Решение № 3124 от 18.05.2020, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 11691/2019
- Вид
- Решение № 3124
- Подписан
- 18.05.2020
- В сила
- 18.05.2020
- Състав
- СИМОНА ИВАНОВА УГЛЯРОВА, МАРИАНА ВАСИЛЕВА ГЕОРГИЕВА, КАЛИНА КРЪСТЕВА АНАСТАСОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 10 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 140 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 145, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 145, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.172 · Граждански процесуален кодекс
- чл.180 · Граждански процесуален кодекс
- чл.202 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.365 · Граждански процесуален кодекс
- чл.68 · Граждански процесуален кодекс
- чл.7 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 8, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 9 · Граждански процесуален кодекс
- чл.200, ал.1, предл.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.86 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.292 · Търговски закон
- чл.301 · Търговски закон
- чл. 318 · Търговски закон
- чл. 327, ал. 1 · Търговски закон
- чл.328 · Търговски закон
Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ……..2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен състав, в открито заседание на шести февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 11691 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 117892 от 17.05.2019г., постановено по гр.д. № 37173/2016г. на СРС, II ГО,
68 състав, са уважени предявените от "Х.Б." АД срещу "К.И." ЕООД искове, както следва: иск с правно основание чл.200, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. ал.318 – чл.328 ТЗ, за заплащане на сумата от 10 000 лева, представляваща неплатена част от дължима от ответника стойност на бетон, получен по неформален договор за търговска продажба между страните, удостоверен във фактура № **********/28.02.2015г., ведно със законната лихва от 06.07.2016 г. до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 374,09 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 28.02.2015г. - 05.07.2016г., като исковете са отхвърлени в останалата им част до пълния общ предявен размер от 37 634,80 лева за вземания по останалите 11 фактури №
**********/31.03.2014г.; № **********/31.03.2015г.; № **********/30.06.2015г.;№**********/30.06.2015г.;№**********/06.07.2015г.;№**********/20.07.2015г.;№**********/17.08.2015г.;№**********/17.08.2015г.;№**********/31.08.2015г.;№**********/15.09.2015г. и № **********/18.10.2015г. и до пълния общ предявен размер от 3 933,32 лева, лихви за забавени плащания по вземанията общо за периода от 31.03.2014г. и от последващите падежи – датите на съставяне на всяка от останалите фактури по хронологията на издаването им до 05.07.2016г. Страните са осъдени за разноски в производството, съобразно изхода от спора.
Срещу решението, в частите, в които са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.200, ал.1, предл.1 ЗЗД, вр. ал.318 – чл.328 ТЗ за сумата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 37 634,80 лева и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 1 374,09 лева до пълния предявен размер от 3 933,32 лева, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Х.Б." АД.
В същата са изложени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочи се, че съдът е нарушил процесуалните правила по отношение на родовата подсъдност като неправилно е приел за разглеждане търговски спор, за който ГПК предвижда специален ред за разглеждане на делото, като на основание чл.365 ГПК компетентен да се произнесе е съответният Окръжен съд, в случая – СГС. Поддържа, че първоинстанционният съд е достигнал до грешен извод, приемайки за недоказани извършените доставки на бетон и бетонови разтвори, като не е поставил в основата на доказателствените си изводи събраните по делото гласни доказателства, установяващи както извършваните от ответника заявки, така и осъщественото доставяне на бетон по тях. Прави искане за обезсилване на решението, евентуално за отмяната му в обжалваната част и постановяване на нов съдебен акт, с който предявените искове да се уважат изцяло. В съдебно заседание процесуалният представител на "Фиск" ЕООД изразява становище за доказаност на приемане на работата с конклудентни действия, поради което моли въззивната жалба да бъде уважена. Претендира разноски в размер на заплатената държавна такса в производството.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна, в който същата се оспорва като неоснователна. Моли съдът да остави въззивната жалба без уважение, като потвърди първоинстанционното решение. Претендира присъждане на направите в настоящото производство разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. По изложените във въззивната жалба оплаквания намира следното:
С обжалваното решение са разгледани кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86 ЗЗД, всеки с цена под 25 000 лева, а не един общ иск с цена сбора на цената на главниците по всички данъчни фактури. Настоящата съдебна инстанция приема, че при сключени договори за търговска продажба и свидетелстващи за това данъчни фактури, цената на иска се определя, като се вземе предвид, че всяка фактура индивидуализира едно продажбено правоотношение, а търсеното по него вземане, произтичащо от съответния договор за търговска продажба, представлява цена на отделния обективно съединен иск. В случаи като процесния на претенции по договори за търговски продажби, сключени вследствие на трайни търговски отношения между страните, конкретният договор се сключва с достигане на предложението до търговеца. В чл.292 ТЗ е предвидена презумпция за съгласие по съществените елементи на сделката в случай, че търговецът, до когото е изпратена офертата, не я отхвърли. Трайните търговски отношения се формират от множество факти. Поради това, твърдението в въззивната жалба за трайни търговски отношения налага извод, че ищецът твърди постигнато с ответника съгласие по съществените елементи на отделния договор по всяка данъчна фактура. Твърдението за трайни търговски отношения обаче не е твърдение за факт или фактически състав, от който произтича отделното, съдебно предявено вземане. При трайни търговски отношения страните сключват отделни договори, за които при съдебен спор намира приложение оборимата презумпция на чл.292 ТЗ. Всеки един от тези договори обаче е източник на конкретни права и задължения, а в приложението на чл.68 ГПК следва да се приеме, че вземането по всеки договор представлява паричната оценка на предмета на делото по всеки един от предявените при условията на първоначално кумулативно обективно съединяване искове. Това е релевантният критерий, който предопределя родовата подсъдност на търговското дело, поради което и релевираните възражения от въззивникът в настоящото производство за нарушение на процесуалните правила във връзка с подсъдността, съдът намира за неоснователни.
