собственото си право на собственост . Видът на исковете и защитата-санкция , която те дават са различни , различна е и тежестта за доказването им . Възможно е ищецът да съумее по съдебен ред единствено да отрече правото на собственост на ответника , но да не успее докаже и установи собственото си право , а само че фатически владее имота . Обективното съединяване на двата иска не само е допустимо , но и е целесъобразно с оглед избягване на два поредни 2 съдебни процеса . Същото изрично е посочено като допустимо и в мотивите на т.1 на Тълкувателно решение №8/12 от 27.11.2013 г на ОСГК на ВКС .

За да уважи процесните искове СРС е приел следното .

Ответникът СО не доказва посоченото в АЧОС основание по чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ /останалите разпоредби – чл.2 ал.1 т.1 ЗОС и чл.59 ал.1 ЗОС са неотносими / . Няма данни за безстопанствена земеделска земя , а друго основание не е доказано . СРС е уважил отрицателния установителен иск за собственост .

Според СРС ищецът и неговите праводатели не са притежавали въз основа на апорт по чл.17а ЗППДОбП и нотариален акт за продажба повече от 1980 кв.м. от процесния имот , който е с площ от 2379 кв.м. СРС е отхвърлил положителния установителен иск за собственост на ищеца на основание продажба с нотариален акт и в тази част решението на СРС е влязло в сила . От друга страна СРС е приел , че ищецът е владял трайно и безспорно имота от 2006 г , поради което трябва да се уважи евентуалния положителен установителен иск за собственост на основание придобивна давност за периода 28.12.2006 – 10.12.2019 г

Решението на СРС е частично неправилно .

По отрицателния установителен иск , че СО не е собственик на имота , правилно първоинстанционият съд е счел , че не е налице хипотеза на чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ /останалите разпоредби – чл.2 ал.1 т.1 ЗОС и чл.59 ал.1 ЗОС са неотносими / . Чл.25 ал.1 ЗСПЗЗ обща норма и визира земеделски земи , които са запазили този си характер и нямат друг собственик . Процесният случай е различен – става въпрос за имот , който е загубил земеделския си характер и е уругулиран , за което са налице специални правни норми .

Според приетата пред СРС СТЕ имот с идентификатор №*** още 1988 г е отреден за обществени мероприятия , а през 1990 г е отреден за автосервиз на ОСО и е частично застроен с автосервиз . В този смисъл е и влязлото в сила решение от 01.07.2003 г по а.х.д.№2035/99 г на СГС , III „Ж“ състав в производство по чл.11 ал.4 ППЗСПЗЗ за определяне на застроена/незастроен площ и издаване на удостоверение по чл.13 ал.4,5 ППЗСПЗЗ . Според СТЕ върху имота попада невъзстановен бивш земеделски имот пл.№912 с около 672 кв.м. Върху имота попадат и други бивши земеделски имоти – имот пл.№999 с 432 кв.м. и имот пл.№1000 с 388 кв.м. Същите обаче са били закупени от праводателя на ищеца „Воинтех“ ЕООД с нотариален акт от 18.07.2002 г . По делото са представени и документи във връзка с възстановяване на бивши земеделски имоти на наследниците на Г.Н.

, включително и за частичен отказ за възстановяване на част от процесния имот .

При тези данни по делото е безспорно установено – а и се твърди от СО във въззивната жалба - че т.нар.“общинска част“ от имота произтича всъщност от неосъществено възстановяване на част от бивш земеделски имот по ЗСПЗЗ поради реализирано комплексно мероприятие по чл.10б ЗСПЗЗ . Правилно въззиваемата страна посочва , че съгласно изричната норма на чл.10б ал.5 ЗСПЗЗ и при липсата на данни за обезщетяване на наследниците на бившите собственици на земеделския имот , то процесната част от имота 3 е останала държавна , а не се е трансформирала в общинска собственост . Действително , ако на основание чл.10б ал.5 от ЗСПЗЗ имотът е останал държавен, то би могло на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОБС /ДВ бр. 96 от 1999 г./ имотът да да премине в собственост на общината / определение №361 от 18.04.2011 г по гр.д. № 1375/2010 г, ГК, І ГО на ВКС, решение №145 от 23.02.2010 г по гр.д. № 4214/2008 г, ГК , І ГО на ВКС и др./.

Според § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС /ДВ бр. 96 от 1999 г./ застроените и незастроените парцели и имоти-частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините . В случая това не е така , тъй като според СТЕ с изменение на плана - ЧИПРЗ одобрено със заповед №РД-09-920 от 12.10.1990 г на председателя на ИК на ОбНС – от част от стария парцел I отреден за обществено мероприятие от местно значение / Парк Стефан Караджа , паметник на Стефан Караджа , планетариум и спорт / е образуван нов парцел X – „За автосервиз на ОСО“. Организация за съдействие на отбраната е на подчинение на Министерския съвет и дейностите с нея се координират от Министерство на отбраната т.е. парцел Х не е бил отреден за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините , а за дейности на централната държавна власт т.е. § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС /ДВ бр. 96 от 1999 г./ е неприложим.

На основание чл.10б ал.5 от ЗСПЗЗ частта от имота , която не е апортирана по чл.17а ЗППДОбП и възстановена по ЗСПЗЗ е останала държавна собственост. По същите причини не може да се обоснове общинска собственост и на основание § 7 т. 6 от ПЗР на ЗМСМА . С влизане в сила на ЗМСМА преминават в собственост на общините само тези имоти , които по естеството си пряко са свързани/обслужват дейността на общините , докато процесният имот още 1990 г е отреден за държавни нужди /съдействие на отбраната/ и мероприятието е реализирано преди влизане в сила на ЗСПЗЗ .

Без значение е дали ищецът изрично е заявил , че оспорва акта за частна общинска собственост . В исковата молба ясно е посочено , че ищецът счита издаването на АЧОС за процесния имот за неправомерно и е изложил твърденията си в тази насока . Актовете за държавна и за общинска собственост имат констативно , а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест на общината е било да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота. Това е така, тъй като оспорването им представлява твърдение за отрицателен факт, доказването на който става чрез доказване на изключващите го положителни такива. В този смисъл са решение №269 от 03.08.2012 г по гр.д.№643/11 г на ВКС , I ГО , решение № 310 от 03.01.2012 г по гр.д.

№456/11 г на ВКС , II ГО, решение № 321 от 14.10.2011 г по гр.д.№1167/10 г ВКС , I ГО и др. Като краен резултат СРС правилно е уважил отрицателният установителен иск за собственост .

По отношение на положителния установителен иск за собственост първоинстанционният съд не е съобразил действието на мораториума върху придобивната давност върху имоти 4 частна държавна и общинска собственост § 1 ал.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ЗДЗС) (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) .

Доколкото се твърди , че процесният имот е владян за периода 28.12.2006 – 10.12.2019 г , то за съществена част от този период / мораториумът е в сила до обявяване на разпоредбата за противоконституционна с Решение №3 от 24.02.2022 г по конст.дело №16 от 2021 г на Конституционния съд / Обн. ДВ. бр.18 от 4 Март 2022 г / . Изрично в мотивите на решението на КС е посочено , че с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Съгласно чл.151 ал.2 изр.3 от Конституцията на РБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от влизане на решението на Конституционния съд в сила . Само за периода извън 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г според решението на КС мораториумът не е бил в сила .