Решение № 398 от 08.05.2024, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 398 гр. Перник, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Н.Н.Т.З. като разгледа докладваното от Н.Н.Т.З. Гражданско дело № 20231720105484 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по искова молба с вх.№ 24734/27.11.2023 , уточнена с молба вх.№ 26301/14.12.2023 г., подадена от „АПС Бета България“ ЕООД с ЕИК 203374133, срещу П. С. М., с която по реда на чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, e предявен иск с правно основание: чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с който се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца, в качеството му на цесионер по Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.03.2022 г. сумата в общ размер от 2707,23 лева, от която сумата от 2056.83 лева - главница, произтичаща от Договор за паричен заем № 5548997_vc/04.09.2019г., сключен между ответника и „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, сумата в размер на 306.58 лева - представляваща договорна лихва върху главницата за периода от 04.09.2019г. до 28.10.2020г., сумата в размер на 210,06 лева - представляваща законна лихва за забава върху главницата за период от 04.09.2019 г. до 26.11.2023 г., както и законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в производството по ч.гр.д. № 4332/2023 г. по описа на Районен съд - Перник, гражданско отделение, II граждански състав. Претендира присъждане на сторените в заповедното и исковото производства разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът П. С. М. оспорва предявените искове по основание и размер, като излага подробни съображения. Оспорва вземането за процесната сума да е било прехвърлено на ищеца чрез договора за цесия, за което да е бил надлежно уведомен. Счита, че договорът за кредит е нищожен поради наличие на задължителна клауза за сключване на договор за поръчителство, че ГПР по договора е различен и ответникът е бил въведен в заблуждение. Твърди нищожност на договора за кредит, поради наличие на неравноправни клаузи. Моли съда да отхвърли предявените искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства 1 и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно съединени искове по чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК, и е с правно основание: чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл.99 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът е сезирал заповедния съд със заявление с вх. № 18582/08.09.2023 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за исковите суми. Такава е издадена срещу ответника – длъжник на 11.09.2023г. за сумата от сумата 2056,83 лева – дължима се главница по Договор за паричен заем № 5548997_vc, сключен на 04.09.2019 г., сумата от 306,58 лева – договорна лихва за периода от 04.09.2019 г. до 28.10.2020 г., сумата 210,06 лева – законна лихва за забава за периода от 04.09.2019 г. до 24.04.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 08.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането. Препис от заповедта е бил връчен на длъжника, който в едномесечен срок е подал възражение по чл. 414 от ГПК. В законоустановения срок заявителят е депозирал искова молба за сумите по заповедта.

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Договорът за заем е реален и е сключен с предаването на парите или другите заместими вещи.

Настоящият състав счита, че по делото се доказа наличието на облигационна връзка между ответника и "Вива Кредит" ООД по повод сключения договор за паричен заем, предвид представения по делото Договор за паричен заем № 5548997_vc, сключен на 04.09.2019 г., за сумата от 3000 лева, от която сумата от 1 940,38 лева за рефинансиране на Договор за паричен заем КИД 5503841/31.01.2019г.

Кредитополучателят се задължила да върне на 30 месечни вноски, в размер на 230,65 лева всяка в срок до 28.10.2020г., когато била падежирала последната вноска. В Договора, съдържащ Погасителен план бил уговорен и фиксиран лихвен процент в размер на 40.32 %, както и годишен процент на разходите по кредита в размер на 49.37%. Към момента на подаване на заявлението договорът е с настъпил падеж на всички погасителни вноски и ищецът не се позовава на настъпила предсрочна изискуемост. В чл.3, ал.2 от Договора е посочено, че с подписването на договора заемятелят удостоверява, че е получил от заемодателя заевтата сума, като договора има силата на разписка, По делото не се оспорва изразяването на волеизявление от която и да е страна за сключване на договор, а реализирането на последния елемент от фактическия състав за сключване на договор – предаване на заетата сума. В чл. 3, ал. 1, т. 10 от договора е уговорено, че усвояването на сумата се реализира в брой.

Съгласно чл. 1, ал. 3 за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за заем се дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем в размер на 1 887,00 лева, която сума обаче не е предмет на настоящето производство.