По отношение спорните между страните въпроси, свързани с наличието на твърдените облигационни правоотношения по издадени 12 броя данъчни фактури и експедиционни бележки по тях, въззивният съд намира следното:
Договорът за търговска продажба по смисъла на чл. 318 ТЗ е консенсуален и неформален, поради което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и купувача относно съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. Без значение е начинът на договаряне, същественото е съвпадането на насрещните воли на страните за продажба, за да се приеме, че между страните се учредява валидно облигационно правоотношение. Само наличието на последното не е достатъчно, за да се приеме, че е налице основание за плащане, тъй като основанието ще възникне при изпълнението на договора - с извършване на доставката за продавача ще възникне правото да иска престиране на цената от страна на купувача. В случаите, когато страните са оформили продажбата чрез съставена за целта фактура, фактурата съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от него права и задължения, но не е условие за действителността му. Поради неформалния характер на продажбата преценката за сключване на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да се прави с оглед на всички доказателства по делото, в т.ч. и на тези относно предприети от страните действия по изпълнение на договора /получаване на стоката или плащане на цената/, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуването на облигационната връзка.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищцовото дружество следва да установи, че спорното право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните по договор за продажба, изпълнение на задължението на ищеца за непаричната престация – да прехвърли собствеността на продадената вещ и да предаде /достави/ вещта, както и настъпване на изискуемостта на вземането.
В случая ищецът основава претенцията си на твърдения за сключени договори за продажба на стоки, обективирани във фактури № **********/31.03.2014г.;№**********/31.03.2015г.;№**********/30.06.2015г.;№**********/30.06.2015г.;№**********/06.07.2015г.;№**********/20.07.2015г.;№**********/17.08.2015г.;№**********/17.08.2015г.;№**********/31.08.2015г.;№**********/15.09.2015г. и № **********/18.10.2015г.
Трайно установена е практиката на ВКС, че фактурите отразяват възникналото между страните правоотношение и с осчетоводяването им от ответното дружество, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит, представляват недвусмислено признание на задължението по тях. Съгласно непротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение № 46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. № 380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., е обосновано становище, че фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на договора. Според други решения на ВКС, а именно – решение № 211/30.01.2012 г. по т. д. № 1120/2010 г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т. д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т. д. № 491/2010 г. на II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т. д. № 1598/2013 г. на II ТО, фактурите отразяват възникналата между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество –ответник, включването им в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по тях по смисъла на ЗДДС, представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Нещо повече, според приетото в решение № 42/2010 г. по т. д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т. д. № 478/2010 г. на II ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска /неавтентична/ или е останала неподписана за "получател" от купувача по договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен кредит. В решение № 211/2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г. на II ТО е посочено още, че само по себе си отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството реквизити във фактурата, не е основание за отричане на продажбеното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на продажбата, преценката за сключването на договора не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на същия този документ, а е необходимо да се направи с оглед на всички доказателства по делото, вкл. и на тези, относно предприети от страните действия, които при определени предпоставки могат да се разглеждат като признания за съществуващата облигационна връзка, като вписването на фактурата в дневниците за продажба и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справки-декларации и ползването на данъчен кредит по нея, са обстоятелства, несъмнено релевантни за възникването на продажбеното правоотношение, по повод на което тя е била съставена. Същите тези действия по отразяване на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажби по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата, съответно превеждането на дължимия във връзка с продажбата ДДС от купувача по сметка на продавача, представляват недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. По тези съображения в решение № 30/08.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I ТО, е прието, че включването на фактурите в регистрите по ЗДДС, отразяването им в счетоводството на получателя чрез заверка на съответния счетоводен регистър и приспадането на данъчен кредит по тях, представлява потвърждаване по смисъла на чл.301 от ТЗ от страна на купувача на действията на лицата, подписали без представителна власт процесните фактури.
Разпечатката съдържа 26 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/6ae952dc-ba50-4f5c-a233-91f357b74874