Решение № 401 от 27.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 401 гр. Пловдив, 27.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело № 20235001000418 по описа за 2023 година

Производството е въззивно по реда на чл. 294 от ГПК.

С решение №257/18.06.2020г., постановено по търг. д. №324/2018г. по описа на окръжен съд Пловдив, е отхвърлен искът , предявен от Едноличен търговец „Р.М.“, рег. №*** по регистъра на Агенция по регистрация на предприятията в Р. К., данъчен номер ***, адрес на управление Р. К., гр. П., ул. „А.К.“, представлявано от Б.М., да бъде признато за установено съществуването на вземането му спрямо „Х.П.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. П. 4000, район Ю., бул. „К.“ № 17, представлявано от управителя М.О.А.Л., за сумата 150 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден на 20.03.2017г., предявен за плащане на 24.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная 15.03.2018г. /датата на подаване на заявление в съда по чл.417 ГПК/ до окончателното плащане, за което вземане в полза на ЕТ „Р.М.“ е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №2677/20.03.2018г. по ч.гр.д. № 4314 по описа на Районен съд Пловдив, IV бр.с. за 2018г., като е постановено незабавното й изпълнение и е издаден изпълнителен лист.

1

Едноличен търговец „Р.М.“, рег. №*** по регистъра на Агенция по регистрация на предприятията в Р. К., данъчен номер ***, адрес на управление Р. К., гр. П., ул. „А.К.“, представлявано от Б.М., е осъден да заплати на „Х.П.“ ЕООД, ЕИК *** сумата 9 250лв. разноски по делото.

По подадена от ищеца - Едноличен търговец „Р.М.“, въззивна жалба против първоинстанционното решение е образувано в.т.д. №649/2020г. по описа на ПАС. С решение №260195/07.07.2021г. е потвърдено първоинстанционното решение /но по различни съображения/.

По подадена касационна жалба от ищеца в първоинстанционното производство е образувано т.д. №2586/2021г. по описа на ВКС. С постановеното решение №50033/07.07.2023г. ВКС е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд със задължителни указания – за произнасяне по доводите във въззивната жалба, свързани с приетата от първоинстанционния съд недействителност на записа на заповед.

При новото разглеждане на делото жалбоподателят - Едноличен търговец „Р.М.“, поддържа изцяло предявената въззивна жалба. В същата се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Като основание за недопустимост са наведени доводи, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение е влязла в сила, тъй като възражение по чл.414 от ГПК не е подадено в срок, с доводи за липса на подадено възражение. На следващо място е изразено несъгласие с извода на съда, че не е установена достоверността на датата на издадения запис на заповед от 20.03.2017г. В тази насока жалбоподателят се позовава на допуснато процесуално нарушение от окръжния съд, изразяващо се в неправилно разпределение на доказателствената тежест относно установяване датата на частен документ, изхождащ от другата страна и вменяването на догазателствената тежест в задължение на ищеца. Независимо от разменената, според жалбоподателя, доказателствена тежест за установяване достоверността на дата на документа, във въззивната жалба са наведени твърдения и доводи, че достоверността на датата на записа на заповед е установена от ищцовата страна. В тази връзка жалбоподателят се позовава на представена като доказателство декларация, изходяща от сегашния управител и едноличен собственик на капитала – М.Л. и на допуснатите по делото 2 съдебнографологични експертизи, установяващи автентичността на тази декларация. Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено, като недопустимо или отменено.

Въззиваемата страна „Х.П.“ ЕООД в представения отговор на въззивната жалба в срока по чл.263 ал.1 от ГПК оспорва изцяло същата.

Изложени са насрещни доводи относно неоснователността на предявения установителен иск, съответно – правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Включително са наведени и доводи за формална нередовност на записа на заповед, свеждащи се до липса на посочен падеж. С отговора на въззивната жалба не са заявени доказателствени искания.

Страните претендират сторените по делото разноски.

Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269, чл.271 от ГПК и чл.294 от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното :

Въззивната жалба е допустима, като депозирана в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона съдържание.

Обжалваното решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.535 от ТЗ.

Ищецът в първоинстанционното производство, жалбоподател в настоящето – Едноличен търговец „Р.М.“, с исковата молба и допълнителната искова молба е изложил фактически обстоятелства за успешно проведено заповедно производство по реда на гл.37 от ГПК, като издадената Заповед за изпълнение на парично задължение №2677/20.03.2018г. по ч.гр.д.

№4314/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив, съдържаща разпореждане за незабавно изпълнение, е била в срок възразена. С цитираната Заповед ответникът „Х.П.“ ЕООД е осъден да заплати на заявителя сумата от 150 000 евро, произтичащо от Запис на заповед от 20.03.2017г., предявен за плащане на 24.03.2017г., ведно със следващата се законна лихва върху главницата от предявяване на вземането до окончателното й изплащане. Искането, с което е сезиран първоинстанционният съд е да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на „Х.П.“ ЕООД, че „Х.П.“ ООД, в качеството му на поемател, дължи на ЕТ „Р.М.“ сумата 150 000 евро, по силата на запис на заповед, издаден на 20.03.2017г., предявен за плащане на 3

24.03.2017г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.03.2018г. /датата на подаване на заявление в съда по чл. 417 ГПК/ до окончателното плащане.

С депозирания при първоинстанционното разглеждане на делото писмен отговор ответникът „Х.П.“ ООД, е оспорил предявения иск.