Видно от представените към исковата молба доказателства – договор за цесия и приложение към него, "Вива Кредит" ООД е прехвърлило спорното вземане на „АПС ЛЕТА БЪЛГАРИЯ " ЕООД на 31.03.2022 г. В приложението към договора са достатъчно индивидуализирани вземанията, част от предмета на процесния договор за заем, и представляващи предмет и на настоящото производство с посочване на датата на договор, уговорена заета сума, длъжник с лични данни, а именно под № 109. След прехвърляне на вземането на ищеца, последният е станал страна по облигационното правоотношение с ответника по процесния заем. В тази връзка следва да се отбележи, 2 че уведомяването на ответника – кредитополучател за цесията може да се извърши и от новия кредитор, при надлежно упълномощаване от стария, чрез предявяване на иска за защита на цедираното вземане (за неговото присъждане или установяване) като уведомяването настъпва с получаване от длъжника-ответник на препис от исковата молба на цесионера. Съдът счита, че това е станало и в рамките на настоящото производство с получаване на препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, защото това е факт, осъществил се до приключване на устните състезания, подлежащ на съобразяване от настоящия съд съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК.

Отбелязвайки горното, следва да се подчертае, че отношенията между страните по процесния договор за паричен заем са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК) в редакцията му към датата на сключване на договора. В настоящия случай ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по договор за заем (кредит), по който на ответника е била предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Константната съдебна практика приема, че съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения, а служебното начало следва да се приложи и в насока проверка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След запознаване със съдържанието на процесния договор, съдът счита, че същият е сключен в противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съдът счита, че посоченият в чл. 2, ал. 1, т. 8 от договора ГПР не отговаря на действителния и че действителният надхвърля 50 %. В договора е уговорен размер на ГПР от 49, 37 %, но видно от съотношението между заетата сума и претендираните суми същият не отговаря на указаното, което създава съществено и неоправдано неравновесие между правата на потребителя и търговеца по кредитното правоотношение и като такива са неравноправни и нищожни. Сумата за връщане по договора достига почти двойно заетата сума, независимо от претендираните в настоящото производство размери. Освен това очевидно е, че тези клаузи имат за цел и резултат увеличение на възнаграждението на кредитора, поради което и съгласно чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни.

Съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки или за отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В този смисъл е и нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК. Разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност на сделките, са императивни и за приложението им съдът следи служебно. Доводи за нищожност на договора за потребителски кредит са изложени от ответника.

Съдът намира клаузата за възнаградителна лихва по чл. 3. 5 от договора, предвиждаща фиксиран лихвен процент в размер на 40, 32% за нищожна. Съгласно чл.

9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. В съдебната практика е прието, че уговорената възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на кредитора е нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва /решение № 906/20.12.2004 г. по гр. д. № 1106/03 г., II ГО на ВКС; Опр. № 901/10.07.2015 г., гр. д. № 6259/14 г., IV ГО, ВКС/. Разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД предвижда, че лихви могат да се уговорят до 3 размер, определен от Министерския съвет, като в случай, че уговореният размер е поголям, той се намалява по право до този размер. Такъв акт на Министерския съвет по отношение на максималния размер на уговорената възнаградителна лихва обаче липсва. Към момента на сключване на договора за потребителски кредит, който е релевантният момент при спорове за неговата нищожност, е било в сила ПМС № 426/18.12.2014 г. за определяне размер законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (отм.), съгласно което годишният размер на законната лихва е равен на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01 януари, съответно от 01 юли на текущата година плюс 10%. Към м. 08. 2015 г. основният лихвен процент на БНБ /видно от справка от сайта на БНБ/ е бил 0, 01%, т. е. законната лихва е била 10, 01 лв.

При това положение договореният размер от 40, 32% надвишава трикратния размер на законната лихва и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Поради изложеното настоящият съдебен състав счита, че клаузата в частта относно договорения размер на възнаградителната лихва не съответства на предназначението й по закон-да служи като възнаграждение за кредитодателя за ползване на предоставената в заем сума, води до неоснователно обогатяване на кредитора и е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 145, ал. 1 ЗЗП вр. чл.

143, ал. 1 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Нищожността на клаузата за възнаградителна лихва не може да се замести от размера на законната лихва, тъй като в действащото законодателство липсват императивни норми, с които да може да бъде заместен размера на нищожната възнаградителна лихва, нито би могло да се приеме, че договорът би могъл да бъде сключен без уговорена възнаградителна лихва с оглед възмездния характер на договора. Клаузата за договорен лихвен процент е въведена като изрично изискване на закона- чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Законовата и възнаградителната лихва имат различно предназначение и функция и е недопустимо размерът на възнаградителната лихва да бъде определен произволно.