Възраженията по основателността на иска се свеждат до твърдения за липса на търговски, както и всякакъв друг вид правоотношения с ищеца. Въведени са твърдения, че подписалият записа на заповед управител Г.Н. започнал работа в дружеството по препоръка на предишен съдружник в дружеството З.Т., като Н. е управител на дружеството за кратък период от 16.03.2017г. до м. август 2017г. От 02.08.2017г. Н., без предупреждение, не се явил повече на работа и не е дал отчет за извършеното /при което бил заличен като управител/. Твърди се, че М.Л. – настоящ управител, не е бил уведомяван от управителите Т. и Н. за наличие на търговски отношения с ЕТ „Р.М.“, като за наличие на задължение към този търговец узнал едва с връчването на покана за доброволно изпълнение по образуваното изпълнително производство. В счетоводната документация на дружеството отсъствали документи, установяващи наличието на правоотношения между двамата търговци.

Ответникът оспорва истинността на записа на заповед от гледна точка на дата, съдържание и подпис. С ДИМ са наведени за доводи за недопустимост на предявения иск, с оглед на факта, че възражението срещу заповедта за изпълнение не е подписано от управителя на дружеството, а от трето лице, което е положило подпис от името на управителя, но реално не е имало това качество и надлежна представителна власт и в тази връзка се твърди, че възражение липсва, а не следва да се прилага хипотезата на потвърждаване на действия без представителна власт.

При така посочените твърдения и възражения на страните в първоинстанционното производство, въззивната инстанция намира за установено следното:

Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение, основаващо се на доводи, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение е влязла в сила, тъй като възражение по чл.414 от ГПК не е подадено в срок и липсва подадено възражение. Данните от приложеното заповедно производство - ч. гр. дело №4314/2018г. по описа 4 на ПРС, сочат, че ищецът, чрез пълномощник, е инициирал производство за издаване на заповед за незабавно изпълнение на процесното вземане и на изпълнителен лист. Самото пълномощно /в полза на адв. Н.С./ отговаря на изискванията на чл.34 от ГПК, като с него е упълномощено лице от кръга посочен в чл.32, т.1 от ГПК, което може да извършва процесуални действия пред съд. Образуваното заповедно производство е завършило издаване на заповед за изпълнение и ИЛ за процесното вземане. Покана за доброволно изпълнение за същото, видно от приложената по делото призовка на ЧСИ, е връчена на лицето Е. И. на дата 04.04.2018г. като е посочено, че получателят – Е. И., е управител на дружеството длъжник. Към поканата е приложено пълномощно, съгласно което в представителните права е включена и възможността упълномощеният /Е. И./ да получава съобщения от този тип, т.е. връчването е редовно. Възражението чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение е подадено на 17.04.2018г., т.е. в срока по чл.414 ал.2 от ГПК. В него е посочено, че изхожда от М.О.А.Л. в качеството му на управител на „Х.П.“ ЕООД и под също е положен подпис, за чийто автор е установено, че е Е. И.. Не се и твърди от ответника, че подписът положен във възражението по чл.414 ал.2 от ГПК е на законния представител на дружеството към процесния момент - М.О.А.Л. /който, съгласно вписванията в ТР по партидата на дружеството е управител, считано от 02.08.2017г./. Конклудентно, с оглед депозирания отговор на исковата молба и на допълнителната искова молба и изрично, чрез изявление, съдържащо се в пълномощно /л.113/, се потвърждават действията на лицето, действало без представителна власт – Е.

И., свързани с подаване на възражение по чл.414 от ГПК. При правилно приложение на процесуалната норма – чл.101 ал.1 от ГПК /с разпореждане №4905/03.07.2018г. окръжният съд е дал указания на ответника, на основание чл.101 от ГПК, едновременно с подаването на отговор на исковата молба, да заяви кое е лицето, подписало възражение вх. №22811/17.04.2018г., подадено пред заповедния съд – управителят на дружеството или Е. И./, първоинстанционният съд правилно е приложил и саниращите последици на чл.101 ал.2 от ГПК, като е приел, че действията, извършени без представителна власт от И. по подаване на възражение по чл.414 от ГПК, са санирани чрез потвърждаващото ги изявление на лицето, носещо представителна власт. В случая въпросът, който се повдига от жалбоподателя, чрез възражението за недопустимост на иска – съответно – недопустимост на 5 обжалваното решение, се свежда до това – приложима ли е нормата на чл.101 от ГПК и по отношение на заповедното производство. Отговорът е положителен, доколкото по смисъла на нормата на чл.422 ал.1 от ГПК исковото производство по чл.422 от ГПК е продължение на заповедното, т.е.

– заповедното производство, ако не част от исковото производство, е предпоставка за образуване на исковото производство по чл.422 от ГПК и приложимите процесуални норми за исковото производство са приложими и в заповедното производство.

Искът по чл.422 от ГПК е средство за защита на кредитора на признатото му в заповедното производство вземане, чрез което да установи съществуването му. Заповедта за незабавно изпълнение в настоящия случай по ч.гр.д. №4314/2018г. по описа на Районен съд – Пловдив , е издадена на изпълнителното основание по чл.417 т.10 от ГПК – запис на заповед.

По своята правна природа записът на заповед е абстрактна, формална, едностранна сделка с менителничен ефект. Законодателят поставя строги изисквания по отношение на формата на тези видове актове, тъй като същите имат интензивно участие в гражданския оборот и правната сигурност изисква да имат достатъчна определеност и тези императивни изисквания са материализирани в разпоредбата на чл.535 от ТЗ. Представеният по делото менителничен ефект, от който черпи права ищецът, се явява действителен, тъй като съдържа императивно установените в чл.535 от ТЗ реквизити.